— Тук някъде се намира ямата! — внезапно се оживи Хенри, след като се обърна и погледна отново плетеницата от коридори.
— Значи чували сте за това място? — усмихна се Руис.
— Какво представлява ямата? — запита Джоан.
— Подземен лабиринт. Адско подземие, където инкските владетели са хвърляли най-ненавистните си врагове. Било е изпълнено с капани и дупки, на чието дъно е имало остри като бръсначи камъни. В тях са хвърляли и скорпиони, паяци, змии и дори ранени пуми, за да измъчват пленниците.
— Ужасно… — промълви Джоан и погледна стените.
— Ямата е била една от най-ужасните камери за изтезания на инките. Испанските завоеватели са писали подробно за нея. Предполагало се е, че е тук, в Куско, но се смяташе, че отдавна е разрушена — каза Хенри и се обърна към абата: — Очевидно последното не е вярно.
На един от завоите Карлос спря и застана почтително пред гладка каменна стена. На лицето му бе изписан гняв и си личеше, че не одобряваше решението на абата да доведе пленниците на това място. Абат Руис застана до Карлос.
— Намираме се в центъра на лабиринта — осведоми ги той. — В светилището на нашия орден.
Хенри огледа коридора. Виждаха се само наредени един върху друг гранитни блокове. Нямаше и следа от врата.
Абатът се доближи до стената и натисна големия си рубинен пръстен върху малка пластинка от неръждаема стомана, вградена в трудно забележима вдлъбнатина. Отстъпи една крачка. Зад камъка се разнесе звукът на задвижени механизми. Хенри бе напрегнат. Не знаеше какво да очаква.
Внезапно част от гранитната стена се раздвижи и започна да потъва в пода. От отвора зад нея се подаде ярка светлина, която почти ги заслепи след дългата разходка в полумрака на коридорите. Стената с грохот потъна напълно в земята и застина. Хенри зина от удивление. Джоан, също.
Пред очите им се простираше огромна стая с размерите на малък склад. Представляваше свръхмодерна лаборатория, в която преобладаваха белият цвят и блясъкът на неръждаемата стомана. Зад стъклените врати и прозорци на обособените херметизирани помещения можеха да се наблюдават легион фигури, работещи в защитни облекла. Макар и заглушена от стъклените прегради, ясно се чуваше музиката на Бетовен.
Хенри хвърли поглед последователно към каменния лабиринт на инките и към свръхмодерната лаборатория.
— Добре, слушам ви — каза.
Нападение така и не се състоя. Бе изминал час, откакто Сам зае позиция за стрелба с пушката си и се отдръпна от огъня. Тъмният некропол беше безмълвен. Най-близките гробници бяха осветени от пламъците, но по-голямата част от града на мъртвите бе потънала в дълбок мрак. Единствено високата златна статуя в центъра на града отразяваше пламъците и приличаше на горящ огнен стълб. Не се чуха повече шумове, нямаше и движение.
— Може би са си отишли — прошепна Норман.
— Все още са някъде наблизо — възрази Сам.
— Причината е в пламъците — каза тихо и неочаквано Маги и моментално привлече погледите на мъжете към себе си. — Опитаха се да загасят огъня, като хвърлиха този голям камък върху него. За наше щастие неволно подпалиха останалите мумии. Ако огънят бе угаснал, досега да сме мъртви.
— Какво искаш да кажеш? — попита Норман.
— Че се боят от пламъците — отвърна вместо нея Сам. Бе съгласен с Маги и я погледна с уважение. — Именно пламъците ги държат на разстояние.
Маги кимна утвърдително.
— Създанието, което видяхме, нямаше никаква пигментация — отбеляза Маги. — Очевидно не живее на дневна светлина. По-скоро е пещерен обитател.
— Що за създание обаче беше? — попита Ралф.
— Откъде да знам — отговори троснато Маги. От напрежението всички бяха станали раздразнителни. Тя се доближи до Денал. Очите на момчето се бяха закръглили от страх, истински и самовнушен. — В никакъв случай обаче не бе дух. Бе от плът и кръв. Нямам представа що за създание е, навярно е някакъв вид плешива горила.
Ралф поклати глава и намести пушката си по-удобно. Сам реши, че и едрият му спътник се е уморил.
— В южноамериканския континент никога не са откривали големи маймуни — каза.
— Има обаче много райони на Андите, които все още не са изследвани — възрази Маги. — Като това място например.
— Освен това имаше почти човешки вид — каза Норман.
Сам не бе съгласен с последното твърдение. Не смяташе, че изкривеното и гърбаво същество, осветено от фенерчето, имаше човешки вид. Отново си спомни жестокото му лице и острите му като бръсначи зъби. Определено не бе човешко същество. Маги обаче настоя на своето.
— Навсякъде по света хората съобщават за съществуването на странни човекоподобни същества във високите планини. Саскуоч — в планините Сиера, йети — в Хималаите.
— Страхотно — иронизира я Ралф. — Значи сме открили страшния снежен човек на Андите.
Всички отново млъкнаха, тъй като обстановката не предразполагаше към дълги разговори. Настъпи пълна тишина, нарушавана от пукота на огъня. След малко Сам започна да се надява Норман да е прав. Може би странните създания се бяха махнали От дълбочината на пещерата внезапно се чу рязко излайване. Бе последвано от гърлено ръмжене, което се разнесе около тях. Всички се напрегнаха. Сам сложи пръст върху спусъка.
Странните звуци се чуха повторно и започнаха да кънтят из пещерата. Струваше им се, че са обкръжени от стотици такива създания.
— Туземците започнаха да проявяват нетърпение — прошепна Норман.
— Може би намират смелост да ни нападнат независимо от огъня — предположи Сам.
— Какво да правим? — попита Норман.
— Имаме две възможности — отговори Сам. — Едната е да се барикадираме в някоя от гробниците. Да накладем голям огън до входа и да изчакаме да дойдат. Да ги отблъснем, ако ни нападнат. Имам може би дванайсетина патрона. Ралф има около трийсет.
Маги, погледна тесния вход на една от близките гробници. Определено не одобри изказаната от Сам идея.
— В такъв случай бихме се озовали в капан — прецени тя. — Няма да има къде да избягаме. Освен това след време огънят ще угасне.
— Ако ни свършат мумиите, докато сме вътре, кой ще излезе навън, за да търси нови, с които да поддържаме огъня? — попита Норман.
— Прави сте. Тази възможност не е за предпочитане — съгласи се Сам. — Другата възможност е следната: ще се опитаме да се измъкнем оттук. Ще търсим изхода с помощта на светломера на Норман. Ще държим пушките си в готовност и ще си приготвим факли. Те би трябвало да задържат нападателите на разстояние. Поне толкова време, колкото ни трябва, за да се измъкнем.
— Каквото и да решим, по-добре ще е да побързаме — настоя Ралф, вслушвайки се в зачестилите звуци около тях.
— Именно нашето бездействие ги окуражава — разсъждаваше Маги. — Ако започнем да се движим, като вземем огъня със себе си, това би трябвало да ги уплаши. Освен това нищо чудно тази пещера да е техен дом. Ако става дума за територия и им дадем да разберат, че не смятаме да оставаме тук, може би ще ни оставят на мира.
— Твърде много „ако“ има в думите ти — каза Ралф.
— Ето какво, предпочитам да се движим, вместо да стоим като заковани на едно място — отвърна Маги. — Според мен ще е неразумно да оставаме повече тук. Гласувам да се махаме.
— И аз — побърза да я подкрепи Денал с тих и уплашен глас.
— Задържахме се прекалено дълго на това място — добави Норман.
