импровизирания бинт бавно продължаваше да струи кръв. При отсъствието на светлина сетивата на чудовищата нямаше как да не бъдат изострени. Превърнал съм се в нещо като движеща се храна, помисли си мрачно Норман.
Продължиха да напредват бавно към златната статуя. Никой не ги нападна, но пещерата бе потънала в странно безмълвие. Само от време на време се чуваха отделни вопли, някъде далеч от тях. В тези моменти Норман стискаше Ралф по-силно за рамото.
Накрая фотографът забави ход. Струваше му се, че главата му се е смалила с поне два размера, и стъпките му бяха станали провлачени.
— Нуждая се от малко почивка — прошепна.
— Толкова рано? — изсъска Ралф, без да престава да оглежда околността.
— Само за малко — помоли Норман. Пусна Ралф и отскочи до стената на една близка гробница. Ралф изръмжа сърдито и доближи факела до Норман. Раздразнението му обаче бързо отстъпи място на тревогата.
— Мамка му, Норман, много зле изглеждаш.
— Така се и чувствам. — Той се свлече на пода до стената.
— Още малко ни остана — окуражи го Ралф, като приклекна до него, без да престава да се оглежда.
Норман захапа долната си устна и сетне изрече думите, които искаше да произнесе още преди няколко минути:
— Ралф, трябва да продължиш сам.
— Не мога да те оставя тук — каза Ралф, но след кратко колебание. Норман забеляза това.
— Можеш! — Норман се опита да говори по-бодро: — Ще се скрия в тази гробница и ще изчакам да дойдеш заедно с тексасеца с голямата пушка да ме приберете.
Ралф въздъхна и се замисли върху думите му.
— Може би си… — не довърши мисълта си и рязко се изправи. Дори се отдалечи на крачка. После внезапно се върна. — Виж какво, не искам да слушам такива приказки. Ти не ме изостави в реката, сега пък аз няма да те изоставя. Дръж това. — Ралф му подаде факела.
Норман го пое.
— Какво си намис…
Ралф се приведе и хвана Норман под мишниците, без да обръща внимание на възраженията му.
— Ще ти измъкна задника оттук, каквото и ще да стане. Норман се опита да възрази, но после омекна.
— Добре, добре. Щом си решил това, направи го. Сега обаче ме пусни, мога да повървя още малко сам.
— И да не съм чул повече такива приказки: да те изоставя — изсъска Ралф на ухото му.
Норман се усмихна. Почувства вътрешно облекчение от това, че Ралф няма да го изостави.
— Не знаех, че съм ти домилял толкова.
— Хайде, раздвижи си сакатия задник — каза Ралф и присви вежди. Норман подскочи крачка напред, като не преставаше да се държи за Ралф.
— Дано да си прав и да сме близо до статуята. — С усилия направи още крачка и забеляза, че Ралф сякаш се колебае. Ралф продължаваше да го държи за ръката, но, изглежда, не го слушаше. Ралф го притисна малко по-силно, но след това хватката му се отпусна.
— Какво става? — попита Норман.
Ръката на Ралф безсилно отпусна рамото на Норман. Чернокожият младеж докосна колебливо дебелия си врат, сякаш не вярваше в това, което се случваше. Между пръстите му струеше кръв. Докосна леко Норман с другата си ръка.
— Бягай… — успя да промълви със сетни сили.
Норман не успя дори да помръдне. Това, което видя, сякаш го парализира. От врата на приятеля му стърчеше белият костен връх на копие. Ралф се свлече на колене.
— Мамка му… Бягай!
Иззад Ралф се появи високо бледо създание с паякообразни крака. Преследвачът им бе излязъл от леговището си. Погледна Норман с огромните си черни очи, измъкна отнякъде второ копие и се устреми към него. Той се опита да се отмести с танцова стъпка, но нараненият му крак му пречеше да се движи бързо. Чудовището се устреми към него с костено копие в ръка. Норман се присви и се подготви за удара.
Ралф обаче внезапно изрева гневно и скочи. Хвана създанието за глезена, докато то преминаваше покрай него. Това бе отработена футболна хватка. После го захвърли във въздуха и то се блъсна в насрещната стена. Черепът му се пръсна като яйце.
Трупът му се свлече до стената. Ралф обаче грохна на пода. Не му стигнаха силите, за да омекоти падането на собственото си тяло.
— Не се движи! Ще докарам помощ! Сам трябва да е наблизо! — извика Норман и без да обръща внимание на болката, се устреми към Ралф. После внимателно обърна лицето му към себе си. Очите на Ралф бяха изцъклени. Погледът му беше празен.
Норман неволно отдръпна ръката си. Ралф беше мъртъв. Очите на фотографа се изпълниха със сълзи и замъглиха зрението му.
Пещерата около него внезапно отново се изпълни с воя и крясъците на чудовищата. Появиха се още преследвачи. Бяха надушили прясна кръв и гладът им ги водеше към нея. Норман притисна чело в хладния камък и си пое дълбоко въздух няколко пъти. Бе твърде уморен, за да тича, но с усилие на волята си успя да се изправи. Не можеше да позволи саможертвата на Ралф да бъде напразна. Погледна тялото му и се задържа на крака, като държеше факела.
Премести тежестта на тялото си върху здравия крак и се обърна. Само на три метра от него бе заело позиция за нападение друго отвратително създание, набито, прегърбено и със силни ръце. То изръмжа срещу Норман. Погледът му се изпълни с гняв. Издигна високо факела.
— Мамицата ти! — изруга и стисна юмруци. Вложи в тези думи цялата си ненавист и скръб и по бузата му потекоха сълзи.
Като уплашен елен, съществото разтвори широко очи. Тази реакция на ранената му плячка бе съвсем неочаквана. Отстъпи в недоумение и после се скри в една съседна улица.
Викът на Норман приключи със задавено хлипане. Избърса лицето си с ръка и като намести очилата си по-високо върху носа, закуцука напред.
— По-добре не се мяркайте на пътя ми. Не съм в настроение.
Маги бе коленичила до вратата в петата на огромната статуя. Представляваше дълга тясна сребърна плоча с широчина от около половин метър и височина от два метра. Почти напълно се сливаше с обкръжаващата я златна повърхност. Тя се удиви от това, че Сам бе успял да я забележи.
Докато Денал и светеше с фенерчето, още веднъж се опита да вкара върха на острието на златната кама в процеп в центъра на вратата. Това очевидно бе ключалка, но засега не успяваше да я задейства.
— Госпожице Маги, господин Сам много се забави — каза тихо Денал. Те рядко говореха, и при това само шептяха, за да не привлекат вниманието на хищниците.
— Това ми е известно, Денал — изсъска в отговор Маги. Представи си как Сам обикаля некропола самотен и удари безсилно с юмрук неподвижната повърхност. Преди това бяха чули поредица от изстрели, сякаш от развалена картечница, последвана от писък. Нямаше признаци, че около тях има други освен чудовищата. Момчето тихо се извини. Маги въздъхна и остави камата в скута си.
— Не исках да те обидя, Денал. Аз съм тази, която е трябвало да се извини. Работата е там, че просто не мога да отключа това проклето нещо, а другите разчитат на мен. Искаше и се да заплаче. Денал докосна рамото и с ръка.
Дори и този плах опит за утеха и помогна да се поуспокои. Пое си дълбоко въздух. После погледна Денал и го погали по главата.
— Благодаря ти. — Забеляза уплашения му поглед и се зае отново с вратата. — Денал, съжалявам, че те забъркахме във всичко това.
