Хенри се стъписа, тъй като внезапно схвана какво имаше предвид Джоан. Великата змия. Едемската змия. Проумя, че тя му обясняваше как можеше да унищожи Кръвта на Сатаната.
— Спомням си, разбира се. Но все си мислех, че това е дело на Херкулес. Сигурна ли си, че изводът ти е правилен?
— Съвсем определено. Прометей и видя сметката. Трябваше да видиш илюстрацията в учебника. Въздействието е като от пластичен взрив.
— Да, да, разбирам.
Хеликоптерът внезапно и рязко потрепери. Хенри подскочи в креслото си. Шасито му със силен шум се удари в гранитната плоча и после се успокои. Абатът се развика, все още опитвайки се да заглуши звука на моторите.
— Доста дълго говорихте! Вече кацнахме! После се обърна към пилота и прокара ръба на ръката си покрай гърлото.
Хенри разбра, че ще го прекъснат.
— Джоан!
— Да, Хенри?
Стисна микрофона и реши да и каже думи, които дотогава бе казал само на една жена.
— Искам само да знаеш, че аз те… — започна.
Радиовръзката обаче внезапно бе прекъсната.
Хенри се намръщи. Какво всъщност бе смятал да каже на Джоан? Че е влюбен в нея? Нима тя му бе дала основания да очаква от нея нещо повече от приятелство? Микрофонът бе взет от скованите му пръсти. Така или иначе бе изтървал случая.
Сам, охраняван от двама инки, се опитваше да развърже възлите на въжетата, с които ръцете му бяха вързани зад гърба му. Успя само да затегне възлите.
Норман, седнал на каменния под на площада, леко трепереше. Фотографът отдавна се бе отказал от опитите да се освободи. Бе се примирил със смъртта и я възприемаше като нещо неизбежно.
Зазоряваше се, но селото все още тънеше в тъмни и сиви цветове. Когато слънцето изгрееше и окъпеше долината в златна светлина, и двамата щяха да бъдат принесени в жертва на Инти, бога на слънцето. За щастие само двамата.
Маги и Денал бяха успели да избягат. През цялата нощ околните джунгли бяха претърсвани от мъже с факли, но безуспешно. Маги навярно бе разбрала за задържането им и се бе скрила в гората заедно с Денал. Дали обаче няма да ги открият след изгрева на слънцето? Денал и Маги можеше да се спасят, ако междувременно пристигне чичо му с помощ. Кога обаче ще пристигне? Нямаше как да научи това. Уоки- токито бе все още в джоба му, но с вързани ръце не можеше да го използва.
Тишината внезапно бе разкъсана от пушечен изстрел. Звукът се чу в цялата долина, обаче се разбра, че идва от изток. Това бе Маги. Сигурно я бяха открили.
Двамата пазачи се извърнаха по посока на изстрела. Появиха се още мъже, водени от Камапак. След разгорещени разговори босоногите ловци се запътиха към джунглата. Татуираният шаман даде знак на двамата пазачи да се присъединят към групата на преследвачите. Не възприемаше вързаните мъже като опасност.
След като всички изчезнаха, шаманът отиде при тях. Изглеждаше угрижен.
Сам предположи, че Камапак се боеше от гнева на своя бог, ако всички чужденци не бъдат убити призори.
Камапак носеше малки панички с боя. Коленичи до Норман и започна да му говори. Остави паничките на земята и сетне измъкна дълъг нож с кремъчно острие от пояса си.
Сам наблюдаваше с надежда острия камък. Много му се искаше да го грабне. Норман изстена, след като шаманът приключи обяснението си.
— Какво има? — попита Сам.
— Изглежда, че е дошъл да ни подготви за жертвоприношението. За да изпише разни ритуални знаци по телата ни.
Шаманът потопи пръст в червената боя и започна шумно да произнася молитва. След това взе каменния нож.
Норман проследи острието и пребледня. Обърна се към Сам, без обаче да изпуска от поглед Камапак.
— Какво друго ти каза? — попита Сам. Стори му се, че Норман не доизказва нещо.
— Преди изгрев слънце смята да ни отреже езиците. За да не обиждаме Инти.
— Браво — вкисна се Сам.
Камапак вдигна нож по посока на изгрева. Докато произнасяше молитвите си, над източния край на вулкана се подаде ръбът на слънчевия диск. Като отварящото се око на събуждащ се човек, помисли си Сам. В този момент разбра защо инките боготворят слънцето. Приличаше на огромен бог, надничащ в техния свят. Камапак поряза палеца си, за да приветства слънцето със собствената си кръв.
Сам знаеше, че животът му е в опасност, но все пак продължаваше с любопитство на наблюдава ритуала. Това бе древен инкски ритуал, внезапно оживяла древна традиция. Разгледа малките панички с бои. Червената се добиваше от корените на броша, синята, от индиго, лилавата, от смачкани мекотели.
Докато Камапак продължаваше да се моли, Норман внезапно застина. Сам вдигна поглед и забеляза как от една близка врата се появи фигура. Разпозна я веднага. Това бе Маги.
Промъкна се зад гърба на Камапак. Бе босонога, сякаш бе ловец или воин. Бе и въоръжена. В дясната си ръка държеше голяма дървена тояга.
Камапак вероятно бе усетил опасността, тъй като понечи да се обърне. Късно обаче. Тоягата на Маги се стовари с все сила върху слепоочието му. Ударът бе като при игра на бейзбол. Камапак падна на ръце, а после, и по лице, и дори не трепна. От косите му започна да струи гъста кръв.
Сам в продължение на няколко секунди не успя да реагира от изненада. Обърна се към Маги. И тя изглеждаше не по-малко удивена от собствената си постъпка. Тоягата се измъкна от пръстите и и издрънча върху камъните.
— Ножа. — Сам посочи с поглед застиналата фигура на шамана. После, последователно кремъчния нож и китките си.
— Имам си собствен нож — съвзела се, отвърна внезапно Маги и извади златната кама от пояса си. Бързо преряза въжетата, които стискаха китките на Сам.
Той веднага се изправи и ги разтри. После огледа Камапак. Шаманът не мърдаше, но гръдният му кош се повдигаше. Сам въздъхна с облекчение. Бе просто в безсъзнание.
След като освободи и Норман, Маги подаде на Сам златната кама. Помогна на фотографа да се изправи.
— Вие двамата в състояние ли сте да тичате?
— Щом трябва… — отговори утвърдително Норман.
Наблизо се чуха гласове. Един от тях бе разтревожен женски глас.
— Май ще ти се наложи — каза Маги.
И тримата едновременно понечиха да избягат, но бяха закъснели.
Площадът от всички посоки се изпълни с въоръжени мъже и жени. Сам и другарите му отстъпиха към центъра на площада и бяха обградени.
Сам забеляза, че Норман държеше в ръка каменния нож на шамана.
— Ако искат да ми отрежат езика, ще трябва първо да ме надвият — закани се фотографът.
— Къде е Денал? — прошепна Сам.
— Дадох му пушката, за да отвлече другите встрани и да мога да ви освободя. Трябваше да се срещнем в джунглата — отвърна Маги.
— Май нищо няма да се получи — каза Норман. — Погледнете натам.
Един от току-що появилите се войници държеше карабината на Сам в ръка. Гнусливо, сякаш бе отровна змия. Подуши цевта и и присви нос.
— Денал… — промълви Маги. Момчето не се виждаше никъде. Чуха сърдит глас зад себе си и се обърнаха.
