— Не разполагаме е достатъчно факти — намръщи се Сам. — Нищо чудно обаче това да има връзка с трите равнища на битието на инките. Ако селището, в което се намираме, е част от средния, живия свят, от кай — пача, то некрополът определено ще бъде ука пача, долният свят.
— Светът на мъртвите. — Точно така, некропол.
— Може и да си прав — допусна Маги. — Обаче, ако теорията ти е читава, къде в такъв случай се намира третото селище?
— Кое селище?
— Селището на горния свят, селището на ханан пача.
Сам поклати уморено глава.
— Не знам. Утре ще научим повече отговори. Сега, нека се порадваме на празненството в наша чест.
Повдигна чашата си с чича, питие от ферментирала царевица, и отпи голяма глътка. Питието бе горчиво и той се намръщи.
— Май много-много не ти допада — подразни го Маги.
— Как да ти кажа, не може да замени една хубава бутилка със студена бира „Будвайзер“. И все пак те хваща — добави. Главата му бе поолекнала.
Празненството продължаваше. Дори луната бе изгряла.
Маги се усмихна и леко се облегна на рамото му. Той се възползва от случая и я прегърна. Тя не направи опит да се отдръпне или да обърне всичко на шега. Сам отпи още една глътка от царевичната бира. Реши, че топлината, която се разля из тялото му, не се дължеше само на нея.
Пред очите им се появи нова група, която започна да играе сложен танц около централното огнище. Лицата на танцьорите, мъже и жени, бяха оцветени със златна и сребърна боя. Танцуваха в ритъма на мелодия, изпълнявана с помощта на черепа на планинска сърна. Рогата и играеха ролята на флейти.
— Това е прекрасно — възхити се Маги. — Струва ми се, че сънувам. Че пред очите ми една приказка се превръща в действителност.
— Съжалявам, че чичо Ханк не е с нас — каза Сам и я притегли към себе си.
— Съжалявам, че и Ралф го няма — добави тихо Маги.
Сам погледна жената, която се намираше в прегръдките му. Бе се втренчила в огъня и пламъците играеха в очите и. Тя усети погледа му и се обърна към него. Лицата им почти се допряха.
— Ти бе прав, Сам — сподели Маги, — когато каза, че мъртвите не се сърдят на живите. Живи сме и сме тук. Не трябва да помрачаваме това с чувство за вина. Това би било истинска трагедия.
— Не трябва да живееш така, сякаш вече си мъртвец — съгласи се Сам. Спомни си годините след смъртта на родителите си. Бе споделил своята скръб с чичо си, който му отговори със същото. Всъщност и двамата не се различаваха много от Маги. Вяха се затворили в себе си, като превърнаха общата си скръб в бариера пред другите хора. Сам реши, че това не трябва да продължава повече. Доближи се още на сантиметър до Маги. Тя го погледна в очите. Устните и бяха разтворени. Той се доближи още повече и сърцето му затуптя в ритъма на барабаните. Изведнъж музиката секна и над площада се възцари пълна тишина.
— Празненството май свърши — каза Маги.
Сърцето на Сам се сви в гърдите му. Стори му се, че е онемял. Преглътна с усилие.
— Да… да… Май наистина приключи — успя да изломоти.
Към тях се приближи шаманът. Бяха разбрали, че името му е Камапак. Докато изкачваше стълбите, на татуираното му лице се появи широка усмивка. Сам и Маги се изправиха. Той им каза нещо, което прозвуча едновременно като приветствие и пожелание за лека нощ. Наоколо индианците започнаха да гасят огньовете.
Сам изпитваше леко замайване от царевичната бира. Въздъхна и погледна гаснещите пламъци. Възприе ги като отражение на собствените си надежди и страсти. Отклони погледа си от тях.
Придружени от шамана, Сам и Маги тръгнаха към приготвените за тях помещения. Инката през цялото време продължаваше да говори възбудено.
