въздействието на радиацията отново се е върнал към полутвърдото си състояние.
— Какво обаче представлява? — озадачи се Джоан.
Дейл отново повдигна пръст.
— Нека направя още един опит — предложи той. Взе къс от мекия метал и го натисна. То се поддаде на натиска му като глина. — Имало ли е случай напълно да се втвърди?
— Не — поклати глава Джоан. — Опитах се дори да го замразя, но то пак си остана пластично.
Дейл се размърда на стола.
— Професор Конклин, бихте ли ми подали един от изолационните калъфи на магнитите? Хенри тъкмо приключваше опаковането на последния от тежките магнити в парче плат с втъкани в него медни нишки. Разопакова го и му подаде плата.
— Медта блокира действието на магнита — поясни Дейл. — Така няма опасност да повредя неволно скъпа електроника. Служи за щит против почти всички видове излъчвания. Хенри започна да се досеща за намеренията на специалиста по металите.
Дейл взе златното кубче и го зави в черната тъкан. След като бе напълно покрито отвсякъде, постави го на масата и извади длето и чук от куфарчето. Постави върха на длетото върху куба и замахна с чука. Чу се заглушено издрънкване. Веществото издържа на удара.
После Дейл бързо разопакова кубчето. По повърхността му нямаше и драскотина. Отново взе длетото и натисна куба с него. То влезе с лекота в куба. Дейл обясни резултатите:
— Отвсякъде сме обкръжени от слаби излъчвания: от радиовълните на местните станции, от електромагнитните импулси на електрическата мрежа на сградата, дори от излъчванията на слънцето. Това вещество усвоява всички форми на радиация. Именно заради това е непрестанно в полутвърдо състояние. Дори тези слаби излъчвания се отразяват върху твърдостта му.
— Има нещо, което не знам — прекъсна го Джоан. — Кой метал или амалгама притежава подобни свойства?
— Нито един от известните ми метали — призна Дейл. Рязко стана от стола и внимателно хвана кубчето с метални щипци. Кимна към съседното помещение, където се намираше електронният микроскоп. — Има обаче възможност да направим още една проверка.
След малко Хенри последва двамата в съседната стая. Бе взел със себе си съда със странното вещество, сега пристегнат от гумена лента, и доминиканското разпятие на мумията. Джоан и Дейл започнаха да подготвят късче от веществото за анализ с помощта на електронния микроскоп.
Хенри отиде до малка масичка, поставена встрани, и остави върху нея веществото и кръста. Огромният електронен микроскоп заемаше задната част на стаята. Оптическата му тръба почти достигаше тавана. Пред него бяха разположени три монитора.
Джоан включи микроскопа, за да загрее, като натисна няколко ръчки, и започна да го настройва. Дейл довърши обработката на пробата и я намести върху поставката за сканиране. Даде на Джоан знак С ръка.
Хенри, почти забравил къде се намира, се отпусна в един стол до масата.
В малкото помещение се чу как оптическата тръба започна тихо да жужи и прищраква. Тунгстеновото и оръдие започна да бомбардира пробата с електронен лъч. Дейл бързо зае място до Джоан при мониторите. Патоложката натисна няколко клавиша и мониторите засветиха в сиво. Думата „ВКЛЮЧЕНО“ се виждаше дори от мястото, където се намираше Хенри.
— Колко време ще отнеме огледът? — попита Хенри.
Джоан го погледна. На лицето и бяха изписани едновременно изненада и смущение. Навярно бе успяла да ей даде сметка колко малко внимание му бе обърнала през последните минути.
— Немного. На електронния микроскоп ще му трябват само десетина минути, за да сглоби образа — обясни Джоан. Усмихна се смутено на Хенри, сякаш искаше да се извини, и се отдръпна.
Той насочи отново своето внимание към разпятието. Почука по блестящата му повърхност с пръст. След пробите с неизвестното вещество реши, че кръстът на монаха определено бе направен от истински метал. От истинско злато, промърмори Хенри полугласно. Поне една тайна намери отговор, но оставаше другата загадка.
