Джоан стана от стола. Раменете и шията и все още носеха топлината на неговия допир. Погледна часовника си.
— Това с положителност е доктор Къркпатрик. Пристигна точно навреме.
Хенри прокле безупречната точност на металурга. Разтри длани, сякаш се опитваше да ги освободи от спомена за допира с кожата на Джоан. Стегни се, човек. Държиш се като тийнейджър.
Видя как Джоан се запъти към вратата и в движение докосна леко шията си с ръка. После отметна отново тъмната си коса върху бялата престилка. Каквито и загадки да го очакваха, точно в този момент единственото му желание бе да остане още няколко мига насаме с нея. Джоан отиде до вратата, отвори я и посрещна посетителя.
— Дейл, благодаря ти, че дойде.
Дейл Къркпатрик, специалистът по металургия от университета „Джордж Вашингтон“, бе с цяла глава по-висок от Хенри. Бе обаче изключително мършав и имаше дълго лице, на което очевидно рядко се появяваше усмивка. Опита се да се усмихне, но с катастрофален резултат. Получи се усмивка като на погребален агент пред опечалени родственици.
— Щом е за колега, винаги съм готов да помогна.
Хенри остана с усещането, че червенокосият мъж бе имал с Джоан контакти не само от професионално естество. Размениха си смутени погледи и ръкостискането им продължи малко повече, отколкото изискваше приличието. Хенри веднага го намрази. Човекът бе облечен в скъп копринен костюм и обувките му имаха огледален блясък. Токовете им затракаха силно, когато той влезе. В лявата си ръка държеше голямо куфарче. Хенри се изкашля. Джоан се извърна към него.
— Дейл, позволи ми да те запозная с професор Хенри Конклин.
Къркпатрик подаде ръка.
— А, археолога. — Това бе констатация, а не въпрос, и Хенри почувства нотка на надменност в гласа му. Ръкостискането им бе кратко и сухо.
— Ще ви бъдем признателни за вашата помощ — обърна се Хенри. — За нас откритието продължава да е загадка. Не можем да разберем какво представлява тази амалгама.
— Добре, добре, нека я погледна — предложи мъжът. Говореше на пръв поглед учтиво, но всъщност важничеше. Държеше се така, сякаш самото му присъствие бе светлина в мрака.
— Тук е. — Джоан го отведе при масата.
Когато застана пред загадката, Къркпатрик замислено наведе глава и мълчаливо започна да я изучава.
Джоан понечи да каже нещо, но с помръдване на пръста си специалистът и даде знак да замълчи. Хенри усети почти непреодолимо желание да му счупи пръста.
— Това определено не е злато — констатира най-сетне металургът.
— Това и ние го разбрахме — каза язвително Хенри.
Мъжът го погледна, присвил вежда.
— Естествено, че сте го разбрали. Иначе за какво щяхте да ме викате? — Обърна се към буркана и посегна към стъклената пръчка, все още забита в неизвестното вещество.
— Значи на стайна температура е полутвърдо — промърмори тихо. — Опитахте ли се да разберете коя е неговата точка на топене?
— Все още не.
— Е, това не е трудно да се установи — отбеляза той и обясни на Джоан какво ще му трябва. След малко и тримата се събраха около керамична паничка, загрявана от малкия виолетов пламък на бунзенова горелка. Долната половина от паничката бе изпълнена с проба от метала, в която бе пъхнат термометър. Когато материалът бавно започна да се загрява, металургът проговори:
— Ако веществото представлява амалгама от различни метали, те ще се обособят в хода на разтопяването.
— То вече се разтопи — установи Хенри, като кимна към паничката. Дейл се извърна към нея и се намръщи.
— Това е невъзможно — отбеляза той. — Та то бе загрявано само няколко секунди. Дори и златото не се разтопява при толкова ниска температура.
Наблюдението на Хенри обаче се оказа вярно. С помощта на щипци Дейл отмести паничката. Веществото сега приличаше на сметана, само че златиста на цвят. Дейл отново погледна Джоан.
— Каква е температурата? — попита.
— Деветдесет и осем градуса по Фаренхайт — отчете тя със смутено лице. — Телесна температура — констатира Хенри. Когато бе отдалечено от източника на топлина, веществото започна отново да се втвърдява. Тримата продължиха да умуват върху резултата. Мълчанието бе нарушено от Хенри.
— Не забелязах да се разпада на отделни метали, както казахте. Това означава ли, че не е амалгама?
— Рано е да се каже — отговори Дейл с вече не толкова самоуверен глас.
— Сега какво ще правим?
— Ще проведем още няколко опита. Бих искал да видя каква е неговата електропроводимост и как реагира на магнитно поле.
След малко проба от мекия метал се озова в съд, в който бяха пъхнати два електрода. Дейл даде знак и Джоан включи веригата. Металът моментално се превърна в локва от рядка течност.
— Изключи го!
Джоан веднага прекъсна веригата. Металът моментално повторно се втвърди. Дейл го докосна.
— Хладен е.
— Какво се случи? — попита Хенри.
В отговор Дейл само поклати глава. Не разполагаше с отговор.
— Донесете магнитите, които са в куфарчето ми — помоли той. Хенри и Джоан поставиха два магнита от двете страни на втори съд. Дейл монтира потенциометър.
— Когато ви дам знак, вдигнете екраните — обясни той и се доближи до потенциометъра.
— Сега.
Джоан и Хенри едновременно повдигнаха двата оловни екрана. Както и при измерването на електропроводимостта, веществото незабавно се разтопи като леден куб, поставен във фурна.
— Екранирайте магнитите — нареди Дейл.
След като направиха това, веществото отново моментално се втвърди. Дейл докосна с пръст твърдия метал. Изглеждаше смутен.
— Е? — попита Хенри.
— Казахте, че веществото се е взривило в черепа на мумията, когато е била под въздействието на скенера.
— Точно така — потвърди Джоан. — Разпръсна се из цялата стая.
— Значи на този метал му въздействат дори и рентгеновите лъчи на скенера — промърмори Дейл и започна да почуква по ръба на масата с химикалката си. — Интересна работа.
Хенри опакова магнитите.
— Какво мислите по въпроса? — попита го отново. Дейл се съсредоточи и се обърна към тях:
— Веществото е способно да оползотворява всякаква лъчева енергия със съвършена ефективност, била тя електрически поток, или магнитно или рентгеново излъчване. То поема тези различни видове енергия и променя агрегатното си състояние. Струва ми се, че не отделя никаква топлина, когато го променя. Това е образец на съвършена консумация на енергия. Тя дори не се губи като топлина! Как да ви кажа, досега подобно нещо не бях виждал. От гледна точка на термодинамиката това е невъзможно.
Хенри погледна съдържанието на паничката.
— Да не би да намеквате, че рентгеновото излъчване на скенера е предизвикало взривяването на мумията?
Дейл кимна утвърдително.
— Напълно е възможно при такова количество насочена радиация част от материала да е променила рязко агрегатното си състояние и от течност да се е превърнала в газ. Внезапното разширение на този газ е могло да предизвика взрив, при който втечненият метал се е разпилял. След прекратяването на
