и след това възобновиха работа.
— Сам няма да успее да пристигне навреме — промърмори Норман. — Трябва да открием начин да прогоним тези тавански плъхове.
— И аз имам една идея. — Ралф свали патрондаша от рамото си. — Щом пушката е в такова състояние, тези патрони повече няма да ни трябват. — Повдигна патрондаша, в който имаше още около двайсет патрона. После се запъти към изхода. Норман започна да се досеща за намеренията на Ралф.
— Това би могло да свърши работа — прецени и той.
— И да ни проправи път — каза Ралф и хвърли патрондаша в пламъците. След малко патроните започнаха да избухват като пуканки, а куршумите, да рикошират върху съседните сгради. Мумията, оказала се под патрондаша, се разпръсна на парченца, които се разлетяха.
Чудовищата над главите им запищяха и шумно побягнаха, подплашени от горящите отломки. Норман се доближи до процепа, за да се увери, че са се махнали. Повдигна факела си високо, към пукнатината. Там вече нямаше никого. Не съзря нито лица, нито пръсти. Ухили се.
— Получи се…
— Връщай се веднага! — изрева Ралф.
Норман внезапно усети пареща болка в крака. Изпусна факела и се присви, тъй като болката достигна корема му. Отвори уста, за да изкрещи, но от нея излезе само измъчен стон. Ралф бързо отиде до него, хвана го и го притегли към другата стена.
— Дявол да го вземе, Норман, защо направи това?
Норман не бе в настроение да обяснява постъпката си. Стисна зъби, за да отслаби болката, и погледна десния си крак. Нещо бе овлажнило панталона му около коляното. Стаята започна да се върти пред очите му.
— Улучи те блуждаещ куршум — обясни му Ралф и започна да съблича ризата си. — Защо се отдръпна от укритието?
— Защото не мислех… Защото исках да се уверя, че… Майната му! — каза и стисна зъби, когато Ралф започна внимателно да оглежда раната му. — Като дете съм хвърлял патрони в лагерен огън, но като бивш войник трябваше да зная да се пазя.
— Според мен куршумът не е засегнал голям кръвоносен съд — прецени Ралф. — Не виждам струене, но коляното ти е наранено. Ще трябва да го стегна здраво, за да спрем кръвотечението. — Ралф взе дебелата си риза и започна да къса от нея дълги ивици. Докосна крака на Норман. — Да знаеш, че ще боли.
— Тогава не го прави — рече кисело Норман.
Ралф го погледна намръщено.
— Добре де, прави го — въздъхна Норман и му даде знак да се приближи.
Ралф кимна, хвана крака му и го изправи. На Норман му се стори, че кракът му се взриви. Коляното му се изпълни с болка. Най-неприятно бе усещането, че костта му е наранена.
— Ясно ли ти е това, което правиш? — попита Норман, просълзен от болка.
Ралф не му обърна внимание и омота плътно крака му с няколко ивици плат.
— В университета в Алабама футболистите непрестанно си наранявахме коленете. Ако не друго, знам как трябва да се превърже едно коляно — каза, като приключи със заниманието си. Норман стисна юмруци и започна да трепери. Струваше му се, че в коляното му се бяха впили ноктите на огромно животно. След миг всичко приключи. — Така няма да умреш — успокои го мъчителят му.
— Много сте любезен, докторе — простена Норман със сълзи на очите. Стори му се, че болката започва да отслабва.
Ралф го погледна за миг и на лицето му се изписа загриженост. После погледна изхода. Всичко изглеждаше спокойно. Патроните отдавна бяха престанали да гърмят.
— А сега ще ти съобщя лошата новина. Трябва да се измъкваме оттук. Хитрината ми няма да пропъди тези чудовища за вечни времена.
Норман погледна вратата. От другата и страна продължаваха да тлеят парчетата от горящата мумия. Тук-там проблясваха пламъчета. Поне входът бе разчистен. Кимна и протегна ръка.
