— Защо именно ние? За какво ви трябваме?
Руис се усмихна и ги отдръпна встрани.
— Защото вие открихте останките на брат Франсиско де Алмагро, един от нашите предшественици. През шестнайсети век той е бил изпратен да открие едно находище на La sangre del diablo. Било толкова голямо, че според инките металът „се стичал от планините като вода“. Брат Франсиско така и не се завърнал и предположили, че бил убит. Когато обаче ми се обади архиепископ Кърни от Балтимор, надеждите ни отново се пробудиха. Може би нашият брат е успял да открие находището, но е загинал, преди да успее да донесе тази вест. — Абатът погледна отново фигурата на спящия Христос. — Молим се, професор Конклин, да сте открили неволно средството, с което се надяваме да достигнем Бога.
— Сериозно ли мислите, че това митическо съкровище се намира при моите разкопки?
— Един наш тамошен служител ни съобщи това — каза абатът и повдигна вежди. — Информацията изглежда обещаваща. След злополуката в подземния храм обаче ще ни трябва известно време, за да…
— Каква злополука? За какво говорите? — Хенри ужасен го прекъсна. Руис го погледна мрачно.
— Разбирам ви. Нямало е как да научите за срутването — каза абатът и набързо обясни на Хенри какво се бе случило при развалините.
Хенри пребледня.
— Не се бойте обаче за студентите. От последното им обаждане става ясно, че са успели да попаднат на естествена пещера, в която са се укрили.
— Трябва незабавно да отида там! Веднага! — извика Хенри и освободи ръката си от ръката на Джоан. Интересът му към това, което видя тук, веднага се изпари. Боже мой, въобще бе забравил за племенника си! Дори не му беше дошло наум, че и неговият живот може да е застрашен.
— С нищо не можете да им помогнете. Поддържам непрекъсната връзка с моите хора. Науча ли нещо ново, веднага ще ви уведомя.
Лицето на Хенри отново доби нормалния си цвят.
— С нищо няма да ви помогна, преди да се убедя, че племенникът ми е в безопасност!
— Успокойте се, професор Конклин. Вече изпратих специализиран екип, който да помогне в спасителните работи.
Хенри започна притеснено да се движи. Джоан се приближи до него и го прегърна през рамо. Той се отпусна в прегръдките и. След смъртта на жена му и брат му не му останаха други роднини. Хенри си нямаше другиго. Ако не бе така влюбен в професията си, може би навремето щеше да разсъждава по-трезво и да не допусне да се стигне до сегашната бъркотия. Измъкна се от прегръдките на Джоан и се обърна към абата.
— Ако Сам пострада, ще ви убия — процеди през зъби.
Абат Руис отстъпи крачка, а брат Карлос се доближи с пистолет в ръка. Абатът произнесе с увереност:
— Сигурен съм, че племенникът ви е в пълна безопасност.
Още един капан!
Когато златната плоча под краката им започна да трепери, Сам притегли Маги към себе си. Бе се опитала да отключи вратата, но тя не поддаде.
— Хванете се за нещо! — закрещя Сам, като се опита да надвика засилващия се рев на водата под краката им. — Дръжте се! Вибрациите на пода преминаха през токовете на обувките му, достигнаха краката му и започнаха да се усещат дори в гръбнака и ребрата. На крачка от него Денал продължаваше да подкрепя Норман. Очите на младия индианец се бяха уголемили като панички. Грохотът, изпълнил тясното пространство, стана оглушителен. Подът под обувките на Сам се раздвижи. — Дръжте се здраво.
Шумът стана непоносим. Подът потрепери, сякаш едва удържаше огромен натиск отдолу, после се чу силен трясък и той рязко се издигна. Норман падна на ръце и колене и изкрещя от болка, след като нараненият му крак се удари в металния под. Останалите застинаха от страх и не произнесоха и думичка. Подът под краката им се замята насам-натам и продължи да се люлее, но не престана да се издига. В началото, по-бавно, а после набра скорост. Вибрациите не престанаха.
