— Няма защо да съжалявате. Аз сам реших да проследя Хил. Исках да ви помогна. Майка ми, преди да умре, ми каза, че трябва да помагам на другите и да бъда смел.
— Майка ти навярно е била прекрасна жена.
— Такава беше — потвърди Денал и изхълца. Няма да позволя детето на тази прекрасна жена да загине тук, помисли си Маги.
Изпълнена с решителност, повдигна златната кама. Трийсетсантиметровото и острие проблесна на светлината на фенерчето. Спомни си как Сам преобразува камата. Отново разгледа изящната и дръжка, на която бе изобразен зъбестият бог Уаманкантак. Прокара пръсти върху нея, но не откри никакви следи от механизъм. — Как успя да направиш това, Сам? Отмести поглед към вратата, а после, към самата статуя. Трябваше да се замисли. Защо тази врата се намираше в задната част на петата? Спомни си древногръцкия мит за Ахил. Непобедимият боец бе имал само едно уязвимо място, и то бе именно, петата. Не знаеше обаче да съществува подобен мит у инките или у който и да е от народите, обитавали Перу. Съвпадението я впечатли. Дали все пак не съществуваше някаква връзка? Много митове бяха общи за различни култури и континенти. Това, че тя не бе чувала за подобен инкски мит, не означаваше, че той не съществува. Инките не бяха разполагали с писменост, така че голяма част от историята им е забравена. Дали пък в забравата не бе потънал и митът за някой инкски Ахил?
Повдигна камата и си спомни древногръцкия мит. Великият герой бе загинал вследствие на рана в петата. Тя обаче бе нанесена не с нож, а със стрела. Маги реши, че мислите и са безполезни, и поклати глава.
Защо само не беше стрела, пожела си, като погледна камата.
Дръжката на ножа в ръцете и внезапно изстина. Острието изтъня и се удължи и върхът му се превърна в накрайник на стрела.
— Боже мой! — изуми се Маги и рязко се изправи. Обърна се към Денал и се опита да му покаже преобразения нож. — Погледни!
Денал обаче гледаше в друга посока, към некропола. Отстъпи към нея и вдигна ръка.
— Госпожице Маги…
Тя проследи погледа му. Досами сенчестата страна на гробниците се бяха притаили бледи чудовищни силуети. Бяха се доближили тихомълком, дори не издаваха никакви звуци. Повечето от тях гледаха нагоре към гигантската статуя. Повечето, но не всички. Няколко чифта гладни очи бяха втренчени в тях.
Сякаш разбрали, че са ги забелязали, създанията с отвратителни движения заизлизаха от убежищата си. Двайсетина на брой, бяха безмълвни и напомняха изкривени сенки.
Маги придърпа Денал към себе си и двамата се укриха в тясното пространство между петите на статуята. Денал разполагаше с фенерче и с догарящия факел. С това нямаше да успеят да отблъснат ордите. Бе им необходима помощ. Маги си позволи да рискува, направи крачка напред и нададе вик с все сили. Нямаше причини повече да мълчи.
— Сам, помогни ни! — извика и викът и закънтя из огромната пещера.
Два от най-близко разположените до тях зверове, раздразнени от шума, се втурнаха към нея. Очевидно бяха от класата на войниците. Имаха мускулести крака, присвити очи и оголени остри зъби. Наподобяваха безкосмени мечки със свирепи муцуни.
Маги насочи към тях единственото си оръжие, камата, превърнала се в стрела. Ако успееше да прободе поне едно от тях…
Най-близкото чудовище, вече готово да се нахвърли върху нея, внезапно съзря стрелата. Изрева диво, сякаш го бяха ударили, и се блъсна в партньора си. Двете преплетени тела направиха опит бързо да се отдалечат от нея. Очите им бяха изпълнени с паника. С жалко скимтене се отдръпнаха и бързо се затичаха обратно.
Тя направи крачка напред и вдигна високо оръжието си. Чудовищата издадоха уплашен рев. Подобно подплашен рибен пасаж, веднага изчезнаха.
