превода имаше твърде много празноти. За успеха и бе допринесъл неволно най-вече абат Руис, като, и съобщи кодови думи: La sangre del diablo. Джоан огледа подобните на руни знаци и бързо разбра, че всеки един от тях съответства на определена буква от азбуката. Кодът се оказа лесен — просто трябваше да се заменят едни знаци с други. Въпрос на време само бе да открие поредицата от символи, подредени в последователността на буквите от израза La sangre del diablo. Надяваше се в криптограмата отецът да бе споменал някъде тези думи.
За щастие той бе направил това. След това дешифрирането на останалата част от криптограмата се оказа единствено въпрос на проби и грешки. И все пак не и бе лесно. Испанският и далеч не бе добър. Съжаляваше, че Хенри не бе при нея, за да и помогне. Смущаваше я и това, че преводът и представляваше надничане в последните думи на човек, решил да отправи предупреждение към света. Взе листа в ръце и по гърба и премина тръпка.
„Ето последните ми думи… Нека Бог ми прости… Едемската Змия… Чумата… Кръвта на Сатаната покварява добрите дела на Господа… Спасението ни е в ръцете на Прометей… Молете се… Змията никога да не бъде пускана на свобода.“
Джоан въздъхна и остави молива и хартията, а после разтри уморените си очи. Повече от това не можеше да постигне. Отец Де Алмагро или се бе побъркал, или бе обезумял от страх, но след това, което видя долу в камерата, Джоан реши, че в неговите бълнувания можеше да има зрънца истина. Човекът бе открил нещо, което го бе ужасило. Размислите и бяха прекъснати от звука на стъпки по коридора.
Бързо сгъна жълтия лист и го прибра в джоба си. Ако останеше насаме с Хенри, щеше да поиска неговото мнение. Стига да пожелаеше да я изслуша, разбира се. Спомни си ината, който той бе проявявал на младини, и изпадането му в настроения, които тя така и не успя да разбере. Нямаше обаче сега да позволи тези негови черти на характера да и попречат. Щеше да го накара да я изслуша, дори ако и се наложеше да упражни натиск върху него. Франсиско де Алмагро бе изпитал страх от нещо, което се намираше в планините. Нещо, свързано с тайнствения метал. От страна на Хенри щеше да бъде разумно да я изслуша, след като племенникът му се намираше там. Смути я силно чукане на вратата, последвано от глас:
— Абатът иска да види и двама ви.
Грубият глас принадлежеше на брат Карлос. Чу дрънченето на връзка ключове и вратата се отвори. А сега, какво?
Хенри се намираше за втори път в кабинета на абата. Покрай стените имаше рафтове с книги. Прозорецът бе отворен и през него се виждаше кръстът на катедралата „Санто Доминго“, осветен от утринната светлина. Зад Хенри бе застанал друг монах с пистолет в ръка.
Хенри обаче не забеляза нищо. Пред очите му бе единствено Сам, погребан под камари развалини и тонове гранитни скали. Стисна юмруци. Това бе негово недоглеждане. Къде му беше умът, когато повери разкопките на група неопитни студенти? Отговорът на този въпрос му бе известен. Бе позволил да бъде заслепен от възможността да докаже истинността на теорията си.
Заради това бе пренебрегнал всичко останало. Дори и сигурността на Сам.
Скърцането на тежката врата извести нечие пристигане. Хенри се извърна и видя Джоан, ескортирана от тъмноокия Карлос. Очите и бяха подпухнали, а смачканите и блуза и панталони свидетелстваха, че и тя не бе спала през нощта.
Джоан не се усмихна на Хенри, когато влезе в помещението. А и защо трябваше да му се усмихва? И тя бе един от хората, чийто живот бе застрашен от глупавото поведение на Хенри. Бе се появил повторно в живота и само за да го постави под заплаха.
— Седнете — нареди Карлос грубо на жената. — След малко ще дойде и абат Руис.
Монахът след това каза нещо на испански на другия страж. Каза му го много бързо и много тихо, така че Хенри не успя да разбере думите му. После излезе.
— Държиш ли се? — попита го Джоан, след като се отпусна в съседното кресло срещу голямото махагоново бюро.
