робата му. Други, по-високи и мускулести, продължаваха да изучават пришълеца и да се вслушват в песента му. Докога щеше да успее да задържи вниманието им? Сам незабавно получи отговор на този въпрос. Едно от чудовищата замахна с тояга и удари шамана по главата. Сам понечи да се доближи до Камапак, но Маги го задържа.
Шаманът бавно повдигна ръка и докосна окървавеното си чело. Глутницата не откъсна поглед от окървавените му пръсти. Зверовете усетиха миризмата на кръв и забравиха всичко. Бледите създания се нахвърлиха вкупом върху него. Той изпищя от ужас и болка. Сам чу как ноктите им разкъсват плътта му и зъбите им раздробяват костите му.
Денал отмести поглед от кошмарната гледка и най-накрая забеляза Сам. Изправи се и се затича към него със сетни сили. Очите му бяха подпухнали от сълзи, а лицето му — изкривено от ужас. Понечи да каже нещо, но Сам му даде знак да мълчи. Денал затвори уста, но не можа да удържи въздишката си.
Сам и Маги бяха при него. Ръмженията и съсканията по площада започнаха да затихват. Виковете на Камапак отдавна бяха престанали.
— Трябва да се махаме веднага оттук! — настоя Маги. На площада няколко чудовища, разположили се върху каменните плочи, доизяждаха плячката си. Навсякъде се виждаха парчета от разкъсаното наметало на шамана. Върху камъните се бе разляла огромна локва кръв.
Самият Камапак вече го нямаше. Бе разкъсан на части от ноктите и зъбите на създанията. От него бяха останали единствено окървавени костици, които сега чудовищата дооглозгваха.
За нещастие шаманът бе твърде мършав и не можа да утоли глада им. Няколко звяра бяха започнали да душат наоколо си в търсене на нови източници на храна. Очите им видяха момчето. Групата бе забелязана.
— Дявол да го вземе! — промърмори Сам. Останалите същества започнаха отново да вият. Дори и тези, които все още не бяха дояли месото си, надигнаха окървавени муцуни, за да видят какво още може да се открие.
— Денал, как попадна тук? — попита Сам. Вече можеше да говори. — Има ли друг изход?
Момчето поклати глава.
— Пазачите ме заведоха в храма. Накараха ме да легна върху олтара. Сетне се събудих тук, гол и замаян — започна с треперещ глас: — Тогава се появиха тези… тези… — Какво, по дяволите, представляват?
— Ами, това са техните… техните богове.
Едно от създанията се нахвърли върху тях. Маги се прицели и стреля. Създанието залитна и падна. Половината му череп бе отнесен.
— Я виж как кървят тези богове! — отбеляза Маги.
Върху мъртвия звяр веднага се нахвърлиха неговите събратя. Откриха още плячка за изяждане. Това обаче не спря другите. От глад и от жажда за кръв бяха почти обезумели.
Сам, Денал и Маги продължиха да отстъпват, докато чуха зад себе си нови ръмжения. Сам се извърна и видя, че на площада се бяха струпали още зверове, закъснели за пиршеството. От съседните покриви наскачаха на земята други чудовища и също започнаха да вият от глад.
— Май вечерята им едва сега започва — каза мрачно Сам.
Джоан продължаваше да работи в килията си. Бе прекарала цялата сутрин в четенето на различни статии, монографии и публикации за теорията на нанотехнологията, дадени и от услужливия млад монах. Специално я заинтригува статия, посветена на теорията на биомиметичните системи — създаване на микроскопични машини, имитиращи вече съществуващи биологически модели от типа на митохондриите и вирусите. В статията на някой си доктор Ерик Дрекслер се предлагаше използването на белтъчини и на нуклеидни киселини като съставки за изграждането на микромашина, наречена нанобот. Изказваше се мисълта, че съвременната биология може да послужи като източник на вдъхновение за създаването на поколение от „синтетични небиологични структури“.
Джоан отново си представи микроскопическите осмоъгълни частици, изграждащи веществото Z. Формата им и се бе сторила позната. Приличаха на вирусофаги. Дали тези неща наистина представляваха биомиметични конструкции?
Поразрови се из материалите, докато намери разпечатка на резултатите от сканиращ микроскопски анализ на веществото. Там бяха описани отделните компоненти на странните частици.
Джоан погледна текста. Значи крайниците на нано частицата съдържаха злато. Именно то обясняваше блясъка на веществото. Най-много я заинтригува обаче съставът на черупката. Съдържаше основно силиций. В природата почти всички биологични построения бяха основани върху въглерода. Върху молекули, съдържащи водород, кислород и въглерод. Тук обаче имаше конструкция, в която въглеродът бе заменен от силиций.
Хидросиликони, промърмори и си отбеляза новия вид молекула. Макар в биологията да бяха застъпени най-вече въглехидратите, при геологията нещата стояха иначе. Силицият бе най-разпространеният елемент в земната кора. Дали тази структура представляваше свързващо звено между биологията и геологията? Дали бе вярно предположението на младия монах, а именно, че частицата представлява първият открит неорганичен нанобот?
После задържа поглед върху последния ред относно състава на ядрото. „Опитите за анализ бяха безрезултатни“. Именно тук се криеше загадката. Външната част бе анализирана и дори измерена. Вътрешната обаче бе все още неразкрита. Това я върна към последния въпрос, зададен от младия монах. Каква бе целта на тази микроскопична машина? Кой я бе програмирал?
Преди Джоан да успее да се задълбочи върху разгадаването на тези тайни, чу провлачени стъпки по каменния под на коридора. Погледна часовника си и смръщи вежди. Бе твърде ранен час, за да и носят обяда. Захапа долната си устна. Който и да минаваше по коридора, едва ли идваше специално за нея, но тя
