— Може би Норман е прав — прекъсна го смутено Маги. — Ако показанията са по-високи, това означава, че отнякъде прониква слънчева светлина. За Бога! Тук все пак трябва да има изход.
Думите и се запечатаха в съзнанието на Сам. Изход! Той се доближи до Норман и Маги.
— Сигурен ли си, че светломерът не регистрира само пламъците на огъня?
Към групата вече се присъединиха и Ралф, и Денал. Норман се намръщи.
— Не, Сам. Това устройство определено регистрира само слънчева светлина.
Сам кимна с разбиране, доволен от обяснението на Норман. Фотографът не бе глупак. Огледа пещерата. Светлината от пламъците играеше по стените и се отразяваше от огромната статуя в центъра на града. На Сам му се искаше Норман да не греши.
— В такъв случай, нека се опитаме да разберем откъде идва тази светлина. Можеш ли да използваш светломера, за да определиш източника?
— Възможно е… Ако се отдалеча от пламъците и настроя фокуса… — не довърши мисълта си и повдигна рамене. Ралф се намеси. Бе успял да се възстанови след вчерашните изпитания и бе възвърнал формата си.
— Ако искате, заедно с Норм можем да обиколим лагера и да проверим къде точно показанията са най високи. Така бихме могли да определим посоката, в която се намира източникът. Сам сръга с лакът фотографа, който не реагира веднага. — Какво ще кажеш, Норман?
Той погледна стената от мрак, започваща недалеч от огъня. Очевидно не му се искаше да реагира ентусиазирано на предложението на Ралф, но накрая, макар и с неохота, даде съгласието си.
— Може и да се получи нещо — изрази надежда той.
— Чудесно — зарадва се Сам. — Докато вие двамата разузнавате, ние ще останем в лагера. Вземете фенерчето. Включвайте го, когато трябва да се измерват показанията. Не се увличайте в това обаче, защото и неговите батерии започват да се изтощават.
— Ще внимаваме — увери го Ралф, след като взе фенерчето и провери изправността му. Норман отмести поглед от пламъците към мрака.
— Ако ще правим такъв експеримент, добре е да почваме веднага. Слънчевата светлина може да изчезне всеки момент. Достатъчно е да премине един облак, за да не успеем да регистрираме нищо.
Изглеждаше, че Норман въпреки собствените си думи все още се колебаеше. Лицето му бе напрегнато.
— Какво има? — попита Сам, след като забеляза тази напрегнатост на фотографа.
— Нищо — отвърна Норман. — Вероятно съм се нагледал на твърде много евтини филми на ужасите.
— Какво от това?
— В тези филми убиецът започва да избива спътниците си едва след момента, когато се разпръснат. Сам се засмя, тъй като реши, че фотографът се шегува. Норман обаче не се усмихваше. Смехът на Сам секна.
— Само не ми казвай, че сериозно мислиш…
Внезапно в огъня падна нещо тежко. Късове горяща тъкан и кости се разлетяха встрани и нападаха по каменния под. За миг всички си помислиха, че светлината на огъня ще изгасне. За щастие горящо парче тъкан падна върху складираните встрани мумии и ги подпали. Отново стана светло. Сенките отново заиграха по стените на гробниците.
Сам се обърна и притегли Маги към себе си. Точно в центъра на първия огън имаше голям правоъгълен камък. Очевидно гранитен блок от някоя постройка. Погледна нагоре. Там нямаше никакъв градеж, от който можеше да падне камък.
— Това не бе случайно! — каза Ралф, сякаш бе прочел мислите на Сам. Футболистът от Алабама включи фенерчето си и насочи лъча в пространството, неосветено от пламъците.
— Донеси пушките — разпореди Сам. — Веднага.
Ралф кимна утвърдително и подхвърли фенерчето на Сам. После взе пушката си, подпряна до каменната стена. Сам се наведе и взе карабината си. Маги и Денал се приближиха до него.
Чуваше се единствено пращенето на горящите кости. Въпреки това Сам усети, че около тях нещо се движи. Навсякъде беше тъмно, но някои от образуваните от мрака кътчета сякаш бяха живи. В тях имаше нещо, което се приближаваше към тях.
— Призраци идват за нас — промълви Денал.
