Сам погледна Ралф.
— Добре, да се разкараме по живо, по здраво — каза едрият футболист и повдигна рамене.
Сам се зарадва, че решението бе взето единодушно. Оставаше и да е правилно.
— Добре. Ралф и аз трябва да сме със свободни ръце, за да можем да ползваме пушките при необходимост. Всички останали вземете по един факел.
Докато чудовищата около тях пищяха и скърцаха със зъби, Ралф и Сам заеха позиция за стрелба в мрачния некропол. Останалите бързо се заеха с направата на факли. Измъкнаха мумия от близката гробница и задърпаха крайниците и. Денал, Маги и Норман се сдобиха с факли. Норман отстъпи крачка, държейки тънък мумифициран крак.
— Чувал съм, че не е хубаво да си правиш майтап с тези неща, но няма как. — Лицето на фотографа бе покрито с пот от напрежението и умората. Той се приближи до огъня и запали крака. — Нещо ми подсказва, че заради тази работа ще отида в пъкъла… Както и да е, може би вече съм в него.
Без да обръщат внимание на нервните му приказки, Маги и Денал последваха примера му. След малко всички държаха запалени човешки крайници в ръка.
— За всеки случай си взех резервен факел. — Маги посочи човешката ръка, прикрепена към ремъка на раницата и. — Пък и по пътя ще открием още, ако ни потрябват.
— В краен случай ще използваме и светкавицата на фотоапарата ми — добави Норман.
— Тогава, да тръгваме — заяви Сам. — Аз ще вървя напред. Норман ще бъде плътно до мен, за да се ориентираме по светломера му. Маги, ще можеш ли да държиш едновременно факела и фенерчето?
В отговор тя кимна утвърдително.
— Ти ще ни следваш заедно с Денал, а Ралф ще охранява тила ни. Ще прекосим града. Знаем, че зад нас няма изход, така че е най-добре да вървим напред — предложи Сам и изгледа спътниците си. Никой не възрази. — Добре, да тръгваме.
Групата се отправи на път. Улиците между гробниците на некропола бяха достатъчно широки, поради което можеха да се движат в пакет. Норман вървеше до Сам и следеше показанията на светломера, като го закриваше с тялото си от светлината на факела. Маги вървеше от другата страна на Сам с фенерче, насочено напред. Денал едва ли не се бе прилепил до нея. Ралф гледаше назад и защищаваше тила им.
Докато напредваха по плетеницата от улици и се приближаваха до отсрещната стена на пещерата, предположенията на Маги донякъде се потвърдиха. Какофонията позатихна, тъй като съществата определено донякъде се уплашиха от движещите се пламъци. За съжаление, само донякъде. Ръмженията и писъците продължиха и което бе по-лошо, започнаха да звучат по-отблизо.
Изведнъж зад гърба им прокънтя изстрел. Сърцето на Сам се сви и той рязко се обърна. Видя, че от дулото на пушката на застаналия на два метра от него Ралф излиза дим.
— За Бога, видя ли нещо? — изкрещя Сам, Изстрелът все още отекваше в ушите му.
Ралф поклати отрицателно глава и погледна с пренебрежение некропола.
— Реших само да ги постресна. Щом огънят не ги плаши достатъчно, един предупредителен изстрел може да ги вразуми.
— За Бога, насмалко щях да получа удар! — възкликна Маги. — Друг път предупреждавай, преди да стреляш!
В отговор Ралф я погледна глупаво.
— Извинявай, но просто много ми се искаше да направя нещо. От тези писъци и степания бяха започнали да ме полазват тръпки по гърба.
Норман се повдигна от каменния под, където инстинктивно бе прилегнал.
— Направиш ли това още веднъж, ще трябва да ми купиш нови долни гащи — пошегува се той.
— Я, вече нищо не се чува — учуди се Денал.
След като свиренето в ушите му престана, Сам разбра, че момчето говори истината. Постъпката на Ралф все пак бе прекратила шума. Тишината в пещерата бе мъртвешка.
— Може би изстрелът ги е прогонил — каза обнадеждено Норман и изтупа праха от панталоните си.
— Не бъди толкова сигурен — отвърна Ралф. — Да вървим.