Маги отпусна ръката с преобразувания нож и озадачено погледна стрелата. Какво се бе случило? Прокара пръст по нея и погледна заключената врата. Най-вече поради реакцията на чудовищата реши, че наистина държи ключа на инкската статуя. Те очевидно се бояха от него. Защо? Дали съхраняваха в паметта си ужасен спомен от инките, идвали някога тук с този странен нож? Ако да, как го бяха съхранили? Нали това бе станало много отдавна, най-малкото преди пет века? Или пък ставаше дума за колективна памет, за генетически инстинкт на тази пъстра глутница? Доближи се до сребърната врата и реши да провери истинността на теорията си. Наведе се и пъхна тънката стрела в процепа. Ако тя се окажеше ключът, това щеше да е и свидетелство за връзка между инките и древните гърци. Последното само по себе си бе достатъчно за докторска дисертация. Затаи дъх и пъхна стрелата в отвора. Чу се тихо щракане и вратата широко се отвори. Зад нея имаше тъмна камера. Маги погледна ръката си. След отключването на вратата ножът бе възприел отново първоначалната си форма. Златното му острие проблясваше. Като не изпускаше оръжието, тя си спомни за многото капани в първата камера. Можеше да се продължи напред само по един начин. Без да се обръща, махна с ръка към Денал.
— Подай ми фенерчето.
Освети пространството зад вратата и видя, че там има малка неукрасена камера със златен под. Бе достатъчно просторна, за да могат в нея да се поберат всички. Освети пространството над себе си. Лъчът проникна безпрепятствено в кухата вътрешност на златната статуя. Тя сякаш бе безкрайна.
Маги излезе и я освети отвън. Златните длани на инкския крал подпираха покрива на пещерата. Ако бе замислена като скривалище, статуята нямаше как да не бие на очи.
Маги отмести погледа си към тъмния некропол. Къде бяха другите?
Сам застина, когато чу, че Маги го извика на помощ. За миг се вгледа в криволичещите улици пред очите му. През последния половин час не бе открил никакъв признак от Ралф или Норман. Последното, което бе чул, бе „мамицата ти“. После се възцари тишина. Къде, по дяволите, сте, момчета?
Сам бе длъжен да допусне, че и двамата се бяха заблудили. Извини им се на ум, ако грешеше, и се обърна. Запъти се обратно към статуята с ускорена крачка. Тъй като в момента не търсеше двамата мъже, можеше да се движи по-бързо. Знаеше как да се завърне при статуята. Знаеше къде да завие и как да избегне задънените улици.
Стигна до широкия булевард, който водеше право към статуята. Дори забеляза как лъчът на фенерчето на Маги играе по основата и. Намести по-удобно каубойската си шапка и тръгна по булеварда.
Още преди да успее да направи две крачки, от дясната му страна някой нададе болезнен вик. Сам се обърна и повдигна пушката си. Отляво покрай една стена се движеше с измъчена походка прегърбена фигура. Бе твърде тъмна на цвят, за да е някой от пещерните хищници. Сам насочи фенерчето си и от своя страна бе заслепен от внезапно избухване на светлина.
— Разкарай се оттук, глупако! — викна му някой.
— Норман? — извика Сам и сведе пушката. Фигурата спря и един по-тих и спокоен глас му отговори:
— Сам, ти ли си? — попита Норман и отпусна светкавицата, с която бе заслепил тексасеца.
Сам въздъхна облекчено и бързо отиде при Норман. Радостта му бързо се изпари, когато разбра, че фотографът е ранен.
— Къде е Ралф?
Норман прибра светкавицата в джоба си и просто поклати глава. Не искаше да погледне Сам в очите. Отговори с контравъпрос.
— Къде са Маги и Денал?
— При статуята — отвърна Сам с отпаднал глас. Загубата на Ралф натежа като камък върху гърдите му, но сега моментът не бе подходящ за вайкания. Хвана Норман под мишница. — Трябва да побързаме. Може би и те са застрашени.
— Не искам и друг да загине — каза Норман и се опита да отблъсне ръката на Сам.
— Глупости, само кракът ти е пострадал — успокои го Сам и прихвана фотографа през рамо. — Едно време биваше ли те в надбягването с три крака?
Норман отвори уста и понечи да възрази, обаче някъде зад тях се раздаде свирепо ръмжене. Спогледаха се, Норман също се хвана за Сам.
— Сега ще проверим — каза.
