смесена испанска и индианска кръв. В тази част на Южна Америка тези хора живееха трудно. Смесената им кръв често бе повод за обиди и подигравки.
Хенри продължи да следва абата, но не престана да следи движенията на монаха. Трябваше да се пази от този човек. Определено имаше силни амбиции, които едва ли съвпадаха напълно с мнението и намеренията на абата. Забеляза, че и Филип изпитваше известно смущение от него. Брат Отера тръгна подир Хенри. Слънцето достигна зенита. Очертаваше се горещ ден. Внезапно се чу радиосигнал. Всички извърнаха поглед към Филип. Студентът извади от якето си своето уоки-токи.
— Това навярно е Сам. Днес се обажда рано — обясни студентът.
Хенри си спомни, че племенникът му трябваше да се обади към десет часа. Бе подранил с няколко часа.
— Тук базата. Сам, говори — каза Филип.
— Филип, обажда се Норман.
Филип погледна приемника, а после — спътниците си. Бе смутен. Хенри разбра причината за това смущение. Норман е бил застрашен от ритуално убийство. Слава Богу, бе жив! Норман продължи да говори бързо.
— Кога очаквате хеликоптера? Трябва да дойде веднага — каза уплашено.
— Хеликоптерът е вече тук — съобщи Филип. — И професор Конклин е при мен. После Филип подаде апарата на Хенри. Той го взе, но забеляза как абат Руис присви очи. Предупреждаваше го да внимава какво говори.
— Норман, тук е Хенри. Какво става там?
— Животът на Денал е в опасност! Сам и Маги тръгнаха да му помогнат. Трябва ни обаче веднага помощ. До час ще запалим до западния склон сигнални огньове. Димът им би трябвало да се забележи през мъглата. Побързайте!
Хенри погледна абата. Той вече даваше знак на хората си да тръгнат към хеликоптера. Бяха решили да изчакат обаждането на Сам, но абатът очевидно се зарадва и на преждевременната връзка. Особено след като чу думите на Норман:
— Тук стават странни неща. Граничат с чудеса. Професоре, трябва да…
Абатът погледна Хенри. Очите на Руис бяха изпълнени с религиозен плам. Даде знак на Хенри да разпита фотографа.
— Това има ли нещо общо с едно своеобразно злато? — попита Хенри.
Норман, изглежда, не го чу и продължи да говори.
— …Храм… не знам как лекува… няма обаче деца…
Появиха се още по-силни смущения. Хенри притисна предавателя до устните си. Бе настъпил единственият шанс да предупреди Сам.
— Норман, успокой се, идваме. Кажи обаче на Сам да не прави нищо необмислено. Той знае, че не обичам да действа самостоятелно.
Застанал до Хенри, Филип се изуми от тези разпореждания. Хенри се надяваше и Норман да бъде шокиран от тях. Целият екип знаеше, че Хенри ценеше високо племенника си и никога не би го обидил по този начин. Абат Руис обаче не знаеше това. Хенри отново натисна копчето.
— Говоря съвсем сериозно. Не правете нищо. Не вярвам в способността на Сам да взима самостоятелни решения.
— Но, професоре… — започна Норман. Гласът му угасна в радиосмущенията. Не се чу нищо повече.
Хенри се опита да поднови връзката, но чу само пукот.
— Батериите сигурно са се изтощили — каза хладно Хенри. Надяваше се Норман да го е разбрал. И да не го бе разбрал, от казаното нямаше да има никаква загуба. Абат Руис очевидно не бе забелязал опита му да предаде скрито послание на племенника си. Хенри върна апаратчето на Филип. Той го прибра в джоба си и изненадан запита:
— Откога не изпитвате доверие в Сам, професоре?
Хенри направи крачка назад и се опита да даде знак на питомеца на Харвард да замълчи. Репликата обаче привлече вниманието на абата. Той се обърна към Хенри и Филип:
— За какво става дума? — попита подозрително.
— Няма нищо — отвърна бързо Хенри. — Господин Сайкс и племенникът ми отдавна си съперничат за лидерство. Той винаги е смятал, че фаворизирам Сам.
— Никога не съм си и помислял такова нещо, професоре! Та вие показвахте доверие във всички ни.
— Дали наистина е така? — попита абатът. — Доверието е качество, от което всички започнахме да се лишаваме.
Абатът даде знак на брат Отера, който се появи зад гърба на Филип с нож в ръка.
— Не! — изкрещя Хенри.
Монахът хвана студента за косите и отметна главата му назад, за да оголи гърлото му.
Филип извика, обаче веднага млъкна, щом видя ножа. Застина от ужас, когато острието докосна гърлото му.
— Трябва ли да ви преподам още един урок? — попита абатът.
— Оставете момчето на мира. То не знае какво говори — — каза Хенри.
Абатът отиде до Филип, но се обърна към Хенри:
— Да не би да искахте да му предадете някакво скрито послание?
Хенри погледна Руис в очите.
— Не, Филип просто се изрази неправилно.
— Така ли е? — обърна се Руис към ужасения студент.
Филип изстена и затвори очи.
— Ако искаш да живееш, трябва да ми кажеш истината — прошепна абатът на ухото на студента.
— Не знам какъв… какъв е въпросът ви — запелтечи Филип.
— Въпросът ми е прост. Професор Конклин изпитва ли доверие в своя племенник?
Филип погледна в очите Хенри, а сетне измести поглед.
— Си… Сигурно изпитва.
Абатът не бе удовлетворен от този неопределен отговор. Това пролича по изражението на лицето му.
— Филип… — каза заплашително.
— Да! — изстена Филип. — Професор Конклин винаги се е доверявал най-много на племенника си! Открай време е било така!
Абатът даде знак на Отера и ножът се отдалечи от гърлото на студента.
— Благодаря ти за твоето чистосърдечие. — После се обърна към Хенри: — Очевидно ще трябва да ви преподам още един урок, за да проумеете ползата от сговорчивостта. Кръвта на Хенри се вледени, когато чу тези думи.
— Задето заставате на пътя Господен, ще бъдете сурово наказан — каза абатът. — Кой обаче да изкупи греховете ви? — добави и си даде вид, че се замисля. — Ще оставя това решение на вас, професор Конклин.
— Какво искате да кажете?
— Определете сам кой да поеме бремето на вашата греховност: Филип или доктор Енгел.
— Ако ще наказвате някого, накажете мен.
— Не можем да си позволим това, професор Конклин. Трябвате ни жив. А и изборът, който ви предоставяме, сам по себе си е също наказание.
Хенри пребледня и коленете му се подкосиха.
— Не е необходимо да загиват двама заложници. Вие определете кой да бъде убит: Филип или доктор Енгел. Изборът е ваш.
Хенри забеляза умолителния поглед на Филип. Какво трябваше да направи?
— Вземете решението си в следващите десет секунди или ще загинат и двамата.
Хенри затвори очи. Представи си лицето на Джоан, усмихнато и приветливо по време на вечерята им в Балтимор, лице, осветено от светлината на свещите. Той я обичаше. Не можеше да отрече това, но не
