неорганично. Бих казал, че по структурата си по-скоро наподобява кристал.
— Какво, по дяволите, представлява в такъв случай? — не скри раздразнението си Хенри. — Метал, кристал, вирус, растение, минерал?
Къркпатрик стрелна с поглед кръста в буркана, преди да отговори.
— Не знам. Ако питате мен обаче, от всичко това по малко.
Филип Сайкс, застанал до свързочната палатка, проследи с поглед как слънцето започна да се скрива зад планините. Изтичаше вторият ден от неговото бдение до пропадналите развалини. На мястото на някогашния обрасъл с дървета хълм, покриващ храма, сега зееше кратер. Скалите и счупените гранитни плочи, стърчащи от повърхността му, приличаха на счупени зъби.
Ако Сам не бе успял да се обади на Филип и да го предупреди, че заедно с останалите студенти е успял да се укрие в една природна пещера, Филип досега щеше да ги е отписал. В този следобед хълмът вече нито шумеше, нито издаваше признаци на движение. Бе безмълвен като гроб. Сринал се бе напълно. Сам обаче бе успял да му се обади. Филип стисна юмруци. Отчасти щеше да е по-доволен, ако нахалният тексасец не се бе обадил. В такъв случай на Филип щеше да му бъде по-лесно да обяви всичките за мъртви и да напусне обекта, като остави проклетите индианци сами да се приберат в тъмната си джунгла. Всеки следващ час беше час, през който можеше да бъде нападнат от Гилермо Сала. Филип скръсти ръце, когато усети студен повей, идващ от планините. Кой щеше да пристигне пръв? Спасителният отряд, докаран от двамата индианци, или главорезите на Хил, дошли да си довършат работата.
Страхът на Филип се засили. Ох, само да можеше да се махне оттук… Знаеше обаче, че не може. Поне до пристигането на спасителния отряд. Филип отново втренчи поглед в джунглата.
От другата страна на хълма продължаваха да се чуват виковете и песните на индианците кечуа. През този ден бяха удължили с цели петнайсет метра тунела, прокопан от иманярите. Макар работниците да продължаваха да го стрелкат с недружелюбни погледи и да мърморят при появяването му, Филип не можеше да се оплаче от тях. Работеха на три смени и копаеха с кирки и лопати денонощно. Нищо чудно дори да успееше да прокопае тунела за обещаните два дни. Дали обаче това щеше да е достатъчно бързо?
Непосредствено в края на джунглата, където неколцина индианци си отдъхваха под сянката на дърветата, настъпи оживление. Филип се изправи на пръсти, сякаш извисяването с някой и друг сантиметър щеше да му помогне да види какво става отвъд горските сенки, и затаи дъх.
Оттам изскочи един от индианците. Махна с ръка на Филип — махването бе универсално подканване да отиде при тях. Филип отказа да направи това. Дори отстъпи крачка. Докато се колебаеше, чуха се още гласове и до индианеца се появиха и други. Тези гласове издаваха щастие и облекчение. Филип реши, че каквото и да са открили, то няма как да представлява заплаха за него.
Пое си дъх и след това започна да се спуска към гората. Дори от това кратко разстояние почувства умора. Напрежението и изтощението бяха отслабили способността му да усвоява разредения въздух. Когато достигна гората, в лявото му слепоочие се появиха признаци на главоболие.
Група възбудени индианци изскочиха от гората и го обградиха. Бяха широко ухилени и зъбите им блестяха на лъчите на следобедното слънце. Скоро обаче кръгът се наруши и Филип видя причината за възбудата на индианците.
Шест фигури, облечени с мръснокафяви раса и обути в кожени сандали, се появиха откъм гората. Когато отметнаха качулките, прикриващи дотогава лицата им, се видя, че се усмихват. Усмивките на лицата им не бяха озъбените гримаси на хилещите се прости индианци, а излъчваха благородство и благост. Един от тях очевидно им бе водач. Малко по-висок от останалите, бе единственият, на чиито гърди висеше голямо сребърно разпятие.
— Монаси… — удиви се Филип.
