— Какво искате от нас, дявол да го вземе? — попита грубо тя.
Абатът се намръщи и престорената топлота изчезна от лицето му.
— Моля ви да се въздържате от богохулства на това свято място. Това е дом Господен.
— Богохулства ли? — отвърна сърдито Хенри. — Вашият човек уби наш колега, а после ни упои и отвлече. Според вас колко Божи заповеди наруши с това, да не говорим за международните закони?
— Не се съобразяваме със светските закони. Брат Карлос е воин от Божето войнство и стои над международните закони. Колкото до неговата душа, не се бойте за нея. Той се пречисти чрез изповед и всичките му грехове са опростени.
Хенри се намръщи. Тези хора се бяха побъркали.
— Добре де — обади се Джоан. — Разбрах, че всички души са пречистени, изгладени и сгънати. Защо все пак, мамка му, ни отвлякохте?
Абатът не промени сърдитото и строго изражение на лицето си. Отдавна бе престанал да прилича на добродушен дядо.
— Поради две причини. Първо, искаме да научим повече неща за откритието на професор Конклин в развалините в Андите. Второ, искаме да разберем какво сте научили и двамата за мумията в САЩ.
— Няма да ви кажем нищо — отвърна решително Хенри.
Абат Руис започна да си играе с голям пръстен с функциите на печат, поставен на пръст на дясната му ръка.
— Последното тепърва ще се изясни — каза хладно. — Нашият орден има многовековен опит в развързването на езици.
Кръвта на Хенри изстина, когато чу тези думи.
— Кой сте вие?
— Тук аз задавам въпроси, професор Конклин — отговори абатът. Отвори чекмедже и извади оттам, и постави на бюрото нещо, което им бе познато. Бе лабораторният буркан с веществото Z. Златният материал все още бе запазил формата на малка пирамида. — Къде точно открихте това?
Хенри си спомни как главата на мумията се пръсна. Реши, че е по-добре да не лъже, преди да разбере какво знаят тези хора. При все това реши засега да не казва цялата истина.
— Това го открихме… при брат Де Алмагро. Джоан го погледна изумена. Абатът се оживи.
— Значи някогашният ни колега е изпълнил успешно мисията си. Успял е да открие източника на La sangre del diablo.
— Кръвта на Сатаната ли? — попита недоумяващо Хенри, след като преведе мислено текста.
Руис го изгледа продължително и после преплете пръсти.
— Струва ми се, че знаете нещо повече от това, което говорите, професор Конклин. Не забравяйте, че за няколко века успяхме да подобрим инструментариума си. За вас ще бъде най-добре да бъдете откровен и да ни помогнете. А и в крайна сметка сте човек на науката. Любопитството понякога е по-действено от страха. Готов ли сте да ме изслушате?
— Сякаш имам избор…
Абат Руис отново се изправи. Бурканът изчезна нейде в гънките на расото му.
— Всички хора разполагат със свободна воля, професор Конклин. Именно тя ни обрича на вечно проклятие или ни носи избавление.
Абатът излезе иззад бюрото си и даде знак на Карлос да ги поведе.
— В светилището! — нареди му.
Хенри забеляза, че монахът за миг се смути. Веднага обаче кимна и се обърна кръгом. Отвори вратата на кабинета и ги поведе. Безупречен воин на Бога, помисли си Хенри.
— Къде ни водите? — попита, Джоан, като се притисна до Хенри.
— На едно място, където ще ви разкрия истината, с надеждата да ни отвърнете с взаимност.
— Истината за La sangre del diablo? — попита Хенри, като се опитваше да измъкне повече информация. — Та какво можете да знаете за нея?
Абатът тежко въздъхна, сякаш се двоумеше дали да отговори. Накрая все пак се реши.
— Този метал е бил открит за пръв път от испанските завоеватели тук, в Куско. Намерили са го в Храма на слънцето на инките.
— Говорите за развалините под катедралата „Санто Доминго“, така ли? — попита Хенри. Историкът Педро де Сиеса де Леон бе описал Храма като най-богатата със, злато и сребро сграда в света. Дори стените отвътре били облицовани с дебели няколко сантиметра златни плочи. Испанците ги изкъртили и плячкосали, а после го разрушили до основи, за да построят върху него собствения си храм Божи.
— Точно за тях. — Руис въздъхна. — Храмът навярно е бил нещо великолепно, преди да го разрушат. Срамна работа наистина.
— Защо са назовали метала „Кръвта на Сатаната“? — попита Джоан.
Групата стигна до дълго виещо се стълбище, водещо дълбоко в подземията на абатството. Абатът започна бавно да се спуска по него. Пълнотата очевидно му пречеше, тъй като се задъхваше. След още няколко стъпала и отговори.
— Инките са имали вкус към красивите имена. Нарекли са среброто „сълзите на луната“, а златото, „потта на слънцето“. Когато испанските завоеватели научили за съществуването на този метал и се запознали с извънземните му свойства, обявили го за нечестив. Дали му не по-малко богохулно название — La sangre del diablo, „Кръвта на Сатаната“.
Хенри се заинтересува от казаното. Това бе в неговата област, но той за пръв път чуваше тази история.
— Защо за това откритие не се пише никъде? — попита той монаха.
Абатът повдигна рамене.
— Завоевателите уведомили за откритието си Църквата и тя се съгласила с тях. Металът бил изучен, необикновените му свойства били регистрирани, а през 1542 година бил обявен от папа Павел за гнусно творение, недостойно за погледа на Създателя. За дело на Сатаната. Доминиканските монаси, които придружавали испанците, конфискували всички образци от метала и ги изпратили в Рим, за да бъдат пречистени. Всички записи за него били унищожени. Преценило се, че да се говори или да се пише за него било равнозначно на общуване с Лукавия. Неколцина историци били изгорени живи, когато се опитали да се противопоставят на папския декрет. Изгорили ги тук, в тази сграда. Запазването на тайната се превърнало в бреме на нашия орден.
— Вашия орден… Говорите така, сякаш сте нещо отделно от Римокатолическата църква.
Абатът се намръщи.
— Ние сме част от Светата римска църква. За съжаление, тя почти ни забрави. Само шепа хора във Ватикана знаят каква е истинската мисия на нашия орден.
— И каква е тя? — попита Хенри.
Абатът предпочете да отклони въпроса.
— Последвайте ме и ще узнаете.
Бяха достигнали края на дългото стълбище. Хенри прецени, че се намират на поне петнайсетина метра под земята. Пътят пред тях бе осветен от редица електрически крушки. Хенри хвърли поглед върху стените и с изумление установи, че и те са дело на инките — градежът бе от масивни гранитни блокове, изрязани и съединени с изключително умение. Поглади стената с длан. Абатът забеляза това.
— Намираме се под абатството. Както и катедралата, то също е изградено върху древни инкски основи. Проходът под него е свързан с тунела, намиращ се под катедралата. Всъщност оттук има връзка с Храма на слънцето.
— Там ли отиваме? — попита Хенри. — Към Храма?
— Не. Ще видим нещо още по-удивително.
Като следваха Карлос, прекосиха плетеница от тунели. Хенри забеляза, че на места имаше дървени мостове, свързващи отделни части от покрития с камъни под. Първоначално реши, че необходимостта от тези дървени конструкции бе обусловена от пропадането на почвата в резултат на земетресения. При преминаването по поредния мост обаче съобрази, че те са разположени на твърде равни интервали, и че ямите, над които минаваха, имаха съвършено правилна квадратна форма. Изведнъж започна да се досеща къде отиваха.
