— Сега би трябвало да сме вече в безопасност — каза Маги, като се подпря на сребърната плоча.
Внезапно подът под тях потрепери. Всички се напрегнаха.
— Защо ти трябваше да казваш това? — изстена Норман с поглед, забит в краката си.
Отдолу се разнесе глух шум, подобен на бученето на огромна река. Бученето се засили и започна да кънти в кухата статуя.
— Какво, по дяволите, е това? — попита Маги.
— Поредният капан — отвърна Сам.
— Оттук — каза абат Руис и тръгна по дългия коридор. Хенри последва абата, повел ги на обиколка из огромния изследователски център, разположен под абатството Санто Доминго. Джоан, облекла стерилен бял работен комбинезон върху дрехите си, вървеше до абата, докато Хенри се движеше редом до брат Карлос, който не преставаше да наблюдава групата със суров поглед. Четиримата, облечени в бяло, можеха да бъдат взети за едни от многото научни работници, заети в лабораториите. Единствено деветмилиметровият глок в дясната ръка на Карлос издаваше, че нещата не стояха точно така.
Абат Руис вече няколко часа ги развеждаше из лабораториите и ги осведомяваше за работата, която се вършеше там. Учените се занимаваха с какво ли не, като се почнеше с ботаника и се свършеше с ядрена медицина. Имаше дори голяма компютърна зала, ангажирана изключително с проекта за човешкия геном. Хенри се опита да се ориентира. Прецени, че центърът, разположен в сърцето на древния лабиринт, заемаше цялата площ под абатството. Просто не можеше да повярва, че са успели да запазят този център в тайна.
През цялото време изпитваше желание да зададе на абат Руис един въпрос, но Джоан го изпревари.
— Защо ни показвате всичко това? — обърна се тя към абата. Той кимна с разбиране, сякаш бе очаквал въпроса.
— Както вече ви казах, за да ни сътрудничите. Но също така и за да ви дам да разберете в каква степен сме се ангажирали с нашето дело, за да бъдете в състояние да оцените правилно това, което ще видите след малко. Аз действам, движен от своята вяра, но в същото време си давам сметка, че хора като вас се нуждаят от доказателства. Че, подобно на апостол Тома, ще поискате да докоснете с пръсти раните на Христос, за да можете да повярвате в чудото, на което ще станете свидетели.
Хенри се доближи до Джоан и за пръв път от час се обади:
— Чудо? Това е първата дума, свързана с религията, която произнесохте, откакто сме тук. — И махна с ръка по посока на научния комплекс. — Ако се абстрахираме от убийствата и отвличанията, какъв е смисълът на това начинание на Католическата църква?
Абатът кимна с разбиране.
— Последвайте ме, отговорът е пред нас.
Макар и с деветмилиметров глок, насочен към кръста му, Хенри бе заинтригуван. Като учен и историк не бе необходимо да го подканват с пистолет, за да изпита интерес към някоя загадка. С какво се бе сблъскал?
Джоан го хвана за ръката, когато наближиха края на коридора. И нейните очи бяха изпълнени с любопитство, но Хенри разбра, че е напрегната. Дланта и бе топла. Хенри нежно я притисна към себе си.
Там имаше огромна стена от неръждаема стомана. В центъра и се намираше врата, през която можеше да премине и слон. От нея стърчаха масивни болтове. Встрани на вратата бе монтирана електронна ключалка с клавиатура и устройство за отваряне с допир на дланта. Разбраха, че се намират пред най- важното помещение на комплекса, пред Святая Светих.
— Само най-благочестивите са получавали достъп до тази зала — каза Руис, без да се обръща. — Зад тази стена се крият надеждите на човечеството за спасение и пречистване.
Хенри не посмя да коментира, тъй като любопитството му надделя. Не искаше да каже нищо, което да разубеди абата от намерението му да отвори вратата. Един човек вече бе убит за опазването на тази тайна и Хенри гореше от желание да разбере какво представлява тя. Любопитството на Джоан, изглежда, не бе чак толкова силно.
— Защо ни позволявате да я видим? — попита.
Руис бе втренчил поглед във вратата и в дрезгавия ду глас се появи почтителност.
