Не му се искаше да ги чуе отново около себе си. Улицата се оказа много по-дълга, отколкото първоначално им се бе сторило. Огромните размери на статуята ги бяха подвели относно истинското разстояние до нея. Сам забеляза, че колкото повече се приближаваха до централния площад, толкова по-високи и големи ставаха гробниците. Бяха много уморени и тичането им постепенно премина в нормален ход.
Лъчът на фенерчето на Маги се плъзна по украсата на огромните мавзолеи. Някои от тях бяха четириетажни и украсени със златни и сребърни орнаменти, инкрустирани с рубини и изумруди. Фасадите бяха покрити с рисунки на странни създания: дракони, крилати леопарди и полухора-полузверове. Маги прокара пръст върху сложна мозайка, изобразяваща тържествена процесия.
— Тези гробници навярно са принадлежали на „капак“, на хората от висшите класи — каза задъхано.
Сам се съгласи с нея.
— Така е. Всички са били погребани в нозете на своя крал Сапа Инка. Обърни внимание на разположението на дланите му. Дори то показва как са възприемали владетеля си: като физическа връзка между горния свят и този.
Гробниците най-сетне свършиха и пред тях се появи площадът, на който бяха стъпили златните нозе на статуята. Сам погледна нагоре. Тя достигаше самия таван на пещерата.
— Леле…
Маги не бе така впечатлена. Продължаваше да се вглежда в мрачния некропол. От време на време отдалеч се дочуваха животински ревове.
— Какво, по дяволите, представляват тези създания? — промърмори.
— Не знам — отвърна Сам. — Поне някои от тях обаче притежават зачатъци на разум. Използваха оръжия. Тояги и камъни.
— И аз го забелязах, но това бяха само създанията с по-дебели крайници. Обърна ли внимание?
— Как да ти кажа… Бях твърде зает с отблъскването им.
— Казвам ти самата истина. Другите се бориха само със зъби и нокти. Бих казала, че глутницата бе разделена на четири отделни класи. Всяка една от тях със свои специфични функции и възможности.
— Да не би да ги оприличаваш на пчели? С техните работници, търтеи и царица?
— Точно така. Първо се появиха мършавите с дългите крайници.
— Да. И аз видях едно от тях. Движат се по-бързо от леопарди.
— Направи ли ти впечатление, че те не се биеха?
— Вярно е. Те се появиха първи и после просто останаха в периферията. Какви са те? Разузнавачи?
— Вероятно да — каза Маги. Сам започна да обмисля теорията и. Отново си спомни битката.
— А какво ще кажеш за тези, които приличаха на питбули? Дето въобще не се бояха от пламъците?
— Очевидно принадлежат към друга класа. Забеляза ли, че не притежават полови органи?
— Не се загледах в тези подробности. Щом обаче са безполови, както казваш, вероятно трябва да съответстват на пчелите работнички.
— Точно така — потвърди Маги. — Безплодни работнички с ограничен разум. Това, че не се бояха от огъня, може да се обясни по-скоро с глупост, а не със смелост. Дали обаче това е вярно?
— А онези с оръжията? — попита Сам. — Яки и със зачатъци на криле. Нека се опитам да отгатна. Войници.
— Или може би просто труженици — уточни Маги. — Не знам. Обърна ли обаче внимание на гиганта, който сякаш издаваше заповеди? Сигурна съм, че той бе ръководител на глутницата. Той бе най- едрият.
— Правим твърде много изводи и изказваме твърде много предположения за кратко време.
— Нали чичо ти ни учи да разсъждаваме така? Да екстраполираме. Да вземем малките късчета, останали от един народ, и с тяхна помощ да възстановим една цивилизация.
— Маги, без повече информация ще ми бъде трудно…
Денал внезапно дръпна Сам за ръкава. Той погледна момчето.
