Бе Сам. Той сграбчи пищящия прилеп и отлепи противното същество от нея, като в същото време откъсна и стотици косми. После го захвърли. С тъп удар прилепът падна върху далечния бряг.
— Идат други! — изкрещя Сам. Тя не успя да види тъмния облак, спускащ се над тях, нито да си поеме достатъчно въздух, тъй като Сам бързо натика главата и под водата. При други обстоятелства щеше да се уплаши, но този път тялото на Сам бе плътно притиснато към нейното и и даваше единствената топлина, която можеше да се усети в този леден поток. Маги реши да остави на Сам да я води и стаи дъх.
След малко течението се поуспокои и тя реши да рискува и отвори очи. Фенерчето все още светеше под водата и осветяваше лицето на Сам. Русата му коса, обикновено деформирана от каубойската му шапка, сега наподобяваше красиви водорасли, виещи се около лицето му. Погледите им се срещнаха. Той я притисна по-плътно до себе си и тя не се възпротиви.
Течението започна да ги мята в различни посоки. Дробовете на Маги, останали без въздух, я заболяха. Отдръпна се от Сам и се устреми към повърхността да си поеме поне малко въздух.
Подаде глава над водата и пое въздух в замръзналите си дробове. Тъкмо щеше да се гмурне повторно, когато забеляза едновременно две неща. Във въздуха вече не се усещаха задушаващите изпарения, а пред нея, на левия бряг, светеше малка лилава светлинка. Сам също се подаде на повърхността и шумно пое въздух.
— Ей там са! — извика Маги и даде знак с фенерчето си. Сам се извърна. Когато наближиха мястото, Маги видя, че Норман помагаше на Ралф да се измъкне от водата. Едрият футболист изпълзя на брега на ръце и колене. При тях бе Денал. Зъбите му просветнаха в лилав цвят, когато включи фенера, за да им подаде сигнал. Маги и Сам се устремиха към брега, но не им се наложи да правят много усилия. На това място имаше дълбоко естествено заливче. Течението ги захвърли натам и след малко краката им докоснаха тинестото му дъно. Леденостудените им и натежали от водата дрехи обаче ги затрудниха при изкачването на брега. Както и Ралф, и Маги допълзя на четири крака върху близката скала и се отпусна по гръб върху нея. Сам легна до нея и повдигна високо своята карабина.
— Е, успяхме да не намокрим пушките — зарадва се той. До тях се приближи Норман. Зъбите му тракаха от студ.
— И двамата трябва да се движите. И веднага да се освободите от тези мокри дрехи — нареди им и свали мократа си риза.
Маги забеляза, че Денал вече се бе съблякъл по гащи, а Ралф бавно и мъчително се опитваше да събуе панталоните си.
— Опасността още не е преминала — продължи Норман. — Температурата на водата бе почти нулева. Ако не се изсушим и стоплим, може да загинем. Маги усети, че краката и затрепериха. Сам я погледна.
— Това е само поради студа — обясни тя, като знаеше какво мисли.
— Хайде, почвайте и двамата — настоя строго Норман.
Сам изстена и стана, след като фотографът предложи ръката си на Маги. Твърде изтощена, за да възрази, тя пое ръката му и му позволи да и помогне да стане.
— А сега се съблечи — подкани я той.
Маги не усещаше пръстите си, които изглеждаха сини на светлината на фенерчето. С усилия разкопча и свали ризата си. Бе твърде измъчена и изтощена, за да мисли за свян. Всъщност точно сега едно изчервяване би ми дошло добре, помисли си, докато дърпаше ципа на панталоните си. Скоро остана само по мокри пликчета и сутиен.
Всички останали възпитано гледаха встрани. Единствено Денал бе ококорил широко очи. След като срещна погледа и, бързо се обърна.
Маги се опита да скрие усмивката си. После потупа Сам по мокрите гащета, когато мина покрай него.
— Хайде, движи се. Норман каза, че трябва да се движим, за да запазим телесната си температура. Маги усети погледа на Сам върху гърба си.
— За мен не се тревожи — успокои я тексасецът. — Само върви пред мен така, както си облечена сега, и аз ще се стопля. Този път тя не успя да прикрие усмивката си.
