илюзия.
Пирамидата, направена от веществото Z, започна дасе разтопява и разлива върху скулптурата. Скръстените ръце се отместиха достатъчно, за да може металът да потече под тях. Когато златните пръсти отново се преплетоха, веществото Z образува съвършена лилия. Изящно цвете, стиснато от златните пръсти на Христос.
Абатът въздъхна и отпусна ръце. На лицето му се бе появило блажено изражение. Стана.
— Какво се случи? — промърмори Джоан.
— Добавихме вашето вещество към нашето. Доближихме се с още една стъпка до целта.
— Как успяхте да сторите това? — попита Хенри и кимна към статуята.
— Вие току-що разбрахте защо Ватиканът възприе метала като нещо сатанинско. Видяхте най- уникалното свойство на La sangre del diablo — каза отецът и се обърна към Джоан. — Прочетохме вашите записки. С течение на годините и ние разбрахме, че металът реагира на всякакви външни източници на енергия: електричество, рентгенови лъчи, радиация. Оползотворява всички възможни форми на енергия по съвършен начин, като преминава от твърдо в течно състояние. Не бяхте успели обаче все още да откриете свойството му, което някога инките разкриха на първите доминикански мисионери.
— Кое е това свойство? — попита Хенри.
Абатът го стрелна с поглед.
— Това е способността му да реагира на човешката мисъл.
— Какво? — изуми се Джоан.
Хенри, макар и изненадан, не каза нищо. Спомни си как веществото се опита да възприеме формата на кръст, когато той държеше в ръцете си доминиканското разпятие.
— Когато човек съсредоточи мисловните си усилия, то реагира на алфа вълните на мозъка по същия начин, по който реагира например на рентгеновите лъчи — продължи абатът. — Разтапя се и възприема формата, пожелана от молещия се.
— Това е невъзможно… — възрази Джоан, но не изглеждаше особено убедена в думите си.
— Не. Не е невъзможно. Мозъкът е способен на силни излъчвания. Излъчвания, които могат да се измерят. В началото на седемдесетте години при опити, проведени в Русия и САЩ, бе установено, че отделни уникални индивиди са в състояние да въздействат върху предмети или върху фотографски ленти единствено със силата на мисълта си. В случая обаче уникални са не индивидите. Уникално е самото вещество. То реагира на мозъчните излъчвания на човека, на човешките мисли.
— Това наистина е удивително откритие — каза Хенри. — Защо обаче е тази тайнственост?
— За да запазим надеждата на човечеството за спасение — отвърна тържествено абатът. — Съгласно светейшия указ на папа Павел от 1542 година на нас, една от испанските секти на Доминиканския орден, бе възложено да направим всичко възможно, за да не допуснем този демонски метал да поквари човешкия род. Да пазим съществуването му в тайна и да го почитаме.
— Използвахте думата „секта“. Какво означава това? Кои точно сте вие? — попита Хенри с присвити очи.
Абатът сякаш се опита да прецени с поглед дали Хенри заслужава отговор. Все пак му отговори. Тихо и с нотка на заплаха.
— Кои сме ние ли? Ние сме едно от най-старите подразделения на Доминиканския орден. Съществуваме още от тринайсети век. Някога са ни наричали „Пазителите на Въпроса“. Ние първи придружихме завоевателите, когато те отпътуваха за Новия свят, в земите на езичниците. Като откриватели на La sangre del diablo бе ни възложено да конфискуваме всяка унция от дяволския метал и да изправим всекиго, свързан с неговото откриване, пред Въпроса, докато сведенията за метала се запазят единствено в лоното на Църквата.
Хенри бавно започна да проумява думите на абата. Спомни си и символа върху пръстена на отец Де Алмагро. Кръстосани мечове.
— Боже мой! — възкликна.
— Да, ние сме последните инквизитори — заяви гордо абат Руис.
— Но вас ви разпуснаха — припомни Хенри и поклати глава. — Рим разпусна испанската инквизиция още в края на деветнайсети век.
— Само на думи… Светейшият едикт на папа Павел никога не е бил отменян.
— Заради това ли се укрихте тук? — попита Хенри.
— Да. Далеч от любопитни очи и близо до източника на La sangre del diablo. Орденът ни прецени, че тази мисия е прекалено важна, за да се откажем от нея.
— Какво представлява тази мисия? — попита Джоан. — Само не ми казвайте, че след цялата тази ваша изследователска дейност тук все още вярвате, че металът е омърсен от дявола.
Абатът я изгледа снизходително.
— Не. Напротив. Ние сега смятаме, че този метал всъщност е благословен — отвърна Руис. Усмихна се, когато забеляза, че двамата останаха смутени от тези думи. — Щом металът е в състояние да отгатне мислите на човека и да ги превърне във физическа реалност, това няма как да е станало без намесата на ръката на Бога. В нашите лаборатории в течение на столетия се занимаваме с пречистването на метала с цел да засилим още повече неговата чувствителност към чистата мисъл.
— С каква цел все пак? — попита Хенри и се намръщи.
— За да можем след време да достигнем мислите на Бога — отвърна простичко абатът.
Хенри бе шокиран от тези думи и не успя да скрие чувствата си. Джоан се приближи до него и докосна ръката му.
— Вярваме, че ако разполагаме с достатъчно количество чист метал, ще бъдем в състояние да създадем съд с чувствителност, способна да долови мислите и духа на нашия Създател.
— Шегувате се — усмихна се Джоан.
Изражението на лицето на абата обаче бе сериозно.
— А после? — попита Хенри. Бе останал с чувството, че абатът премълчава нещо. Духовникът поклати глава.
— Професор Конклин, това е нашата най-строго пазена тайна. Предполагам обаче, че след като смятам да разчитам на вашата помощ, ще трябва да ви покажа всичко. Дори да ви запозная с последното откровение. — Абат Руис направи крачка към олтара. — Елате. Ще ме разберете.
Хенри остана с усещането, че духовникът, макар да говореше за строго охранявани тайни, всъщност изпитваше удоволствие от тази малка игра на котка и мишка с гостите си. Това го разтревожи. Щом сектата бе готова да сподели тези тайни с Хенри и Джоан, това можеше да означава само едно: че нямаше да им даде възможност да споделят наученото от тях със света. Словоохотливостта и самоувереността на абата караха Хенри да бъде предпазлив.
Когато се оказаха при олтара, абатът махна с ръка към златната статуя.
— Ето я и нашата крайна цел.
— Нищо не разбирам — каза Джоан. Хенри също не скри недоумението си.
Абатът докосна скулптурата с треперещ пръст.
— Това е празен съд, реагиращ единствено на нашите мисли. Надяваме се обаче, ако разполагаме с достатъчно материал, да достигнем до самия дух Божи. Да придадем на Неговата воля физическа форма.
Хенри погледна статуята на спящия Христос.
— Да не би да намеквате, че…
— Вярваме, че именно Провидението даде този метал в ръцете на Църквата при откриването на Новия свят. Че това бе предизвикателство към нашата вяра. Истинско Боже изпитание. Ако съберем достатъчно количество от това божествено вещество, Божият разум ще присегне към този съд и ще се въплъти в него, ще му даде живот — абат Руис се обърна към Хенри. Погледът му бе изпълнен с жар. — Целта ни е да доведем един жив Бог на тази земя.
— Второто пришествие ли имате предвид? — възкликна Джоан.
— Да, повторното раждане на Христос на земята — потвърди абат Руис и кимна към златната статуя.
Хенри поклати глава. Това бе безумие.