— Отговорите ще узнаете вътре. — Натисна с пръстена си една вдлъбнатина и електронната ключалка светна. Постави лявата си длан върху устройството и като закри клавиатурата с тяло, набра шифъра.
Чу се шум на задействани механизми и масивната врата започна да се отваря. Бе дебела най-малко седемдесет сантиметра. Усетиха уханието на тамян. След стерилния въздух в лабораторията благовонието ги изненада. Въздухът, който излезе от помещението, бе студен, сякаш там действаше климатична инсталация.
Хладният полъх и благоуханието обаче не направиха впечатление на абат Руис. Когато вратата започна да се отваря, той вдигна ръце, сякаш се обръщаше към Всевишния. След като тя напълно се отвори, абатът с тържествена стъпка премина през нея и поведе групата. Не произнесе и дума и Хенри реши, че всякакви приказки тук биха прозвучали кощунствено. Стисна устни, но продължи да разглежда всичко с интерес.
Когато абат Руис влезе в помещението, електронни сензори включиха множество халогенни лампи. Стаята внезапно се изпълни с ярка светлина. Стори им се, че наблюдават подземен изгрев.
Джоан ахна от удивление. Вече бе видяла това, което се намираше пред тях. Хенри трябваше да заобиколи масивната фигура на абата, за да може да види изненадата. Когато прекоси прага, пусна ръката на Джоан. Влезе безмълвно в помещението.
Хладната подземна камера представляваше квадрат със страна от двайсет метра. Във всеки от ъглите и гореше мангал, от който се издигаше благоуханна струйка тамян. На всяка от изработените от титан стени висяха огромни кръстове с човешки ръст. Едно още по-голямо разпятие висеше от тавана, разположен на три етажа над тях.
Колкото и удивително да бе всичко, не представляваше нищо в сравнение с другото, с това, което се намираше под висящия кръст. В центъра на стаята върху изящно изработен сребърен олтар лежеше скулптура на човек в естествен размер. Хенри се приближи. Човекът сякаш бе заспал. Бе облечен в свободно отпусната роба, имаше дълги коси и бе кръстосал ръце върху корема, сякаш постигнал покой. Лицето му бе отпуснато и спокойно. Цялото му същество излъчваше усещане за благост. Хенри се приближи, за да може да види по-добре лицето. На челото на статуята имаше трънен венец. За Бога! Това бе изображение на Христос. Направено от чисто злато.
Не… не бе злато. На Хенри не му се наложи да се доближава по-близо до статуята, за да осъзнае грешката си. Халогенните лампи осветяваха фигурата на спящия Христос. Металът обаче създаваше усещане за подвижност. Не, това не бе злато! Бе La sangre del diablo. Цялата огромна скулптура бе направена от Кръвта на Сатаната.
Хенри усети как коленете му отмаляват. Нямаше думи, за да изрази това, което чувстваше. Студът на стаята проникна в костите му. Стана му съвсем ясно защо е охладена. На обикновена стайна температура мекият метал щеше да се отпусне подобно кръста в лабораторията на Джоан в „Джон Хопкинс“.
Абат Руис отиде до проста дървена пейка за молитва, поставена пред олтара, и коленичи върху твърдата повърхност. Започна безмълвно да произнася молитва. След като приключи с нея, изправи се, дръпна ципа на стерилния си лабораторен комбинезон и извади буркана с материала от лабораторията на Джоан. Веществото все още бе запазило пирамидалната си форма. Абатът целуна краищата на пръстите си, а после отвори буркана. С грамадните си ръце внимателно измъкна оттам метала, приведе се и с почтителен жест постави пирамидата върху скулптурата, непосредствено до ръцете на Христос.
— Елате — каза тържествено абатът. — Елате, професор Конклин. Това бе ваше откритие и ваш дар. Имате право да вземете участие.
Руис отново коленичи и сведе глава за молитва. Хенри и Джоан се приближиха до абата. Карлос остана до вратата с пистолет в ръка и немигащо лице. Абатът продължи да се моли и закри смирено лице с длани.
Хенри продължаваше да изучава фигурата и стаята. Не знаеше какво трябва да очаква. Това, което се случи, го изуми. Наложи му се да примигне няколко пъти, за да се, убеди, че не е жертва на оптическа
