Разбра какво се бе случило. Надникна през отвор с формата на звезда. Дворът бе пуст. Кралят и шаманът си бяха тръгнали. Единствената причина, поради която Маги все още не се бе махнала оттам, бе карабината на Сам. Ако щяха да търсят помощ, това оръжие щеше да и потрябва.
Ослуша се и се огледа, за да чуе гласове или долови движение. Мястото изглеждаше пусто. Ръцете и потрепериха от страх, когато се замисли върху това, което щеше да предприеме. Ухапа устната си, за да не позволи на страха да проникне в сърцето и. Сам и Норман зависеха от нея. Пое дълбоко дъх, залови се за стената, приповдигна се и прехвърли крак през оградата. С още малко усилия зае позиция за скок.
Сърцето и туптеше лудешки. Маги скочи в двора. Синьо-жълт папагал разроши перушината си и я погледна. Маги нареди мислено на птицата да не вдига шум и се затаи зад храсталаците. Пушката бе само на десет метра от нея. Трябваше просто да прекоси откритото пространство, да грабне пушката и да прескочи отново стената.
Всичко изглеждаше лесно, но краката и започнаха да треперят. Знаеше, че трябва да започне да действа веднага, за да не изпадне в паника. Стисна юмруци и се затича към пушката. Тъкмо когато я хвана, чу гласове зад гърба си. Някой се връщаше! Застина като сърна, осветена от автомобилни фарове. Бе парализирана от страх. Не бе в състояние нито да се движи, нито да мисли. Внезапно една от цепениците в огъня изпука. Силно, като сигнален пистолет.
Точно това и трябваше. Внезапният шум сякаш я освободи от страха и я отпусна. Грабна пушката и побягна, без да се интересува дали някой ще я чуе. Страхът сякаш и даде криле. За нула време премина през храсталаците и се прехвърли през стената. Потъна бързо в сенките, с пушка, притисната до гърдите. Гласовете зад нея станаха по-шумни. Като си поемаше въздух колкото се може по-тихо, извърна се и надникна отново в двора. Камапак и Пачакутек се завръщаха. Татуираният шаман отиде в центъра на двора и хвърли шепа прах в огъня. Отново се заиздигаха сини пламъци, които бързо угаснаха.
Двамата мъже разговаряха на родния си език. Единствената дума, която Маги успя да схване, бе името Инкари. Кралят сякаш приемаше твърде неохотно предложението на шамана, но накрая отпусна рамене и кимна утвърдително.
Пачакутек се доближи до огъня и махна златната карфица, която придържаше туниката му. Изящната тъкан се свлече като облак от тялото му и падна около глезените му. Сапа Инка, освободен от дрехата си, остана съвсем гол. Бе залазил единствено короната и жезъла си.
Маги бързо притисна устата си с ръка, за да не изкрещи. Бе шокирана. Все пак вероятно бе издала някакъв звук, защото кралят се обърна към стената и задържа поглед върху нея. После се отдалечи.
Стомахът на Маги се изпълни с киселини. Знаеше, че не трябва да помръдва. Не можеше да си позволи да рискува и да издаде присъствието си. Взря се в краля.
От шията нагоре неговата кожа бе тъмно бронзова, както на всички индианци от Андите. Оттам надолу обаче кожата му бе бяла, като на съществата, живеещи под камъни. Имаше цвета на кожата на ужасните хищници, обитаващи пещерите под тях. Кожата на Пачакутек бе дори още по-бяла, почти прозрачна. Кръвоносните съдове прозираха ясно, а костите наподобяваха сенки. Коремът и гърдите на краля бяха плоски и безкосмени. Нямаше зърна на гърдите и пъп. Освен това бе и безполов, тъй като нямаше дори следа от външни полови органи.
Безполов и неестествено гладък. Когато Маги погледна това странно видение, дойде и на ум само една дума: недовършен. Тялото на краля наподобяваше бледа глина, която предстоеше да бъде дооформена.
Боже мой! Тя разбра истината.
Легендата за Инкари бе вярна!
ДЕН ШЕСТИ
Едемската змия
Събота, 25 август, 04:48 ч.