— Пътеката сигурно води някъде — предположи Сам, като се опитваше да не трака със зъби. Златната пътека продължаваше да се вие покрай реката. Никой не му отговори, тъй като всички трепереха от студ и бяха заети с разтриването на вкочанясалите си крайници. Ледената вода ги бе изстудила и тъй като нямаха възможност да накладат огън, рискуваха да пострадат от хипотермия. Трябваше да открият сухо и топло място. При това бързо.
Сам, който се движеше напред, изведнъж извика. С лъча на фенерчето си освети място, където пътеката се извисяваше. Полуголото му тяло сияеше на виолетовата светлина зад него и Маги едва сега видя какво красиво телосложение бе укривал нейният спътник под торбестите си дрехи. Сам имаше широки рамене, тесен таз и силни крака и бе приятен за гледане.
— Елате да видите това! — възкликна Сам и на лицето му се появи широка усмивка. Маги видя как Норман веднага се присегна към чувала с фотоапаратите.
Пред тях в пещера, голяма колкото футболното игрище на университета и, се простираше малък град, потънал в тъмнина. Единственият им източник на светлина бе фенерчето, но тя се оказа достатъчна, за да освети цялото селище. Изградено беше от тухлени къщи, някои от тях, триетажни. Покрай стените бяха наредени една над друга редици от сгради, построени от гранит и наподобяващи детски кубчета. Празните им прозорци зееха. Много от постройките бяха украсени със злато и сребро. Това, което привлече най-силно вниманието им обаче, бе разположено в центъра на града. Огромна златна статуя се извисяваше над сградите и почти достигаше тавана на пещерата. На пръв поглед приличаше на статуята, която пазеше входа към пещерите, но разстоянието бе твърде голямо, за да могат да се констатират други прилики.
— За Бога, та това е огромно подземно село! — изуми се Норман.
Маги отиде до Сам и внезапно осъзна, че Норман греши. Разбра го благодарение на влажната миризма. Тя и бе добре позната. Миришеше на прах, разложение и билки, използвани при мумифициране.
— Не е село, а некропол — поправи го тя. — Един от подземните инкски градове на мъртвите.
Сам, като продължаваше да се разтрива и да подскача върху босите си нозе, се съгласи с нея.
— Така е, това е гробница. Досега обаче не бях чувал за съществуването на толкова големи гробници.
Норман направи поредица от снимки и светкавицата на фотоапарата му разкъса мрака. Градът бе изцяло застинал.
— Бихме могли да отидем в някоя от тези къщи и да се стоплим — предложи фотографът. — Да се притиснем един към друг, за да запазим топлината, както правят алеутите в своите юрти.
Маги отново почувства, че премръзналите и крайници я болят.
— Заслужава си да опитаме — съгласи се тя и поведе групата към града. Златната пътека свършваше точно в края му.
Маги се обърна, но преди това забеляза синкавия цвят на устните на тексасеца. Другите не бяха по- добре. Крайниците на Ралф трепереха. Едрият младеж като че ли бе най-зле от всички. Бе нагълтал много ледена вода по време на прехода и не изглеждаше добре.
Маги ускори ход по златната пътека. Стигна до края на града и миризмата на пръст и разложение, подобна на миризмата на тор, изпълни ноздрите и. Разгледа улиците на този град на мъртвите. Гробниците бяха изградени като къщи, за да напомнят на духовете на покойниците за предишния им живот. По вратите на къщите бяха изрисувани, различни странни същества. Както митологически, така и зооморфни, съчетаващи чертите на хора и животни. Досущ като стълбовете, които служеха като жалони по пътя.
Маги погледна една от рисунките, кръстоска между жена и пантера.
— Тук са изрисувани божествата на ука пача, покровителите на мъртвите — констатира тя. От другата страна на широкия булевард Сам разглеждаше ярко оцветената стена на двуетажно здание.
— Тук пък са изобразени няколко малакуи, духове на подземния свят.
— Съжалявам, че прекъсвам лекцията ви по история на изкуството, но Ралф никак не ми харесва — съобщи разтревожено Норман.
Маги погледна Ралф, Той се бе подпрял на една врата с оклюмала глава. Личеше си, че едва се държи на краката си.
— Трябва да открием подходящо място и да го стоплим — обясни Норман.
