изглеждаше прекалено ярка. Хенри усещаше, че днешният ден не бе денят, когато го бяха приспали с успокоителната стрела. Колко време бе прекарал в безсъзнание? Във въздуха се носеше миризмата на пържено и в далечината се чуваше глъчката на пазар. Стори му се, че се говори на испански.
Сърцето му се сви, когато разбра истината. Бе отвлечен и изведен от страната. Спомни си друго лице. Тъмна коса, светли очи и сочни устни. Дъхът му секна, когато си спомни как Джоан измъкваше стрелата, забила се в гръдта и, преди да се свлече на пода. Къде бе тя сега?
По-разтревожен за Джоан, отколкото за себе си, Хенри отиде до вратата и заудря с юмрук по нея. Още преди да успее да каже нещо, в горната и част се отвори малка шпионка. Две тъмни очи го погледнаха.
— Искам да знам какво…
Шпионката веднага се затвори. Чуха се приглушени думи, които не успя да разбере, и тихи стъпки. Някой бързо се отдалечи. Хенри отново удари с юмрук по вратата.
— Пуснете ме!
Всъщност не очакваше отговор. Само бе поискал да даде израз на гнева си. Поради това бе шокиран, когато някой отговори. Някъде откъм коридора се разнесе познат глас.
— Хенри, ти ли си?
Той въздъхна с облекчение.
— Джоан, ти ли се обаждаш?
— Добре ли си? — извика в отговор Джоан.
— Да. А ти?
— Цялото тяло ме боли и съм сърдита и направо бясна.
Хенри долови страх и в нейния глас. Не знаеше какво да каже. Трябваше ли да се извини, задето я бе замесил във всичко това? Или да се опита да я излъже, като и обещае бързо избавление? Изкашля се.
— Съжалявам за случилото се. Май не се получи особено приятна среща, какво ще кажеш?
Последва продължителна пауза, преди Джоан да му отговори.
— И по-неприятни премеждия съм имала!
Хенри притисна длани върху вратата. Много му се искаше да прегърне Джоан.
От другата страна на вратата закънтяха стъпките на приближаващ се човек. Джоан навярно също ги бе чула, тъй като замълча. Хенри затаи дъх. Какво щеше да стане сега. Нечий глас изрече кратки и отсечени думи. Прозвучаха като заповед.
Ключалката изщрака и след миг вратата на килията широко се отвори. Хенри нямаше представа какво може да очаква, така че бе изненадан, когато срещу изхода видя двама монаси в раса. Бяха отметнали качулки от главите си и на шиите им висяха огромни разпятия.
Хенри отстъпи крачка, след като видя лицето на по-високия монах. Бе Карлос, бандитът от „Джон Хопкинс“. И сега държеше пистолет в ръката си, но този път без заглушител.
— Бъдете сговорчив, професор Конклин, и всичко ще бъде наред.
— Къде съм? И какво искате от нас?
Карлос не му обърна внимание и даде знак на партньора си. Той отиде до другата врата и я отключи. След като разпореди грубо нещо на испански, отвори я широко и измъкна пистолет от гънка на расото си. Даде знак на обитателката на стаята да излезе оттам, като размаха оръжието.
Джоан излезе от килията предпазливо и веднага забеляза Хенри. Той видя, че тя почувства облекчение. Очите и бяха насълзени. Избърса набързо сълзите от лицето си и даде да се разбере, че не се нуждае от повече подканвания, за да се присъедини към Хенри и Карлос. Стрелна с поглед пистолета в ръката на високия монах и се обърна към Хенри.
— Защо сме тук? — прошепна. — Какво искат от нас?
Хенри понечи да отговори, но Карлос го изпревари:
— Елате с мен и ще получите отговори на въпросите си.
Поведе ги по коридора. Другият монах ги последва, без да изпуска пистолета си.
Джоан хвана Хенри за ръката. Той стисна нейната, за да я успокои. Ако тези монаси са искали да ги убият, щяха ли да ги упояват и да ги мъкнат чак тук? Какво обаче представляваше това „тук“? И какво искаха от тях? Съществуваше само един начин да се разбере това.
