Когато слънцето залезе, Филип чу звук, който не бе очаквал да чуе повече. Радиостанцията на лагера започна да пращи. Рязко се изправи на крака и събори походния стол, върху който бе седнал. Брат Отера и останалите доминикански монаси бяха при разкопките. Днес в лагера бяха пристигнали двама опитни миньори и поеха командването на индианските работници.
Филип рязко отвори вратата на свързочната палатка и бързо се шмугна вътре в сенчестата прохлада. Грабна веднага слушалката.
— Ало! — извика. — Чувате ли ме? Чу се още пукот, последван от думи:
— Филип, ти ли си? Обажда се Сам. Батерията започна да… Успяхме да се измъкнем от пещерата… Последва още пукот.
— Сам, обади се! Къде си? — извика Филип.
Думите на Сам отново си пробиха път през пукота:
— В един от вулканите… Струва ми се, на изток от лагера…
Сърцето на Филип запя. Щом бяха оцелели, нямаше причини да продължават да копаят повече. Всичко бе приключило! Скоро щеше да се завърне у дома! Веднага си представи апартамента си в Харвард. Представи си своя компютър, книгите и документите си, всички каталогизирани и изрядно подредени. Погледна скъсаната си риза и мръсните панталони. След тази експедиция никога повече нямаше да се занимава с полева работа. От радост не обърна внимание на някои от последните думи на Сам, но това вече нямаше значение.
— …хеликоптери или други летателни средства. Ще запалим сигнален огън. Да ни търсят! Успя ли да се свържеш с чичо Ханк?
Филип се намръщи и премина на предаване.
— Не, обаче съм сигурен, че новината вече е достигнала Куско. Тук се появи помощ. Не би трябвало и той да се забави…
— Филип, няма да повярваш какво открихме тук: Майната им. Много му пукаше какво са открили. Следващите думи на Сам обаче го извадиха от професионалната му апатия. — Открихме изгубено инкско племе!
— Какво?
— Това е много дълга история… Батерията е много отслабнала… Ще ти се обадя утре по някое време.
— Сам, почакай!
— …да търсят сигналния ни огън — каза Сам.
Връзката отслабна и прекъсна.
Филип направи още няколко опита да се свърже със Сам, но без успех. Или батерията бе много изтощена, или копелето бе изключило своето уоки-токи. Филип хлопна сърдито слушалката.
— Мръсник!
Вратата на палатката внезапно се отвори и до нея се появи стройната фигура на брат Отера. Лицето на високия монах остана в сянка.
— С кого разговаряше? — попита напрегнато. Филип реши, че монахът е уморен от спасителните работи. Даде му знак да влезе вътре.
— Със Сам! — каза възбудено. — Заедно с другите са успели да се измъкнат от пещерата.
Филип с удоволствие констатира, че гостът му бе шокиран от новината.
— Така ли? Къде са?
Филип набързо му разказа чутото от Сам.
— Освен това ще ни трябва хеликоптер или нещо от този род, за да забележим сигналния огън — приключи.
Монахът кимна с разбиране, макар очите му да останаха скрити от качулката.
— Това е много хубава новина — каза.
— Обаче не е най-важната новина — рече Филип самодоволно, сякаш самият той бе направил някакво откритие. — Сам смята, че там е открил група истински инки, някакво изгубено племе.
Брат Отера стрелна студента с поглед.
Филип се уплаши, когато видя този поглед. В него имаше нещо зверско и опасно. Отстъпи крачка и се препъна в едно канче. Преди да успее да падне, брат Отера вече беше до него и го задържа.
— Добре ли си? — попита монахът.
Филип го погледна. Каквото и да бе съзрял в очите му, вече го нямаше. Лицето на монаха изразяваше само доброта и загриженост. Очевидно Филип бе сгрешил. Само му се бе сторило, че е видял нещо лошо. Играта на сенките го бе подвела.
— Нищо ми няма — отвърна и се изкашля.
— Чудесно — каза брат Отера. — Не искаме да ти се случи нищо лошо. А сега ще те оставя. Отивам да споделя тези добри новини с останалите. — Той се измъкна бързо от палатката.
Филип въздъхна с облекчение. Не можеше да си обясни какво имаше у брат Отера, което го караше винаги да бъде нащрек. В края на краищата бе обикновен редови монах. Въпреки това Филип разтри настръхналите си ръце. В този човек имаше нещо, което не му харесваше…
Сам, седнал до Маги на стълбището в края на площада, наблюдаваше празненството. Пространството в центъра на инкското селище бе изпълнено с огньове и факли. Там се бяха събрали, музиканти с инструменти с всякакви форми и размери: големи барабани от кожа от лама, малки барабанчета със сребърни цимбали, тромпети от тикви и дърво, флейти от множество прилепени едно до друго парчета тръстика с различна дължина, дори свирки от костите на планински кондор. В цялото селище, събрало се да празнува пристигането на гостите, цареше весела глъчка.
Преди да залезе, местният „сосиок“, магьосникът, хвърли на земята своите вълшебни „чумпирун“, пъстроцветни камъчета, за да направи оценка на тяхното пристигане. Мрачният татуиран мъж огледа внимателно камъчетата, а после вдигна ръце към небето и обяви Сам и неговите хора за пратеници на Иляпа, бога на гръмотевиците. Нареди в тяхна чест да се организира празненство.
Въпреки възраженията им членовете на малката група бяха третирани като кралски особи. Бяха изкъпани, сресани и облечени в чисти местни дрехи, за да придобият приличен вид. Вечерята им се стори безкрайна: печени морски свинчета, бобова яхния с парченца папагалско месо, салата от амарантови листа, подобни на спанак, смесени с местните моркови „аракача“, ароматен десерт от билки и „ока“, родственик на сладките картофи. Тъй като гостите дълго време не бяха яли нищо, не се отказаха от нито едно ястие, за да не обидят домакините.
Единствено Норман яде умерено. Имаше треска, предизвикана от раните му, и заради това си легна рано в къщата от глина и камъни, в която беше настанен. Малко след това си легна и Денал. Не го болеше нищо, но много му се спеше и беше изтощен. Единствено Сам и Маги останаха будни, за да наблюдават края на празненството. Сам се прозина и приглади дългата до коленете бежова туника, в която бе облечен. Намести на рамото си малката плетена шапчица „якола“, с която го бяха дарили. Така и не пожела да се раздели с каубойската си шапка. Намести се удобно и се подпря на ръката си.
— Как са могли тези хора да останат изолирани от света толкова дълго време? — недоумяваше той.
— Сами са го пожелали — отговори му Маги. Бе облечена в дълга светлочервена туника, която и стигаше до глезените, и със съответстващ и шал. Поигра си с малката карфица с форма на драконче, с която бе закрепила шала. — Забеляза ли, че по-голямата част от селището умишлено е скрита в джунглата? Като под камуфлажна мрежа. Съмнявам се дали и от спътник би могло да се открие това селище особено като се отчете геотермалната активност. Тя би могла да заблуди всякакви топлинни сканирания.
— Вероятно си права — съгласи се Сам и погледна облачното небе. Почти не се виждаха звезди. Маги смени темата на разговора. — Сам, как се чувстваш като пратеник на бога на гръмотевиците?
— Не съм сигурен дали шаманът стигна до този извод благодарение на камъчетата. Възможно и да е чул изстрелите и заради това да ни свърза с Иляпа.
— Не се бях замисляла за това — каза Маги. — Предположението ти е убедително.
Сам се зарадва на похвалата и леко се усмихна.
— Какво ще кажеш обаче за некропола под нас? Той е практически огледално копие на селището. Как си обясняваш това?