Групата продължи в плетеницата от улици. Архитектът на некропола определено не бе отбирал много от урбанистика. Нямаше нито една права улица, а много от тях бяха задънени. Сам преценяваше придвижването им по приближаването до огромната статуя. Напредваха бавно със скоростта на костенурка. Налагаше им се често да спират, за да поглеждат показанията на светломера.
— Тук може и да се заблудим — каза по едно време Норман, надвесил се над светломера.
— Не може да няма изход — възрази Сам.
Пътешествениците станаха още по-нервни и напрегнати. Воят на чудовищата бе престанал, но сега започна да ги изнервя тишината. Без да имат представа къде може да се намират създанията, вглеждаха се нервно във всяко трепване на сенките. Никой не каза нищо, но всички знаеха, че създанията са все още около тях. Инстинктът им подсказваше, че ги дебнат хищници. Усещаха погледите им върху себе си. Усещаха, че нещо се таи в мрака.
Безмълвието започна да ги потиска още по-силно. Вече не разговаряха. Дори Норман престана да се оплаква. Сам изпита желание отново да чуе воя на създанията. Стори му се, че това щеше да бъде за предпочитане пред проклетото безмълвие. Внезапно над главите им се разнесе приглушен писък. Маги незабавно насочи лъча на фенерчето към покрива на съседната гробница. Освети, големи бледи лица с черни очи, с гримасничещи уста и остри зъби.
— Назад! — извика Сам и изблъска Маги и Денал зад себе си.
Чудовищата скочиха от покрива и се нахвърлиха върху тях.
Пушката на Ралф изгърмя и една от гнусните твари се загърчи още във въздуха. От врата и зашуртя кръв. Извъртя се и с трясък се стовари върху каменния под. Затъркаля се и започна да надава отвратителни писъци.
Сам даде знак на останалите да се скупчат и отстъпи крачка назад. Стисна пушката си. Едно от създанията се изправи от мястото, където бе заело позиция. Сам успя за пръв път внимателно да го разгледа. Бе бледо и безкосмено, подобно на първото, което бе видял, но определено по-мършаво. Всичките му ребра прозираха под изопнатата кожа. Крайниците му представляваха едва ли не само удължени кости. Сам бе смутен обаче именно от лицето му. Наподобяваше муцуната на мечка и зъбите му до един бяха остри. Определено бе хищник. Още по-смущаващи обаче бяха огромните черни очи. Сам съзря някакъв първичен разум в погледа им. Нещо като любопитство, смесено с ярост. Тази смесица без съмнение бе смъртоносна.
Сам обаче видя в този поглед и друго нещо — предпазливост. Мършавото същество отмести поглед към ранения си другар, който продължаваше да се гърчи върху пода. Когато повторно изгледа Сам, черните му очи се бяха превърнали в цепки.
Съществото изсъска срещу Сам. Като повдигна дългите си бледи крайници, изчезна в една странична улица със скорост, трудно проследима от човешко око. Сам не успя дори да се прицели. Съществото се бе превърнало в размазан белезникав призрак. Наистина се движеше бързо, дявол да го вземе.
Междувременно други негови събратя заизлизаха от различни отвори. От черни прозорци и от тесни врати. Сам забеляза, че между тях съществуваха различия. Някои представляваха умалени копия на съществото, което току-що бе видял. Други имаха по-яки тела. Някои дори притежаваха нещо като зародиш на криле, стърчащи от лопатките. Единствената обща характеристика на всички бяха проницателните гладни черни очи и прозрачната кожа.
— Сам, опасност отляво! — извика Маги.
Сам се извърна наляво. Яко същество с криви крака се бе устремило към тях, като държеше тухла над главата си.
Сам се прицели с лекота. Рефлексите, отработени в течение на дълги години стрелба по патици и фазани, сега му послужиха. Натисна спусъка. Куршумът улучи съществото точно в гърдите и спря устрема му. То падна, задържа се за малко на колене и сетне напълно се свлече. Черна като нефт кръв потече по бялата му кожа. Каменната тухла падна от пръстите му.
Отдясно се разнесе друг изстрел. Сам видя как друго чудовище се свлича на земята на няколко стъпки пред Ралф.