Хенри се загледа в елегантното расо на Карлос и в сандалите, с които тихо стъпваше по покрития с каменни плочи под. Що за странен маскарад?
Джоан не каза нищо, докато прекосяваха плетеница от коридори и изкачиха две стълбища. Походката и бе стегната. По пътя срещнаха само още един монах, човек с качулка, привел глава. Той се отмести, за да даде път на групата, без да повдигне поглед. Когато премина покрай него, Хенри чу тиха молитва.
След като го отмина, Хенри се обърна. Монахът продължаваше да гледа към пода, без да проявява интерес към пистолетите и пленниците.
— Странна работа — промърмори Хенри.
Карлос най-сетне спря пред голяма двойна врата, полирана и излъскана до блясък. Африкански махагон, прецени Хенри. При това, скъп. Върху вратата имаше дърворезба: планинска верига и много селца в подножието и. Хенри познаваше този пейзаж. Виждал го бе много пъти, когато посещаваше Перу. Бе добре известен район на Андите. Хенри се намръщи, когато Карлос почука на вратата.
— Adelante!11 — разнесе се плътен глас.
Карлос натисна двете врати, които се разтвориха безшумно благодарение на добре смазаните панти, и пред взора им се появи стая, не по-малко красива от махагоновата врата. В единия и ъгъл имаше изящно украсен молитвен олтар с обков от златни и сребърни пластини. Подът бе застлан с голям килим от ламска вълна, който омекоти шума от стъпките на Хенри. Покрай всички стени имаше високи библиотечни шкафове, достигащи тавана и изпълнени с прашни книги. В центъра на стаята имаше масивно бюро. Компютърът върху него изглеждаше съвсем нелепо в тази обстановка.
Зад огромното бюро бе седнал снажен мъж, възрастен, но енергичен на вид. Столът му изскърца, когато се изправи. Мъжът бе толкова едър, че редом до него дори бюрото изглеждаше малко.
Хенри обаче не обърна внимание на мъжа и на стаята, а погледна през широкия прозорец зад него. Оттам се виждаше острата камбанария на красива църква в колониален стил, извисяваща се над града. Хенри бе шокиран от гледката. Веднага разпозна сградата и разбра къде точно се намира — Куско, Перу. Това бе катедралата „Санто Доминго“, доминиканска църква, построена върху развалините на инкския Храм на слънцето.
Огледа още веднъж стаята. Внезапно съобрази къде се намираха. Монасите, гледката, дори и човекът, усмихващ се доброжелателно иззад широкото бюро… За Бога.
Хенри направи крачка напред и се вгледа в мъжа. Чертите му бяха определено испански, почти аристократични. Хенри си спомни разговора с архиепископа на Балтимор. Той му бе обещал да го свърже със свой доминикански колега в Перу. Хенри си спомни дори и името му.
— Абат Руис? — каза на глас.
Едрият мъж наклони глава в знак на привет.
— Професор Конклин, добре дошли в абатството Санто Доминго.
Не даде вид да се е смутил от това, че Хенри го позна. Абат Руис бе не само висок, но и едър. Гърдите и коремът му плътно изпълваха черната му дреха. Съвсем не изглеждаше обаче затлъстял и отпуснат. По- скоро приличаше на мускулест в младините си човек, впоследствие наедрял под тежестта на годините.
Хенри погледна противника си. Смяташе, че лесно разпознава същността на хората, но абатът го смути. Държеше се открито и дружески. С посребрелите си коси приличаше на добродушен дядо. Като отчиташе обстоятелствата, Хенри си даваше сметка, че подобен извод бе много далеч от истината.
Джоан се приближи до Хенри.
— Познаваш ли този човек?
— Не съвсем. — Хенри поклати глава.
Абат Руис ги покани да седнат в две огромни кресла.
— Професор Конклин и доктор Енгел, чувствайте се като у дома си.
— Бих предпочел да остана прав, докато получа няколко отговора — отвърна Хенри и се доближи до бюрото.
— Както желаете — отвърна абатът с леко обиден вид. Отиде при креслото си и се отпусна с въздишка в него. Джоан застана до Хенри.
