ден планините бяха разтърсвани от земетресения.
— Това не е рифтова долина — каза Маги. — Попаднали сме в някаква вулканична котловина.
— Чиста работа — произнесе Норман, вперил очи в стръмните скали. — Защо ли се сетих за поговорката „От трън, та на глог“?
Сам не обърна внимание на думите на фотографа и огледа височините около тях.
— Маги, ако не грешиш, трябва да се намираме някъде сред вулканичните върхове на изток от лагера — определи той. После се съсредоточи по посока на една тъмна сянка на юг. Още един вулканичен конус, сякаш издигащ се вертикално от самата стена, се бе надвесил над котловината. — Виж колко много такива върхове има тук.
— Вероятно си прав — каза Маги. — Този район и без това никога не е бил изследван. Тук планините са твърде стръмни и твърде опасни.
— Тук е доста горещо — каза Денал, който не се откъсваше от Норман, и избърса потта от лицето си с ръкав.
Сам се съгласи с него, свали каубойската си шапка и приглади косата си. На тази височина при здрачаване трябваше да стане студено, но вятърът бе топъл, едва ли не горещ.
— Горещината се дължи на вулканичните изпарения — обясни Маги. — Благодарение на тях мястото е едновременно топло и влажно.
— Попаднали сме в тропически парник — каза Норман и огледа джунглата около златния купол. — Погледнете само тази растителност. — Потърси фотоапарата си.
Около тях се простираше гъста гора. Във всички посоки се виждаха дървета, покрити с лиани. Тъй като бяха в по-високата част на долината, успяха да видят няколко широки поляни, разположени в по-голямата си част в близост до вулканичните отвори. Иначе джунглата изглеждаше девствена. Бе изпълнена с най- разнообразна растителност. Папрати с човешки ръст покриваха цялото околно пространство, а от дърветата висяха стотици орхидеи, големи колкото човешки юмруци. Дори се виждаха и бодливи диви рози, преплели се с лианите и клоните. Норман направи няколко снимки, докато останалите се приближиха до края на гората.
Птици, смутени от тяхното появяване, зачуруликаха тревожно и се разлетяха. Малко ято синекрили папагали се устреми през мъглявото небе. Подобното на лай цвърчене на маймуни се отрази от близките скали. Сред дърветата и лианите се замятаха малки космати и опашати телца. Бълбукането на вода издаваше присъствието на ручей.
— Това място прилича на Едем, на райската градина — отбеляза Норман.
Сам кимна, но нещо в тези думи го смути. Спомни си за предупреждението на Франсиско де Алмагро, изписано на латински език върху хематитовите щанги. „Пазете се от Змията Едемска“. Подобна мисъл вероятно бе преминала и през главата на Маги. Тя стисна устни и присви очи.
— Не сме сами — прошепна след малко.
— Какво? — попита разтревожено Сам.
Маги не отвърна. Само му посочи с поглед накъде да гледа.
Зад гърба им се разнесе дрънчене на метал. Куполът бе започнал да се затваря. Лишиха се от единствения си възможен път за оттегляне от вулканичната долина.
Сам се втренчи в посочената му от Маги част на джунглата. След малко забеляза в сенките и човешко лице, което го наблюдаваше. Той очевидно разбра, че бе забелязан, и се изправи. Излезе от гъстия храсталак. Редом до него се появиха още седем души, които също излязоха на поляната около купола.
Тъмнокожи и тъмнооки, тези хора очевидно бяха от народността кечуа. Достигаха само до рамото на Сам, но копията им бяха доста по-високи от тексасеца. Бяха облечени в традиционно индианско облекло: прости панталони тип „хаура“ и ризи, украсени с перата на папагали и кондори.
Водачът им с червена превръзка на челото направи крачка напред и каза нещо със строг глас на родния си език. Денал преведе думите му с намръщено лице.
— Иска да го последваме.