Маги прегърна момчето, за да го успокои, но никой не се опита да опровергае думите му. В този некропол, обгърнат от игриви пламъци и плътни сенки, можеше да се материализират и най-страшните им кошмари. Това, което прекоси некропола, бе много по-страшно. Един от прокрадващите се към тях пришълци попадна в лъча на фенерчето на Норман. За миг застина, както застива животно, осветено от автомобилни фарове. Това обаче не бе сърна или елен. Бе създание, бледо като паяците албиноси. Двуного, голо, прегърбено и с дълги мускулести ръце. Сам в първия момент го взе за маймуна, но съществото бе напълно безкосмено.
То изсъска по посока към светлината и към тях и ги изгледа с огромни черни очи, свили се като цепки. Зъбите му бяха остри и дълги. Сетне изчезна в мрака със скорост, която се стори на Сам невероятна. Появи се и изчезна с такава бързина, че на никого не остана време да коментира случилото се. Нито Сам, нито Ралф успяха да се прицелят с пушките си. Лъчът на фенерчето на фотографа започна да трепери.
— Какво, по дяволите, бе това? — най-сетне наруши мълчанието Маги.
Сам подпря приклада на карабината на рамото си. Около тях бяха започнали да се разнасят най- различни тайнствени звуци. Стържене по скали, съскане, гърлено ръмжене, дори и пронизителен вой, който звучеше предизвикателно. Усещането бе, че са обкръжени от десетки такива същества, обаче бе възможно то да бе предизвикано от акустиката на пещерата. Погледите на Сам и Ралф се срещнаха. В очите на едрия младеж се бе стаил страх.
— Кои са те? — повтори Маги.
— Малакуи — отвърна Денал. — Призраците на подземния свят.
— А ти искаше да ни изпратиш там с Ралф сами — едва ли не изплака Норман, чието фенерче не преставаше да трепери. — Хайде и ние да извлечем една поука от филмите на ужасите: да не се делим. Никой не възрази. Всъщност никой не каза нищо. Всички се бяха втренчили в тъмното сърце на некропола.
Хенри се събуди и му стана неприятно от това. Главата го болеше, сякаш някой я бе използвал за солови изпълнения на барабан. Устата му бе сякаш изпълнена с киселина и лепнеше като туткал. Изстена. Пое си няколко пъти въздух и се опита да разбере къде се намира. Светлина идваше единствено от тесен прозорец, разположен високо на задната стена на малката стая.
Започна да си припомня нападението в „Джон Хопкинс“. Една от ръцете му се плъзна по гърдите му и докосна мястото, където го бяха улучили. Стрелата с перца я нямаше. Бавно осъзна, че лежи върху грубо легло с износен матрак. Все още бе облечен с предишните си дрехи — джинси и сива риза. Само спортното му сако го нямаше. Като отметна тънкото вълнено одеяло, с което бе покрит, Хенри се надигна в леглото.
Мебелировката в стаята бе спартанска. Единствените други мебели в нея бяха проядена от червеи дървена маса в задния ъгъл и поставка за коленичене пред просто дървено разпятие. Хенри се втренчи в него. Кръстът от черешово дърво се открояваше релефно върху варосаната стена. Отново се сети за сребърното доминиканско разпятие, висящо на шията на нападателя. Какво, по дяволите, ставаше?
Стъпи на пода, от което ушите му забучаха и за миг му причерня. Пое си дълбоко въздух, но преди това вече усети силна и добре позната му миризма. Идваше от протритото омазнено одеяло на леглото. Докосна с пръст грубата тъкан и после я доближи до носа си. Лама. Вълната от лама бе най-нискокачествената, произвеждана в Латинска Америка. Използваха я само местните селяни и рядко се изнасяше.
Започна постепенно да осъзнава местопребиваването си. В Южна Америка ли се намираше?
Изправи се и за миг се олюля върху отмалелите си крака, но бързо се окопити. — Не може да бъде!
Запъти се към единствената врата в стаята. Малка, но здрава на вид. Натисна дръжката. Вратата, разбира се, бе заключена. Отиде в средата на стаята и погледна към прозореца. Наблизо пееха птички, топъл полъх раздвижваше прашинките в слънчевия лъч, минаващ през прозореца. Слънчевата светлина