Хенри не бе в настроение да води разговор, но от учтивост трябваше да отговори нещо.
— Да. А ти как си?
— И аз съм като теб. Нощта ми се стори много дълга — отвърна Джоан, погледна към пазача и се наклони към Хенри. Докосна коляното му, като имитираше близост. Един вид, двама влюбени, които взаимно се утешават. Думите и прозвучаха като въздишка.
— Струва ми се, че разшифровах по-голямата част от текста върху разпятието на, мумията.
— Какво? — попита Хенри. Въпреки унинието му тази новина го изненада. Реакцията му привлече вниманието на пазача. Монахът го погледна и повдигна леко пистолета си.
Хенри започна да говори по-тихо и после се присегна и докосна Джоан по бузата. Не бяха необходими особени усилия, за да дадеш вид, че си влюбен в тази жена.
— Какво искаш да кажеш? — прошепна. — Та нали захвърлих разпятието в лабораторията?
— Не забравяй копието — припомни му Джоан. Разкопча един от джобовете на блузата си и оттам се показа ъгълчето на сгънатия жълт лист. Хенри се почувства неудобно. През нощта, докато се бе отдавал на размисли за собственото си чувство за вина, Джоан си бе уплътнила времето в разчитането на криптограмата. Обзе го срам и се изчерви. Трябваше ли обаче да се изненадва от постъпката и? Та тя винаги бе показвала съобразителност.
— Той предупреждава, че този тайнствен метал е опасен. Последните му думи са предупреждение за някаква чума или мор, свързани с веществото Z. Нещо, което според мен неговият орден не е знаел. И сега не знае.
Интересът на Хенри към загадката се възобнови. Оттук не можеше да окаже пряка помощ на Сам, но знанието поначало бе могъщо оръжие.
— От какво се е страхувал?
— Не успях да разшифрован всичко. Останаха неразчетени пасажи. Споменават се странни неща: едемската змия и гръцкият мит за Прометей — каза Джоан и погледна Хенри в очите. — Ще ми трябва твоята помощ, за да ги разбера.
Хенри стрелна с поглед пазача. Искаше му се да види нейния превод, но нямаше как да направи това в присъствието на монаха.
— Едемската змия вероятно е библейският изкусител, подтикващ хората към забраненото знание. Метафора за нещо, което едновременно те изкушава и покварява. — Като веществото Z например.
— Може би… — съгласи се Хенри.
— А какво ще кажеш за Прометей?
— Тук въобще не мога да открия връзка — озадачи се Хенри. — Той е един от митичните титани. Откраднал огъня от боговете и го дал на хората. Наказали го, като го приковали към скала, където всеки ден се явявал орел, за да кълве черния му дроб.
— Странно… — каза Джоан. — Къде е мястото му тук?
Хенри се отпусна в креслото и се замисли върху загадката. Може би щеше да е по-добре да прави това, отколкото да се отдава на безплодни тревоги за Сам. Свали очилата и разтри очите си.
— Трябва да има някаква причина за това — допусна той.
— Разбира се, стига да излизаме от предпоставката, че човекът не е изгубил разсъдъка си, когато е започнал да пише посланието.
— Не знам. Нека да помисля. По думите на абат Руис Франсиско търсел жилата, истинския източник на La sangre del diablo. Вече е знаел за способността на метала да се променя, така че ще приемем, че дотогава разумът му не е бил увреден. В планината обаче е открил нещо, което го е накарало да погледне другояче на метала.
— Нещо, което го е уплашило до смърт.
— Точно така. После обаче бил екзекутиран и мумифициран, което навежда на мисълта, че е бил пленен от инките, след като е направил това откритие. Ако е искал да предупреди ордена за откритието си, постъпил е разумно, като е изписал послание върху разпятието. Това е представлявало пресметнат риск. Вероятно е знаел, че инкските шамани не са присвоявали никакви предмети, особено златни, открити върху тялото на мъртвец. Това е бил единственият начин да предаде посланието си, дори и след собствената си смърт. Вероятно се е надявал, че тялото му ще бъде върнато на испанците, вместо да бъде мумифицирано и