Взе разпятието и отново прокара пръст върху множеството малки драскотини на гърба му. Какво бе искал да съобщи Франсиско де Алмагро? Прокара повторно пръст върху знаците. Това някакво последно послание ли представляваше? Ако да, бе ли наистина важно? Хенри усети как в него започна да се надига тревога, подобна на усещането, което бе изпитал снощи, когато не успя да се свърже с експедицията. Опита се да се освободи от тези ирационални вълнения. Реши, че е започнал да се вманиачава. И все пак мислите му за сетен път се върнаха към Сам и другите студенти? Щяха ли да се справят с погребаната пирамида? Бяха ли успели междувременно да намерят отговорите на загадките? Хенри стисна разпятието с две ръце и подпря брадичката си върху краищата на пръстите. Тези разкопки бяха съпроводени от много странни неща: мумифицирани свещеници, тайнствени метали, запечатани крипти. Хенри усещаше, че между тях съществува някаква връзка. Каква обаче е тя? Бе стиснал силно разпятието и то остави отпечатъци върху дланите му. Златен кръст със зашифровано послание. Дали пък в него не се криеше отговорът?
Опита се да си представи младия свещеник, надвесил се над разпятието и драскащ нещо по него. Това навярно е било уморително, особено за човек, очакващ смъртта. В ръцете на Хенри може би се намираха последните думи на този човек. Какво бе искал да съобщи? Какво е било толкова важно за теб, прошепна Хенри. Образът на кръста се запечата в съзнанието на Хенри и започна бавно да се движи.
От унеса му го извади Джоан, която се раздвижи зад гърба му. Хенри се обърна. Той проследи погледа и. Наблюдаваше нещо, разположено до десния му лакът. Там се намираше бурканът с метала. Дъхът му секна, когато видя съдържанието му.
— Хенри…?
Бурканът вече не съдържаше метал в насипно състояние. На стената му бе подпряно грубо копие на доминиканското разпятие. С формата на кръст, но с неясни контури. Фигурката на Христос бе едва загатната върху повърхността му. Джоан и Дейл дойдоха при него.
— Ти ли направи това? — попита Дейл.
Хенри изгледа мъжа така, сякаш пред него стои безумец. Посочи запечатания буркан.
— Ти майтап ли си правиш? — засегна се той. Докато наблюдаваха кръста, той започна да губи формата си. Контурите му станаха по-размазани и накрая целият се стече на дъното на буркана. И там обаче запази определено кръстовидна форма. Хенри се опита да обясни случилото се: — Тъкмо се бях замислил за разпятието, когато… Прекъсна го силен звън, който изпълни малкото помещение.
Всички се извърнаха към мониторите, където след няколко примигвания започнаха да се появяват сивкави изображения.
— Може би се доближихме с една стъпка до отговора — обясни спокойно Дейл и се отправи към мониторите.
Хенри и Джоан се спогледаха. За миг усети в погледа и тревога и нещо като страх. Без да мисли, неволно я стисна за ръката, за да я успокои. Тя даде да се разбере, че е оценила жеста му, като се доближи с няколко сантиметра до него.
След като хвърли последен разтревожен поглед към кръста в буркана, Хенри отиде също при мониторите.
Дейл, надвесил се над клавиатурата, докосна един от екраните с пръст. На монитора се бе появил неземен пейзаж — редуване на планини и долини със странна форма, сякаш някой бе направил черно-бяла фотография на повърхността на Марс.
— Това е невъзможно — възкликна Дейл и посочи ъгъл от екрана, където увеличението бе още по- голямо. — Вижте: този метал в действителност представлява механичен сбор от малки обособени частици. Обърнете внимание на начина, по който са свързани и закрепени помежду си. На екрана се виждаха малки осмоъгълни структури, закачени една за друга с шест членести крачета. Свързаните помежду си структури образуваха тетраедър. Джоан докосна екрана на мястото, където се намираше изображението на сивите частици.
— Наподобяват органични същества — констатира тя. — Вирусофаги или нещо от този род.
Маталургът се изкашля и махна с ръка по посока на останалата част от екрана.
— Не, определено не са вируси. Рефракцията и вътрешната матрица показват, че това вещество е
