Норман не отговори.
— Трябва да достигна този процеп. — Той посочи тесен отвор близо до тавана. Бе твърде малък, за да може някое от чудовищата да се промуши през него, но щеше да му свърши работа. — Трябва някой да ме повдигне. Ще ти стигнат ли силите?
— Мога да повдигна четири мършави задника като твоя.
— Достатъчно е да се справиш само с моя. Подложи си коляното.
Ралф се приведе и помогна на Норман да стъпи първо на коляното му, а после на раменете му.
— Сега се повдигни — нареди Норман и коленичи на раменете на Ралф, като с едната ръка се хвана за главата му.
Ралф изхвърли въздуха от дробовете си и рязко се изправи, като повдигна фотографа до тавана. Зае устойчива позиция и се обърна към Норман.
— Каквото и да си намислил, прави го по-бързо.
Норман надникна през прозореца. Оттам се виждаше златната статуя. Чудесно.
— Побързай! — подкани го Ралф.
Норман усети, че губи устойчивост. Хвана се за края на прозореца, за да не падне.
— Задръж още малко!
— Побързай! Не си толкова лек, колкото изглеждаш.
— Да не би да намекваш, че съм дебел? — възкликна Норман с престорено обиден глас.
— Престани. Няма време за майтапи.
— Всички са критично настроени — въздъхна Норман. Сетне извади светкавицата от джоба си. Изстреля три къси светлинни сигнала, после, три по-продължителни, и накрая, още три къси. Изчака да изтекат още няколко секунди и повтори сигнала.
Светлината на светкавицата бе ослепителна, тъй като се отразяваше в стените на съседните гробници. Норман изкара още една поредица от сигнали и после изключи апарата. Това трябваше да е достатъчно.
— Какво направи? — попита Ралф, когато Норман тромаво скочи от раменете му.
— Набрах номера на полицията — отвърна Норман и прибра светкавицата в сака. — Изпратих един старовремски SOS.
Ралф се извърна към процепа.
— Добре си го измислил — промърмори.
— Моля — каза Норман, доволен от своята съобразителност. Разкърши се и преметна сака през рамо. — Дано само някой да го е забелязал.
Внезапно усети, че нещо разрошва косата му. Замахна и го удари с ръка. Усети, че удари нещо твърдо. Изпищя и отскочи встрани.
Едно от съществата продължаваше да протяга ръка към него през прозореца. Норман се отмести. Зад ръката се появи лице с много зъби, което изръмжа. Норман наистина бе успял да привлече нечие внимание. Не обаче това, на което се бе надявал.
— Майната му! — прошепна.
Откъм покрива се разнесоха стържещи звуци, сякаш сто гарги дращеха с крака. След малко се чу изпукването на гранит и една от плочите на покрива помръдна на сантиметър.
Норман и Ралф погледнаха образувалия се процеп между плочите с ужасени лица.
— Опитват се да влязат! — изуми се Ралф. — Силни ли са? — Ако са достатъчно на брой, сигурно могат да разглобят това място на части. Стърженето и пукотът продължиха да се чуват съвсем отчетливо в тясното помещение.
Норман се отмести и погледна изхода. Пламъците от горящата мумия им препречваха пътя. Бяха се озовали в капан, който бяха направили сами.
— Пустите ми умни идеи — изстена Норман.
Маги първа забеляза блясъка на светкавицата на Норман.
— Погледнете натам! Живи са, слава Богу!
Сам и Денал се обърнаха към нея. Малко преди това тя бе забелязала на същото място червен проблясък. В първия момент не бе сигурна, че са те. Сега вече бе уверена в това.
— Къде? — попита Сам, който дотогава обикаляше около подножието на статуята и също търсеше следи от техните другари. Сякаш в отговор на въпроса му последва втора поредица от сигнали. Мястото очевидно не бе далеч, бе разположено съвсем близо до началото на един от булевардите, които започваха звездообразно от централния площад. — Сигурно си имат неприятности — разтревожи се Сам.
— Защо мислиш така? — попита все още въодушевена от откритието си Маги. — Защото предадоха морзов сигнал за бедствие. SOS.
— Какво ще правим? — попита Маги.
— Ще се опитам да им помогна — отвърна Сам. Поредицата от сигнали отново се появи. — Вероятно са обсадени.
— И аз ще дойда с теб — каза Денал и повдигна фенерчето си малко по-високо.
— В никакъв случай няма да остана тук сама — противопостави се Маги. — Да тръгваме. — Тя се отправи към булеварда, водещ пряко към мястото, където се намираха двамата студенти. Нечия ръка я хвана.
— Не — възрази Сам, — ти и Денал ще останете тук.
— Ще остана, друг път. — Маги се освободи от ръката му. — Не се прави на смел мъжкар, Сам!
— Не се правя на никакъв. Ако успея да спася другите, и тримата ще побегнем като уплашени зайци, преследвани от вълча глутница. Ще трябва да има къде да се скрием — обясни и Сам и отиде до статуята. Повдигна пушката и удари с приклада и златното стъпало. То закънтя.
— Кухо е — възкликна удивена Маги.
— Да, и при това тук можем да се скрием. От другата страна на идола, в лявата му пета, открих врата — сподели Сам. Бръкна в пояса си и измъкна оттам златната кама. Подаде я с ръкохватката напред на Маги. — Искам да се справиш с тази брава, преди да съм се завърнал с останалите. Маги пое и ножа, и отговорността.
— Баща ми на младини е бил касоразбивач. Да се надявам, че ми е завещал подходящи гени.
— Открай време подозирах, че имаш престъпна жилка — усмихна се Сам.
Тя отвърна на усмивката му.
— Не се притеснявай за шибаната врата. Ще я отворя. Ти само докарай останалите — каза тя и му подаде фенерчето. — И се пази.
Той се приближи до нея. На светлината му успя да види погледа на сините очи на Сам. Той взе фенерчето и задържа ръка върху нейната.
— И ти се пази — каза и с лека дрезгавина в гласа. Стори и се, че иска да и каже още нещо.
Маги извърна лице към него и за миг си помисли, че той ще я целуне. Сам обаче се отдръпна.
— Време е да тръгвам.
Тя кимна. Някъде в нея, в една част от съществото и, която рядко издаваше присъствието си, почувства разочарование. Маги се опита да не се издаде.
— И не прави нищо глупаво — помоли го.
— Светкавиците престанаха — каза Денал.
Сам се обърна и се върна към действителността. Погледна отново огромния некропол.
— Това не е на добро — каза тихо.
— Сам, побързай.
Тексасецът кимна и насочи пушката си към покрива.
— Запушете си ушите — каза. Макар да послушаха съвета му, изстрелът бе оглушителен.
— Дано да са разбрали, че кавалерията им идва на помощ — каза Сам и тръгна по булеварда. Създанията също ще го разберат, помисли си мрачно Маги и се намръщи.
— Това е Сам! — каза Ралф. — Видял е сигнала ти!
Норман не откъсваше поглед от процепа между гранитните плочи над главите им. След изстрела нечии бледи пръсти възобновиха работата си и го разшириха с още няколко сантиметра. Норман повдигна факела си в тази посока, но без особена полза. Таванът бе твърде високо. Създанията просто се отдръпнаха за миг