— Хидравлика! — изкрещя Норман, надвивайки грохота. Денал му помогна да се изправи.
— Какво? — попита Сам.
Маги се измъкна от прегръдките му и започна да оглежда пода.
— Каптирали са някаква подземна река — обясни той. — Може би приток на тази, в която плувахме вчера. Това е някакъв проклет хидравличен асансьор!
— Къде обаче ще ни отведе? — замисли се Сам, като погледна тъмния тунел над главите им.
— Едва ли искат да ни убият — каза намръщено Маги. — Ако бяха искали да обезвредят нежелани гости, щяха да използват някакъв по-прост начин. Според мен това ще ни изведе чак догоре — предположи, като погледна движещите се покрай тях стени.
— До покрива ли? — запита Сам, като си припомни стойката на инкския владетел, подпиращ тавана на пещерата с длани. Представи си и формата на статуята. Това не бе невъзможно.
— Надявам се да не ни притисне в тавана — изказа мрачното си подозрение Норман. — Ще ни провали хубавия ден — добави кисело.
— Не ми се вярва — каза неуверено Маги.
— Погледнете натам! — внезапно извика Денал и посочи с пръст нагоре.
Маги насочи нагоре лъча на фенерчето си, но не беше необходимо. Над тях се виждаше златен купол, вътрешната страна на златната корона на владетеля. Повърхността му бе осветена от светлина, идваща от шест равно отдалечени един от друг процепа. След малко, подобно на листата на цвете, шест секции от покрива едновременно се отвориха и групата бе заляна от поток ярка слънчева светлина.
— Това е изход! — възкликна Сам. Размаха каубойската си шапка и радостно се развика:
— Спасихме се!
— Само някои от нас — добави тихо Норман.
Лицето на Сам помръкна. Представи си лицето на Ралф. Норман бе прав. Бе съвсем неуместно да се радват на собственото си спасение, когато един от приятелите им не бе вече сред тях.
Маги се приближи до Сам. В погледа и бяха изписани едновременно скръб и облекчение. Повдигна се на пръсти, за да огледа по-добре разкриващия се купол. Сам я прегърна.
— Сигурен съм, че Ралф щеше да се зарадва на нашето спасение — каза.
— Може би си прав — отвърна тихо Маги.
— Мъртвите не се сърдят на живите, Маги — каза Сам и я притисна още по-плътно до себе си. — Нито Ралф, нито твоят ирландски приятел Патрик Дъган — добави. Имаше предвид и своите родители, но не ги спомена.
— Знам, Сам. Всичко това вече съм го чувала — отвърна уморено Маги.
Той се отказа да говори повече. Знаеше, че понякога бе по-трудно да си простиш заради това, че си останал жив, отколкото да се изправиш пред смъртта. Това бяха неща, с които човек трябваше да се справя сам.
Асансьорът забави ход и продължи да ги издига към свободата. След малко достигна открития купол. Накрая спря. Шестте секции на купола се бяха разтворили. Под краката им изщракаха устройства, които застопориха пода, и той стана неподвижен. Водата, която ги бе издигнала, започна да се оттича обратно в шахтата. След мрачната пещера късното следобедно слънце им се стори заслепяващо. Дори и когато лъчите му едва проникваха през облачна покривка, запълваща цялото небе.
— Къде, по дяволите, се намираме? — попита Сам и се огледа.
Бяха се озовали в дълбока залесена котловина. Отвсякъде бе обградена от стръмни скатове от червеникаво-черни скали, които можеха да бъдат изкатерени единствено от опитни алпинисти с добра екипировка. Купестите облаци над главите им задържаха слънчевата светлина. Въздухът, топъл и разреден, бе изпълнен с миризмата на развалени яйца.
— Сяра — поясни Маги и огледа пространството. — Я вижте ей това! — посочи нещо с ръката си. Близо до северната стена на котловината се издигаше стълб от дим.
— Това е вулканична шахта — каза Сам. Тази част на перуанските Анди бе все още геологично активна и изпълнена с вулканични върхове. Някои от тях бяха безмълвни и студени, други още димяха. Почти всеки