— Господин Сам, не чувам повече изстрели — каза Денал, вперил поглед в мрачния некропол. Сам се извърна към Маги. Погледите им се срещнаха. Тя бе намръщена.
— Денал е прав — каза тя. — От доста време престанахме да чуваме изстрели.
Сам погледна града, опитвайки се да открие следи от Ралф и Норман. В тъмнината все още се разнасяха писъци.
— Може би са успели да избягат — допусна той.
Маги бавно освети в кръг всички гробници около тях. Оттук некрополът приличаше на широка паница. Подобно спици на колело, от площада се разстилаха към града седем прави булеварда.
— Не виждам следи от фенерчето на Норман — разтревожи се Маги.
Сам се доближи до нея. Къде бяха приятелите им? Да не би да ги бяха пленили? Сърцето му се изпълни със страх за съдбата им.
— Трябва да са някъде там. — Той посочи към мрака. — Непременно са някъде там.
Притиснати от глутница чудовища, Норман и Ралф се пъхнаха под арката на една гробница и влязоха вътре. Тясното пространство бе изпълнено с миризмата на влага и канела. Бледите създания останаха от другата страна на вратата. Виковете и писъците, излизащи от гладните им гърла, не спираха. С помощта на факела, от който бе останал само половин крак, Норман ги прогони по-далеч от вратата. Пламъците, макар и слаби, ги държаха на разстояние.
— Хайде, Ралф, направи нещо — помоли Норман и погледна отново към входа. Очилата му се плъзгаха върху запотения му нос.
Ралф, влязъл във вътрешността на гробницата, се измъчваше със затвора на пушката.
— Боклук, същински боклук! Не ще да се разблокира.
— Като не ще, разблокирай го ти! — извика Норман.
— Какво, по дяволите, мислиш, че се опитвам да направя? — сопна му се Ралф. Огромните му мускули хванаха пушката още по-енергично, но отново без успех. Изражението на лицето му издаде безсилието му.
— Мамка му — изруга Норман и тикна факела в бледо лице, приближило се твърде много. То изрева и изчезна. — А сега какво да правя? Този крак е почти изгорял.
— Задръж ги за малко — разнесе се глас от дъното на гробницата, последван от шумолене. Норман не посмя да се обърне. Чудовищата се доближаваха и дори започнаха да се протягат към факела му, сякаш вече не се бояха от него. — А сега се отдръпни — помоли Ралф напрегнато.
Норман се отмести и едрият мъж захвърли някакъв вързоп до входа. Бе изсъхнала мумия в утробна поза.
— Запали я.
Норман доближи горящия факел до изсъхналите вълнени бинтове. Появи се пушек, който изпълни тясното пространство. После цялото мумифицирано тяло бе обхванато от ярки спасителни пламъци. Помещението се изпълни с още повече дим. Норман усети как очите му се просълзяват и се закашля.
— Отмести се — каза Ралф и ритна горящия вързоп през вратата. Той спря точно пред нея и се разгоря по ярко. Създанията се разпиляха и запищяха като уплашени свине. Норман отстъпи крачка и отдъхна с облекчение. Така щяха да спечелят още малко време.
— Можеш ли да оправиш пушката?
— Не знам. Един патрон се е залостил така, сякаш е заварен. Да се надяваме, че другите ще видят пламъка и ще дойдат тук.
— И да го видят, няма да разберат, че сме в опасност. Не е ли по-добре да започнем да викаме за помощ?
Ралф го погледна отчаяно и поклати глава.
— Няма да имаме полза от това. Поради акустиката на това място няма да разберат къде се намираме. Готов съм обаче да изслушам други умни идеи. Норман започна да хапе долната си устна и да оглежда пода, сякаш можеше да открие отговор сред разпилените керамични съдове на покойниците.
— Струва ми се, че имам една. — Подаде факела на Ралф и започна да се рови в сака с фотоапаратите. Извади оттам светкавицата и я показа. — Една наистина умна идея!
— Каква е?
