Хеликоптерът започна да се спуска към нивата с киноа в края на джунглата. Стъблата на растенията се наклониха под въздействието на въздушната вълна, образувана от моторите.
— А Норман? — извика Маги, като се опита да надвие рева на хеликоптера. Сам не и отговори и ускори ход.
Когато хеликоптерът се приземи върху зелената площ, Норман се скри в края на джунглата. Намери убежище зад листата на трънлив храст. Пред очите му бяха образували пътечка малки зелени мравки, твърде заети с грижите си, за да обръщат внимание на приземилия се хеликоптер.
Норман обаче сякаш пое силния шум на двигателя направо в сърцето си. Искаше да си внуши, че не бе разбрал правилно думите на професор Конклин. След това, което се случи през изминалата седмица, нищо чудно да съм станал параноик, рече си. Не излезе от укритието си, дори и когато вратата на пътническия отсек на хеликоптера се отвори. Усещаше, че не греши. Професор Конклин очевидно се бе опитал да го предупреди за нещо. За какво обаче? Скоро разбра отговора на този въпрос. От хеликоптера слязоха много мъже. Едни бяха облечени в маскировъчни униформи, а други, в кафяви монашески раса. Всички тези хора, включително и монасите, се движеха по твърде добре познат му начин и нямаше как да ги възприеме като спасителен отряд. От товарния отсек бяха свалени сандъци. Норман видя как мъжете си подават автомати. Някои от тях коленичиха и прикрепиха към оръжията си гранатомети.
Норман се скри още по-плътно зад храста. Осъзна, че, съвсем не бе показал признаци на параноя.
В дълбочината на джунглата барабаните и гонговете замлъкнаха. Норман затаи дъх. Радваше се, че бе казал на Пачакутек да вдигне селището по тревога. Норман бе смятал, ако нямаше опасност, да придружи професора до селището и да го представи, за да се избегнат кръвопролития.
Замисли се дали да се завърне в селището. Инките се бяха подготвили за отбрана. Не обаче за такова нещо. Трябваше да ги предупреди да избягат. Норман обаче добре знаеше, че Пачакутек нямаше да позволи това. Двамата тази сутрин разговаряха дълго. На Норман му стана съвършено ясно, че кралят не смяташе да позволява никому да посяга върху автономията на племето. Пачакутек не бе от тези, които бягат.
И така Норман остана в скривалището си и продължи да наблюдава новопристигналите. Водачът на групата, грамаден мъж в маскировъчна униформа и шапка, даде няколко заповеди и подготви хората си за поход към селото, Те бързо изпълниха заповедите. Бяха изминали едва десет минути от кацането на хеликоптера, а бойният отряд вече бе готов за действие. Тези хора действаха с деловитостта и точността на военни.
Двама души тръгнаха напред, Приклекнали, преминаха под витлото на машината и тръгнаха по главната пътека към селището. Норман бе сигурен, че бяха видели тази пътека от хеликоптера. Други четирима ги последваха с по-бавен ход, предпазливо и с пръсти върху спусъците. Едрият им водач, зачервен и изпотен, вървеше зад тях. Бе въоръжен само с пистолет и охраняван от въоръжен мъж.
Норман изчака цялата група да изчезне в джунглата, преди да си поеме дъх. Чудеше се какво да прави. Трябваше да се свърже със Сам. Погледна в посока към скалната стена, където се намираше тунелът, но не можа да научи нищо за съдбата на приятелите си. Джунглата закриваше отвора от погледа му. Ако можеше да прекоси джунглата…
Тъкмо щеше да се раздвижи, когато чу други гласове. От другия край на хеликоптера слязоха още двама души. Норман веднага разпозна професора. Бе небръснат и сякаш спал няколко дни с дрехите си. Горделивата му походка обаче не се бе променила.
Професорът направи крачка напред, блъскан в гърба от висок мургав мъж в монашеско расо. Бандитът имаше черна коса и мургава кожа. На гърдите му висеше сребърно разпятие.
Норман не можа да си обясни използването на тази религиозна бутафория. Зад него навярно се криеше някаква хитрина. Вслуша се в гласовете.
