Сам открил ключа на статуята.
— Златен нож, който променял формата си — поясни той.
Последната информация определено заинтересува монаха, тъй като очите му се разшириха и той прекъсна Филип.
— Златен нож и таен тунел в планината? — гласът му придоби странна плътност и дълбочина.
— Да — потвърди колебливо Филип.
Отецът замълча за миг и сетне продължи с обичайния си тон:
— Нека благодарим на Бога за избавлението им. Твоите приятели са успели да достигнат безопасно скривалище. Бог винаги проправя път на хората с чисти сърца.
— Надявам се до два дни спасителният тунел да бъде прокопан. Ако обаче индианците, които изпратих да търсят помощ…
Отец Отера внезапно се изправи.
— Не се безпокой. Бог ще се погрижи за тях. Той приема всички нас като свои обични чада. Нищо лошо няма да им се случи.
Филип бързо стана от стола и даде да се разбере, че иска да придружи монаха. Той обаче му даде знак да седне.
— Ти по-добре си почини, Филип. Заслужил си го. Свършил си работата на Бога, като си се опитвал да спасиш приятелите си.
Филип се отпусна на стола и въздъхна, когато отец Отера излезе от палатката.
— Благодаря ви — каза му на тръгване. После за миг затвори очи. Реши, че тази нощ ще може да заспи. Бремето вече не беше само негово и нямаше да може да бъде обвиняван за действията си.
Погледна затворената врата на палатката. Спомни си за силата, която излъчваше неговият гост. Отец Отера навярно бе наистина религиозен човек.
Отец Отера се отдалечи от палатките и достигна края на гората. Там срещна един от другите монаси. Отецът заповяда на пръстите си да престанат да треперят. Нима това бе наистина вярно? Нима наистина се бе случило след толкова дълго време?
Монахът бръкна в раницата си и му подаде радиостанцията. Отера отиде в гората, набра известния му канал и се свърза с началника си. Премина на испански език.
— Контактът е установен. Приемам.
— Каква е твоята оценка? — отвърна след малко глас.
— Положителна. Находката изглежда златна. Повтарям, златна — съобщи Отера. После разказа набързо това, което бе чул от студента с подпухнало лице. Независимо от голямото разстояние успя да чуе думите, които промърмори шокираният му събеседник.
— La sangre del diablo10…
Отецът потрепери, когато ги чу.
— Какви са вашите заповеди?
— Сприятели се със студента. Спечели доверието му. Активизирай работниците. Прокопай проход до тунела — разпореди гласът. После настъпи дълга пауза. — След като се установи контакт, почисти мястото. Съвестно.
В този ден отец Отера за пръв път се усмихна. Погали ножницата на камата, прикрепена към ръката му. Надутият студент много му напомняше децата, които някога се бяха подигравали с него заради смесения му произход. Щеше да му достави голямо удоволствие да види надутият американец да се бори за живота си. По-важно обаче бе друго. Ако това, което подозираше, се окажеше вярно, тепърва щяха да предстоят други, наистина големи победи. Бе чакал дълго, твърде дълго. Бе понесъл твърде много обиди от испанските мисионери, които се смятаха за по-горни от него. Ако се окажеше прав, щеше да им разкрие собственото им заслепление, да им даде да разберат, че са грешали. Никой вече нямаше да си позволи да се държи пренебрежително с него. Отера доближи радиостанцията до плътно стиснатите си устни. Реши да продължи да играе ролята на съвестен изпълнител.
— Потвърждавам: след като се установи контакт, да се почисти мястото. Разбрах. Край на връзката.
Излезе от гората и върна радиостанцията на монаха, който бе застанал на пост.
— Какво стана? — попита монахът, докато прибираше радиостанцията.
Отец Отера намести разпятието на гърдите си.
— Бе ни дадена зелена светлина — отвърна.
Монахът, остана поразен от тези думи.
— Значи това е истина! — Той се прекръсти. — Нека Бог ни закриля!
Отец Отера се отправи към лагера. Думите, чути по радиото, все още отекваха в главата му.
La sangre del diablo.
Кръвта на Сатаната.
Маги с треперещи ръце се зае с второто фенерче. Успя да го включи. Силната светлина, която внезапно изпълни тъмната пещера, за миг я заслепи. Видя побледнелите лица на останалите студенти и на малкия индианец. По време на краткото затъмнение върху златната пътека се бяха събрали още разузнавачи на паяците. Встрани от нея напредваха други. На фона на черните скали албиносовите им туловища наподобяваха бледи сепии. Сам погледна отровната пещера на прилепите.
— Не знам какво да кажа. Само след броени минути това място ще се изпълни с паяци. Не можем обаче да преминем през високото до кръста гуано, без да умрем от изпаренията. Трябва да потърсим друг начин.
Маги се отмести от пътеката на инките и отиде до близкия подземен поток. Той бълбукаше бодро и образуваше облаче от пръски.
— Ще плуваме — предложи небрежно и освети бурната вода.
— Да плуваме? — ужаси се Норман. — Да не си обезумяла? Тази вода се е получила от разтопяването на снега. Всички ще измрем от охлаждане.
Маги се обърна.
— В тази част на пещерата течението е бързо, но сравнително спокойно. Ще влезем вътре и ще оставим водата да ни отърве от паяците и да ни пренесе през пещерата на прилепите. А и мъглата, образувана от пръските, дори би могла да ни опази поне донякъде от отровните изпарения.
Сам се приближи до нея и я погледна в очите.
— Маги е права — одобри предложението и той. — Може и да се получи нещо, но не трябва да се делим. Щом прекосим пещерата на прилепите, ще трябва да се измъкнем от тази река незабавно. Течението и може и да не ни убие, но студът — положително.
Денал отиде до каменния бряг на реката. Водата течеше на около метър под него.
— Аз ще премина пръв, за да проверя дали е възможно — предложи той.
— Не, Денал — възрази Маги и се протегна към него. Той обаче успя да се отдръпне.
— Добър плувец съм. Ако успея да премина оттатък, ще извикам. В такъв случай ме последвайте. Ако не се обадя, не идвайте.
— Тази работа ще я свърша аз, Денал — прекъсна го Сам и се потупа по джоба на якето. — Имам лампа, с която мога да осветя пътя. Денал бръкна в джоба му, измъкна лампата и я включи.
— Не ти искам разрешение. Така или иначе ще го направя. — Момчето скочи във водата.
— Денал! — изкрещя Сам и се затича към брега.
Маги успя да го спре. Проследиха плуването на момчето по течението. Първоначално се замята в тясното русло, обаче успя да задържи лампата над главата си и тя засия като фар в тъмната пещера. След това течението го отнесе зад един завой и го завлече в тунел.
— Проклетото хлапе ми измъкна фенерчето от джоба — промърмори Сам със смесица от уважение и тревога.
— Ще се справи — увери го Маги.
— Ето, домъкна се и главната армия — предупреди ги Ралф, който не откъсваше поглед от пътеката с паяците. Маги се обърна. Лъчът на фенера бе осветил белезникава вълна.