Някои от индианците паднаха на колене пред духовниците и подложиха глави за благословия. Докато повечето монаси положиха ръце на главите им и започнаха да шепнат молитви на испански, ръководителят на групата се запъти към Филип.
Мъжът отметна качулката си. Имаше черна коса и красиво волево лице.
— Разбрахме, че се нуждаеш от помощ, сине мой — каза простичко. — Аз съм брат Доминго Отера. Дойдохме да ти предложим помощта си.
Филип примигна. Английски? Човекът се бе обърнал към него на английски! Едва успя да се удържи да не прегърне свещеника. Съвзе се обаче и отговори.
— Вие… Вие как…
Монахът вдигна ръка.
— При пътуването ни към едно близко селище попаднахме на индианците, които ти изпрати да търсят помощ. Казах им да отидат във Вилякуача, за да предупредят властите. Решихме обаче да дойдем тук и да предложим помощ и утеха.
Филип усети, как бремето се смъкна от раменете му. Бяха се появили други хора, при това англо- говорящи, готови да споделят тревогите му. Започна да говори несвързано. От устата му се изсипа порой от благодарности, смесени със собствените му страхове. Думите му зазвучаха безсмислено.
Отец Отера отиде до Филип и постави студената си длан върху бузата му.
— Успокой се, сине мой! Допирът помогна на Филип да се държи по-естествено.
— Всъщност май не показвам особена съобразителност — укори се той. — Вие идвате отдалеч и навярно сте гладни и жадни.
— Божията помощ ни е достатъчна, но като пътници бихме съгрешили, ако отблъснем твоето гостоприемство.
Филип започна да кима с глава като глупак. Все още не можеше да се нарадва на помощта.
— Заповядайте в палатката ми, ако обичате. Мога да ви предложа сок и вода, а и набързо да направя сандвичи.
— Това е много любезно. Освен това далеч от това изгарящо слънце ще можеш да ми разкажеш спокойно каква беда е сполетяла твоята група.
Филип поведе монасите към палатките, като все пак забеляза, че трима от тях изостанаха и продължиха да благославят работниците.
— Те ще се присъединят към нас по-късно — отбеляза свещеникът. — Първо трябва да приключат Божите дела.
— Разбира се, разбира се — съгласи се Филип и кимна утвърдително. След малко заедно със свещеника се настаниха в палатката, седнали върху сгъваеми столове. На масата бе разположен поднос с нарязани сирена и колбаси. Другите двама монаси плахо приеха чаши с пресен сок от гуава и останаха навън, в сянката на палатката, като оставиха Филип и брат Отера насаме.
След като опита храната, предложена му от Филип, свещеникът се отпусна в брезентовия стол и въздъхна с благодарност.
— Това бе много любезно от твоя страна — обърна се към него, положи ръце върху коленете си и започна да го изучава — Кажи ми, сине мой, какво се случи тук? Кажи ми с какво можем да помогнем.
Филип отпи от сока и се подготви за разговор. Изпълнението на задълженията му като домакин донякъде го поуспокои, но установи, че му е трудно да погледне духовника в очите. В затъмнената палатка те приличаха на тъмни сенки, наподобяваха кладенци, проникващи в глъбините на душата му. Самият Филип бе възпитан като презвитерианец, но никога не бе показвал особена набожност. Усещаше сила в спокойната фигура, седнала пред него. Първоначалното му облекчение постепенно премина в плахост. Усещаше, че не може да излъже този човек, че монахът ще намери начин да проникне в душата му.
Като остави чашата си, Филип започна да разказва за предателството и саботажа на Хил.
— …и след експлозията храмът продължи да се срутва, като принуди пленниците да слязат все по- надолу и по-надолу. Не можах да им помогна с нищо.
Кимането на отец Отера напомняше благословия.
— Бъди в мир със себе си, Филип. Сторил си всичко, което ти е било по силите.
Филип почувства сили от тези думи. Наистина бе направил всичко, което бе по възможностите му. Намести се удобно в стола и продължи да разказва как индианците се опитали да изкопаят спасителен тунел и как Сам и другите открили таен проход зад един златен идол. Стана съвсем словоохотлив. Разказа дори как