Дребният ловец се извърна и тръгна повторно към гората. Изтласка встрани гигантска папрат, зад която се появи скрита пътека. Приведе се и тръгна по нея. Другите ловци останаха назад, за да се уверят, че групата на Сам ще ги придружи. Сам нямаше основания да се страхува.
— Да ги последваме. Нищо чудно да ни кажат как да се завърнем при разкопките — успокои той останалите. Освен това дългите им копия внушаваха уважение. Сам стисна още по-здраво карабината си. Искаше му се да не допусне нищо да го изненада.
Денал докосна лакътя на Сам. Лицето на момчето издаваше подозрителност. Сякаш понечи да каже нещо, но сетне поклати глава и измъкна смачкана цигара от джоба си. Промърмори нещо на родния си език, когато захапа филтъра.
— Какво има, Денал?
— Нещо не е наред — отвърна момчето, но не каза нищо повече. Продължи да помага на Норман да се придвижва по пътеката.
Сам и Маги вървяха последни. След като навлязоха в джунглата, няколко минути не си казаха нищо.
— Какво мислиш за тях? — най-сетне прошепна Маги.
— Очевидно са кечуа. Има стотици като тях, които се препитават с лов и събирателство в гората.
— Как в такъв случай ще си обясниш равнодушието им към купол от ковано злато?
Сам се замисли над думите и. Очевидно бе права. Ловците им се сториха по-изненадани от тяхното появяване, отколкото от богатството зад гърба им. Не забрави и съмненията на Денал. Кое не беше наред?
Започна да наблюдава вървящите пред него индианци. Придвижваха се тихо и носеха копията си с лекота. С тяхна помощ отместваха лианите по пътеката. Скоро достигнаха малък поток. За удобство при преминаването през него бяха нахвърляни големи каменни блокове. Що за хора бяха тези ловци? Отговора на този въпрос научи след поредния завой.
Гъстата джунгла свърши и пред очите им сякаш по чудо се появи село. Каменните къщи, изградени около централен площад, се издигаха по терасирани площи в самата джунгла. Почти всички къщи бяха наполовина потънали в зеленината. По каменните им покриви и в дворовете растяха горски цветя. Уханията им донякъде неутрализираха миризмата на вулканична сяра.
Сам ахна от удивление. По тесните улици се движеха лами и прасета, а по вратите и прозорците се появиха мъже и жени, които започнаха да наблюдават с любопитство пришълците. Сам реши, че те са поне стотина души. Бяха облечени или в подобните на пончо „куш-ма“, или с дълги индиански туники „анаку“. Самите къщи бяха не по-малко разкрасени от обитателите им. По стените и прозорците имаше изящни каменни украшения, а на светлината на залязващото слънце проблясваха златни и сребърни инкрустации.
Норман, подпрял се на рамото на Денал, куцукаше пред тях. От един вход излезе млада жена, увита във вълнен шал „иликла“, и смутено се приближи до Норман. В ръцете си държеше голям венец от сини цветя, преплетени с жълти папагалски пера. Мършавият фотограф се усмихна и се поклони. Младата жена се възползва от неговата поза и нахлузи венеца на врата му. Норман се изправи, а тя се изкикоти, закрила уста с длан, и после с изящна походка се отдалечи. Норман се обърна към Денал и със смутена усмивка посочи подаръка си.
— Това отива ли на ризата ми? — пошегува се и продължи да куцука. Очевидно не се замисляше къде се бяха озовали.
Сам и Маги обаче застинаха още когато видяха селището. Сам мислено разчете постройките от джунглата, животните и хората. Веднага разпозна планировката на това селище. Централен площад, прави булеварди, домове, изградени на тераси. Планировката бе идентична с тази на некропола под тях!
— Даваш ли си сметка къде сме? — Маги го стисна, за лакътя. Очите и бяха широко отворени. — Те не са обикновено кечуанско племе, което с мъка се бори за оцеляване.
Сам кимна с разбиране.
— Това са прадедите на Денал — каза глухо. Бе стигнал до извода на Маги и бе шокиран. Бяха се озовали в истинско инкско селище!