Сам съжаляваше, че го нямаше Денал, за да им превежда. Все пак успя да различи няколко познати му думи. Бе споменато името на бога Инкари. Тъй като Сам не знаеше как да реагира, само се усмихваше.
Когато стигнаха до редицата от къщи непосредствено до площада, Камапак най-после се успокои и потупа Сам по рамото. Кимна им с глава и отиде да наглежда закриването на празненството.
Маги погледна отдалечаващия се шаман. Заделената за нея стая бе обособена. Сам, продължаващ да стои неловко, се чудеше дали предишният момент няма да се върне. Маги обаче попари надеждите му.
— Какво ти каза за Инкари?
Сам повдигна рамене и си спомни епизод от инкския епос. Инкари, син на Инти, слънцето, бе смятан за последния богочовек владетел на инките. Бил заловен от испанците и обезглавен, но отрязаната му глава не умряла. Била открадната и укрита в свещена пещера, където започнало да и израства ново тяло. След като тялото се оформело напълно, щял да върне на инките някогашната им слава.
Разбира се, това беше мит. Последният вожд на инките бе Атауалпа. През 1533 година бил пребит до смърт от испанските войници на Франсиско Писаро, а тялото му било изгорено.
— Така и не разбрах какво ми каза шаманът. — Сам поклати глава. — Утре ще помолим Денал да ни преведе думите му.
— Струва ми се странно — каза Маги. — Винаги съм мислела, че този мит се е появил при смесването на спомените за испанските завоевания с библейските притчи, разказвани от мисионерите. Имам предвид възкресението на Христос. Странно е наистина да чуеш същия мит от шамана на едно откъснато от света племе.
— Какъвто и да е източникът на мита, човекът бе наистина развълнуван.
Маги кимна и продължи да наблюдава гаснещите огньове. Индианците зариваха факлите и горящите съчки в пясъка. Над каменните къщи се спусна мрак и ги погълна. Маги накрая въздъхна и се обърна.
— Е, добре е да се прибираме. Утре ни очаква дълъг ден. Лека нощ, Сам.
Той и махна с ръка и отмести тръстиковата рогозка пред вратата си. Приказките за инкските богове угаснаха в съзнанието му, в което остана само лицето на Маги с очи, изпълнени със страст. Сърцето му отново затуптя. Може би си бе внушил някои работи, но знаеше, че тази нощ ще сънува устните и. Въздъхна и се прибра в стаята.
ДЕН ПЕТИ
Инкари
Петък, 24 август, 06:30 ч.
Куско, Перу
Джоан не бе спала цяла нощ. Бе седнала в килията си до бюро, осветено от малка маслена лампа. Върху разядената от дървесните червеи повърхност бе простряла жълт лист. Държеше в ръка парче молив, чиито гумен край бе протрит почти до метала. Въпреки това не се отказваше от опитите си да дешифрира символите. Листът бе нейното копие на кодираното послание върху опаката част на разпятието на брат Франсиско де Алмагро. Никой не бе направил опит да конфискува копието. А и защо трябваше да го прави? Единствено тя и Хенри знаеха какво представляват надрасканите на листа символи.
— За какво си искал да ни предупредиш? — промърмори тя за хиляден път, след като се върна в килията си след вечеря. Мислите и бяха изпълнени с тревога от пленничеството и от видяното в лабораторията на абатството.
А и нейният събрат по пленничество от другата страна на коридора не направи никакъв опит да я утеши.
След като научи за заплахата, надвиснала над племенника му, Хенри изведнъж се затвори в себе си. Погледът му стана суров и гневен, а обноските му, сдържани. По време на вечерята не произнесе и дума. Дори почти не докосна агнешките котлети. Няколкото и опита да го успокои бяха отблъснати с възпитана студенина. Поради това Джоан се върна в килията си разтревожена и напрегната. Не успя да заспи и някъде към полунощ се зае с дешифрира нето.
Погледна резултатите от труда си. Големи части от посланието бяха преведени, обаче все още в
