Денал най-сетне се изкашля. Тялото му се отпусна. Маги докосна момчето, като си помисли, че може да умре. Погледът на Денал обаче се проясни. Той я погледна, после бързо седна, сякаш се бе събудил от кошмар.
— Que paso?12 — попита на испански.
— Наложи ми се да те вкарам в тунела насила — обясни му Сам. — Защо?
Денал присви вежди и след миг премина на английски.
— То не искаше да ме пусне вътре.
— Кое не искаше да те пусне вътре?
Денал постави пръст на челото си и притвори очи.
— Не знам.
Маги подозираше какъв е отговорът.
— Това бе храмът — каза тя.
— Какво? — попита Сам.
— Хайде да се махаме оттук.
Сам помогна на момчето да се изправи и бавно я последваха към далечния изход. Някъде пред тях се виждаха светлините на двата факела, поставени пред входа на пещерата, в която се намираше Храма на слънцето на инките.
Когато достигнаха пещерата, Маги забави ход и спря. Огледа внимателно олтара и златните нишки, надвиснали над него. Сам се доближи до нея, без обаче да престава да наблюдава пространството зад тях.
— Ако мястото, откъдето се измъкнахме, бе раят на инките, съвсем не бих искал да попадам в ада им — смотолеви.
— Струва ми се, че това е техният ад — каза Маги и посочи с поглед златния храм.
Денал се постара да стои колкото се може по-далеч от златното помещение. Сам се доближи до Маги.
— Разбирам те. Трудно е да се повярва, че инките са хранели тези чудовища с децата си.
— Не, Сам, не си разбрал правилно. Именно тези чудовища са техните деца — обясни Маги на Сам, без да обръща внимание на удивеното му лице. Вече бе време да изложи гласно теорията си. — Казаха ни, че храмът взима децата им, превръща ги в богове и ги изпраща в ханан пача. — Маги посочи отново далечния изход, където вече само един звяр продължаваше да скимти пред входа. — Ей тези са липсващите деца!
— Но как… защо…
Маги докосна рамото на Сам.
— Вече се опитах да ти обясня нещо. Видях Пачакутек без кралските му одеяния. Тялото му е безкосмено, бледо и без полови органи. Бе досущ като тялото на тези чудовища. Като тялото на големия звяр, който застрелях, един от водачите на глутницата.
Сам присви вежди и като че ли се колебаеше дали да вярва на думите и. Погледна храма.
— Искаш да кажеш, че това нещо наистина му е създало ново тяло?
— Дотолкова, доколкото му е било по силите. Тъй като е бил Сапа Инка, дало му е тяло на водач на глутница.
— Но това е невъзможно!
Маги се намръщи.
— А излекуването на коляното на Норман възможно ли бе? А оправеното му зрение? А внезапната му способност да разговаря с инките? Я се замисли върху всичко това, Сам! — Тя кимна към храма. — Това нещо тук представлява своеобразен биологичен регенератор. То направи така, че инките да живеят по четиристотин години. То създаде ново тяло за вожда им. Защо обаче? Защо го прави?
Сам поклати глава. Маги махна още веднъж с ръка по посока на долината на чудовищата.
— Ей, това там е цената за вечния живот тук. Децата. Отнема им децата и прави експерименти с тях. Не знам какви. Каквато и да е обаче целта му, този храм използва децата на инките като морски свинчета. Колкото до самите селяни, те са просто като говеда, включени в генетичен експеримент.
— А Денал? — попита Сам.
Тя погледна момчето. То не бе променено. Или почти не бе променено — не трябваше да се забравя нежеланието му да влезе в тунела.
— Според мен храмът се нуждае от по-податлив на обработка генетичен материал, от по-млади клетки, клетките на младенци. Денал бе прекалено стар за тази цел. Храмът се отнесе към него така, както към всички останали експериментални обекти. След като престана да се интересува от него, присади му някаква фобия, която не му позволява да се завърне. Ти видя, че, подобно на чудовищата, Денал нямаше да успее сам да влезе тук. Предполагам, че създанията, които срещнахме в некропола преди два дни, са стигнали дотам от долината през други тунели, може би в търсене на изход, и са се озовали в капан. Допускам, че им се разрешава да ходят където си искат, освен в долината на селяните. Това им е абсолютно забранено.
— Защо? — Защото храмът защищава инвестицията си от собствените си биологични отпадъци. Той не може да си позволява да рискува и да поставя под заплаха източника си на суров генетичен материал. Заради това закриля обитателите на селището.
— Ако тези създания обаче представляват опасност, защо храмът не ги унищожава, след като приключи експериментите си с тях? Защо им позволява да живеят?
— Не знам. Може би съседната долина също е част от експеримента, място за тестуване на тези създания. Може би така се проследява доколко те успяват да се адаптират към реална среда и да се впишат в нея.
— Какво мислиш за начина, по който изгоряха, след като ги нараних?
— Това е спонтанно изгаряне. Механизъм за застраховка. Забеляза ли, че и върховете на копията на пазачите на Денал бяха от същия метал? Очевидно достатъчно е само одраскване с тях, за да се задейства цяла енергийна каскада. Това е просто още едно средство за защита на жителите на селището.
Сам отново погледна храма. Очите му се бяха изпълнили с ужас.
— Това все още ми се струва трудно за вярване. Като имаме обаче предвид случилото се с Норман, по всяка вероятност си права. Защо обаче храмът прави всичко това? Каква е неговата крайна цел? Кой го е построил?
Маги смръщи вежди. Тя също нямаше отговор на тези въпроси. Тъкмо понечи да поклати глава, когато тунелът се изпълни с нови звуци. Звуците, издавани от двигател с вътрешно горене.
Сам и Маги едновременно се извърнаха към другия изход на тунела. Шумът идваше оттам, от долината, където се намираше селището.
— Да тръгваме! — каза припряно Сам и всички се отправиха с бързи крачки към отвора, от който струеше слънчева светлина. Когато стигнаха до изхода и притвориха очи от светлината на утринното слънце, Сам погледна нагоре. — Погледнете! Кавалерията ни се притичва на помощ!
В покритото с облаци небе се появи тъмна сянка. Когато започна да се спуска, превърна се в черно- зеленото тяло на военен транспортен хеликоптер.
— Това е чичо Ханк! Слава Богу!
Маги също въздъхна с облекчение:
— Ще се радвам най-после професорът да поеме тази история в ръцете си.
Сам я прегърна. Тя не оказа съпротива.
След миг в дъното на долината се появи нов звук, който се смеси с шума на моторите. Барабани. Инките очевидно бяха забелязали странната птица, спускаща се в тяхната долина. Тя се изпълни и с кънтежа на гонгове, шумен и изпълнен с гняв. Маги и Сам се спогледаха.
— Това са бойни барабани! — констатира Маги. Сам отмести ръка от рамото и и усмивката му изчезна.
— Нищо не разбирам. Очаквах Норман да предупреди инките, че не трябва да се боят от професора и хората му.
— Нещо не се е получило както трябва.
Сам се намръщи.
— Трябва да открия чичо и да го предупредя. — После тръгна по стръмната пътека.