Андите, Перу
Хенри следеше през прозореца как хеликоптерът приближава до обраслите с дървета развалини. Не бе спал цяла нощ. Не бе мигнал, докато металната птица прелиташе над нощната джунгла. Все още не бе измислил план как да обезвреди враговете си. След отказа от междинно кацане пътят съвсем се съкрати. Не оставаше време. Лагерът под него бе неосветен. Слънцето не бе изгряло. Единствено две светлинки до основата на пирамидата осветяваха разкопките. Очевидно дори след новината за избавлението на студентите, прокопаването на тунела към храма продължаваше. Хората на абата бяха решили да приберат до последната шушка скъпоценната Кръв на Сатаната.
— Пристигнахме, професор Конклин! — извика силно абатът, за да заглуши шума на двигателите. — Едва ли е необходимо да ви напомням какво ще се случи, ако не бъдете сговорчив.
Хенри поклати глава. Помисли си за Джоан. Все още бе държана в абатството като заложница. Всички наказания за негови възможни провинения щяха да се стоварят върху нея. Хенри се изкашля и посочи радиостанцията.
— Преди да кацнем, искам да говоря с доктор Енгел. Искам да се убедя, че не и е причинено зло.
Абатът се намръщи. Лицето му изразяваше по-скоро разочарование, отколкото гняв.
— Аз съм човек, който държи на думата си, професор Конклин. Щом съм ви казал, че е в безопасност, значи е така.
Да де, но само до момента, когато се сдобиеш с това, което искаш, помисли си мрачно Хенри и присви очи.
— Моля да ме извините, ако съм се усъмнил във вашето гостоприемство. Въпреки това настоявам да говоря с нея.
Абат Руис въздъхна и повдигна рамене. Подаде слушалките и микрофона на Хенри.
— Добре, но бъдете кратък. Вече се приземяваме — каза и посочи с поглед разчистена площадка недалеч от палатките на студентите.
Хеликоптерът направи завой и се насочи към плоското каменно плато. Хенри забеляза, че отдолу имаше мъже, с фенерчета, които му помогнаха да се ориентира. Повечето бяха облечени в мръсно кафяви раса. Пак хора на абата.
Хенри започна да настройва микрофона. Абатът се приведе напред и посочи радиостанцията на пилота. След минута в слушалките се чу глас:
— Хенри, ти ли си? Бе Джоан!
— Аз съм, Джоан! Наред ли е всичко с теб?
— Да. Пристигнахте ли в лагера?
— В момента се приземяваме. Добре ли се отнасят с теб?
— Да, като в „Хайът Риджънси“. Само дето обслужването по стаите е малко мудно. Въпреки бодрия и тон Хенри разбра, че е напрегната. Веднага си представи малките бръчици около очите и, когато бе притеснена. Бе му трудно да говори. Нямаше да позволи да и се случи нищо лошо.
— Лошо обслужване по стаите ли? Ще видя какво мога да направя. Ще поговоря с управителя.
— Хенри, спомняш ли си, че едно време в университета учехме заедно класическа митология? Днес бях в библиотеката на абатството. Имат книгата на някогашния ни професор. Прочетох главата за Прометей.
— Светът наистина е малък — каза Хенри, като се вслушваше внимателно в думите и. Чудесно си спомняше, че никога не бяха изучавали такъв предмет. Очевидно Джоан искаше да му съобщи нещо. Нещо, свързано с мита за Прометей и с предупреждението на брат Де Алмагро.
— Спомняш ли си колко ни бе трудно да си изясним смисъла на изречението, според когото спасението е в Прометей? — попита Джоан, като гласът и стана още понапрегнат.
— Има си хас да съм забравил! — възкликна Хенри. Какво искаше да му каже Джоан? Явно имаше предвид нещо, свързано с огъня. Какво общо обаче имаше огънят с избавлението? А и времето не достигаше. Хеликоптерът щеше да кацне всеки момент.
Джоан навярно усети объркването му, защото започна да говори много бързо, дори припряно.
— Прочетох и раздела, в който Прометей убива Великата змия. Спомняш ли си това? Спомняш ли, че огънят се оказа последното средство?