— А сега ми помогни да се изправя.
Ралф се изправи, после с мускулестата си ръка повдигна Норман от пода.
Норман въздъхна и се опита да прехвърли тежестта на тялото си върху здравия крак. Леко се отпусна на другия крак, за да прецени доколко може да се държи на него. Болката продължаваше, но поне коляното му бе обездвижено. Направи няколко крачки, като се опираше на широкото рамо на Ралф.
— Ще се справиш ли?
Норман усети, че целият се бе изпотил от това малко усилие. Непреставащата болка го дразнеше. Отвърна на Ралф с измъчена усмивка.
— Имам ли избор?
Над главите им нещо се разшава и отново се чу стърженето на нокти в гранитните плочи. Сякаш едно от чудовищата се бе укрило там и сега, след като на улицата отново бе настъпила тишина, се опитваше да се измъкне. Двамата мъже не помръднаха и се вслушаха внимателно в звуците, сякаш за да се убедят, че създанието се е махнало. Броиха до десет. Решиха да не чакат повече. Там, дето имаше едно чудовище, можеше скоро да се появят други.
— Да се махаме оттук — настоя Норман.
Ралф вдигна факела от пода. Размаха го, за да се разгори, и застана до Норман.
— Хвани се за рамото ми. Облегни се върху мен.
Норман реши да не спори и го погледна в лицето.
— Ако си имаме неприятности, остави ме — каза със сериозен глас.
Ралф не му отговори.
— Ти чу ли ме? — попита Норман и стисна по-силно рамото на Ралф.
— Глупости не ми се слушат — отвърна Ралф и повдигна ръка.
— Моля ти се, Ралф, не говоря празни приказки — продължи Норман и закуцука. Тръгнаха към изхода. Норман се опитваше да не мисли за болката. — Не ти казвам, че трябва да ме подхвърлиш на чудовищата, за да имаш време да избягаш. Трябва обаче да бъдем делови. Ако работата стане дебела, остави ме в някоя дупка и бягай. Оползотвори футболните си крака.
— За това ще говорим после — промърмори Ралф и помогна на Норман да се мушне през ниската врата. Норман се изправи и двамата мъже предпазливо излязоха на улицата. Целият булевард бе обсипан с горящи парчета плат. Приличаше на бойно поле.
— Шоуто наистина си го биваше — каза Норман. — Поне ни помогна да прогоним тези създания — отвърна Ралф.
Норман погледна улицата в двете посоки. Ралф бе прав. От чудовищата нямаше и следа.
— Слава Богу! — каза Норман. Засега бяха в безопасност.
— Хайде, да се махаме оттук — рече Ралф.
— Добре, шефе.
С бавна, но уверена стъпка, двамата тръгнаха напред. Не след дълго се отдалечиха от димящите останки на мумията. Единствено слабата светлина на факела отбелязваше посоката на движението им. Норман държеше фенерчето в ръка, готов всеки момент да прогони евентуални нападатели със заслепяващата му светлина. На едноминутни интервали го включваше за няколко мига, за да посочи местоположението им на Сам и другите. Разбира се, светлинните сигнали ги издаваха и на пещерните чудовища, но ставаше дума за пресметнат риск. При нараняването на Норман определено се нуждаеха от помощ. Норман извади от сака светкавицата и изпрати поредица от ослепително ярки сигнали към тавана.
— Чувствам се като шибана светулка — процеди през зъби.
Ралф се намръщи. Не биваше да говорят. И без това достатъчно привличаха вниманието.
Норман се засегна от реакцията му, но се постара да скрие чувствата си. Разбра, че Ралф бе твърде напрегнат. Едрият мъж от време на време спираше и бързо поглеждаше през рамо, сякаш чувстваше, че нещо ги преследва.
Норман не чуваше нищо, главата му бе започнала да пулсира. Знаеше обаче, че Ралф греши: Те нямаше да издадат присъствието си с няколко тихо изречени думи. Погледна крака си. Изпод