— Ще трябва да изпълнявате безусловно нашите заповеди — заплаши високият мъж. — Инак студентът при разкопките ще бъде сполетян от съдбата на вашата приятелка.
Норман забеляза, че раменете на професора бяха отпуснати. Като на човек, претърпял поражение. Безсилно стисна юмруци. Бандитът очевидно имаше предвид Филип. Студентът от Харвард навярно се бе превърнал в заложник.
— Всички пленници ще бъдат разпитани — продължи бандитът. — Вие ще ни помогнете при разпита.
— Разбрах — отвърна Хенри. — Ако обаче племенникът ми или който и да е от студентите пострада, всички можете да си ебете майката.
В отговор мъжът го погледна мрачно, но не каза нищо. Със свободната си ръка измъкна цигара от джоба си.
Норман смени позицията си и дясната му ръка се оказа върху къс вулканична скала. Стисна камъка и погледна човека, който охраняваше професора. Ако успееше да се промъкне покрай базалтовата стена, хеликоптерът щеше да го закрие от бандита. Норман започна леко да се отмества към края на джунглата. Бе забелязал, че дори и пилотът на хеликоптера се бе включил в щурмовата група, и там бе останал само охранителят. Ако рискуваше, можеше да спаси всички. Ако успееше да освободи професора, можеха заедно с него да се присъединят към групата на Сам.
Норман стигна до края на стената от вулканичен базалт, пое си дълбоко дъх и бързо прекоси няколкото метра открито пространство, делящи го от другите скали. Скри се отново в сенките и зачака около него да засвистят куршуми. Бе сигурен, че са го забелязали. Не се случи нищо. Подпря се за миг на скалата. Претегли с ръка парчето вулканичен камък, което държеше, и се замисли дали постъпката му е умна. Не изчака страхът да го скове и продължи да се движи напред, като пълзеше като рак в сянката на базалтовите скали.
След като реши, че е изминал достатъчно голямо разстояние, позволи си да надникне иззад скалите. Бе преценил точно разстоянието. Огромната маса на хеликоптера го делеше от бандита. Прехвърли се през тях колкото се може по-тихо. Шумът, който издаде при това движение, му се стори силен, но знаеше, че си внушава това. Трябваше да излезе на открито.
Затича се, притиснал камъка към гърдите си. Сърцето му туптеше толкова силно, че навярно и инките от селището можеха да го чуят. Професорът и бандитът се оказаха с гръб към него. Бяха се втренчили в джунглата. Бандитът с расото изпусна облаче дим.
Норман си пое дъх и захапа устната си. Можеше да започне да пълзи бавно, а можеше и да се опита да тича. Кракът обаче все още го наболяваше и не бе сигурен дали ще може да тича достатъчно бързо. Тръгна с предпазливи крачки към бандита.
Бе само на една ръка разстояние от него, когато наоколо сякаш всичко се взриви. Цялата долина се изпълни с взривове. Центърът на джунглата сякаш избухна. От небето заваляха пламтящи отломки.
Норман не можа да скрие удивлението си и шумно въздъхна. Бандитът го чу, изви се на петата си и приклекна. Норман видя насочен срещу себе си пистолет.
— Пусни камъка! — заповяда човекът.
Бе излишно да му дава такова нареждане. Камъкът и без това бе започнал да се изхлузва от уморените му пръсти. От джунглата се раздадоха писъци и викове. И много изстрели от огнестрелно оръжие. Норман срещна погледа на Хенри. Професорът имаше вида на победен човек, изгубил всякакви надежди.
— Съжалявам, професоре — каза Норман.
Сам веднага спря, когато в долината се раздаде първият взрив. Видя и дъжда от пламтящи отломки.
— Какво, по дяволите… Приклекна.
Денал последва примера му.
— Та те нападат селището! — извика Маги.
Очите и бяха широко отворени.
— Чичо Ханк никога не би направил такова нещо — каза Сам.
— Ами ако не е професорът? Ами ако някой друг е видял сигналните огньове? Крадци или иманяри например. Нищо чудно това да са същите мръсници, които започнаха да копаят тунел в обекта. Може да са прихванали нашата радиовръзка.
— Какво ще правим? — попита Сам.
