протягаше юмруче към разплетените коси на майка си. Шонед се видя да притиска още по-нежно бебето до себе си, после го сложи върху гръдта си да суче. Дъхът й спря от изумление… Дете, син! Изведнъж видя как повдига очи и се стъписва при вида на нечий гневен зелен поглед. По челото и голото й рамо пропълзяха ивици наранена плът, изгорена от собствения й Огън…
Видението се стопи и във фонтана отново просветваха само струи вода. Внезапно отнякъде повея вятър и пръсна в лицето й студени капки. Шонед потръпна, извади ръцете си от водата и ги избърса разсеяно в полите си. Затвори очи и се пита да върне видението пред мисления взор на спомена — син, притиснат ревниво към гърдите й, Огъня на фаради, белязал лицето и тялото й… Разтърси я внезапен силен трепет, но дори не искаше да разбере дали беше от страх или от щастие.
Глава 21
Пет дни по-късно Роан яздеше по стръмнината към Небесната купа и се подсмиваше мислено при спомена за думите, които господарят Хадаан му бе подхвърлил на сбогуване. „И гледай момчето да не си изгуби ума или някой крайник, защото тази съборетина ще му изпие кръвчицата до капка“, беше казал той с престорена сериозност. Никой от двамата не спомена повече този въпрос, но добродушното изръмжаване на стареца, когато тупна Роан по рамото, беше достатъчно показателно за одобрението, което младежът си беше спечелил — Хадаан явно бе доволен от избора на княза за бъдещия атри на Ремагев. След тази своеобразна проява на възторг Роан цял ден усещаше рамото си изтръпнало, но болката си струваше получения в крайна сметка резултат.
Конниците най-после се изкачиха до кратера на отдавна угасналия вулкан и Роан дръпна юздите, за да се наслади на гледката, която предоставяше пред погледа синята шир на огромното езеро. Старият замък бе кацнал на брега като наежен сив дракон със свити под необичаен ъгъл криле и нокти, вкопани дълбоко в каменистата почва. Покрай езерото извиваше път, широк три конски плещи, а над него криволичеше тясна пътека, която се губеше отвъд скалистото било на планината. По нея се стигаше до драконовите пещери.
— Каква красота! — обади се Тилал иззад рамото на княза. — И колко много вода!
— Пустинята май е започнала да ти омръзва. Представи си, че сега дойдат дракони на водопой.
— Наистина ли смяташ така, господарю? Никога не съм виждал дракон отблизо, само съм ги гледал, докато прелитат небето над Речен бяг. Дали са толкова огромни, колкото казват?
— Дори още по-огромни. — Внезапно погледът на Роан бе привлечен от малка група конници, които излизаха от крепостта. Присви очи и примижа срещу ярката светлина на ранния следобед. Веднага разпозна господаря Фарид по широките бели дрехи и гъстата брада, но другите четирима му бяха непознати. Докосна хълбоците на Паща с пети и препусна напред.
— Княже мой! — извика отдалече Фарид. — Ако си дошъл заради драконите, трябва да знаеш, че са хей там, сред високите скали. Току-що ми съобщиха!
— Да вървим нататък, тогава! — Роан махна на Валвис да се приближи и каза: — Заведи хората в крепостта и се погрижи за конете. Дали пък да не дойдеш и ти, Тилал?
— Може ли, господарю? — момчето затанцува от радост върху седлото и конят му изпръхтя раздразнено. — Няма да преча, обещавам! — детето погледна крадешком към Валвис, който се усмихна и протегна ръка към знамето на княза.
Роан и Фарид поеха редом нагоре по стръмнината и по пътя си разменяха новините за последните дела в княжеството. След малко Фарид, извика един от конниците, които яздеха отпред, за да го представи на княза — и Роан забрави за всякакви обноски, само се втренчи с изненада във Фейлин от Небесната купа. Доскоро си представяше отговорника за драконите като мъж, когато изведнъж видя пред себе си хубаво младо момиче.
Тя се усмихна разбиращо на смаяното му изражение и усмивката озари потъмнялото й от слънце лице с топъл блясък.
— За мен е чест да се запозная най-после с тебе, господарю — каза тя. — Чест е и да тичам след драконите заедно с моя княз.
— Поласкан съм — сепна се най-после князът и си спомни за етикета. — Извинявай, че се втренчих така в теб, но се изненадах, че си толкова млада, а знаеш много неща и вършиш чудесно работата си.
— Миналата есен навърших деветнайсет — отвърна бодро тя. — Признавам, че съм доста млада, но затова пък имам остър поглед и не само мога да броя, но и да знам защо го правя.
— Да, вече установих това — усмихна се Роан, облекчен от непринуденото й държание. — Отдавна ли наблюдаваш драконите?
— От дете. Тогава живеех покрай кунакската граница и драконите бяха толкова близо, че усещахме повея на крилата им и събирахме зъбите им, за да си правим ножове. — Тя извади от пояса си един нож, хвана го откъм острието и го подаде на Роан.
Беше подходящ повече за пробождане, отколкото за рязане, и върхът му беше толкова остър, че би могъл да проникне през коремната кухина на човек и да стигне чак до гръбнака.
— Наложи ли се да поспориш с дракона, от когото взе зъба? — попита Роан, докато й връщаше ножа.
Фейлин се засмя и пъхна ножа в канията.
— Не бих посмяла, твоя светлост. Не смеех дори да припаря до гнездата им, ходех там едва когато отлитаха на юг да зимуват. Да се приближа до такива зъби, някои от които бяха поне два пъти по-дълги от този тук… Не, не съм чак толкова храбра.
Стигнаха до тясната пътечка над кратера и се наложи да яздят един по един. Роан усети, че е разочарован от принудителното прекъсване на разговора с момичето, което броеше драконите по негова заръка и вероятно знаеше за тях не по-малко от него самия. Утеши се с мисълта, че щом се върнат в замъка, ще проведе с Фейлин дълъг и много приятен разговор.
Изкачването вървеше бавно и докато насочваше Паща след петнистия кон на Фарид, Роан си представи колко трудно е и слизането надолу с кон, който носи не само ездача си, но и тежък товар от драконово злато. Построяването на по-сигурен път би предизвикало нежелано внимание към Небесна купа и външни хора биха си задали основателно въпроса за какво е нужен този път. Най-после стигнаха подножието на скалите, откъдето поеха надолу по хлъзгава пътека към дъното на стръмна клисура, обградена с красиви, причудливо изваяни скали. Замъци от ронлива пръст издигаха към небето изящните си кули, чудовищни същества протягаха към тях хищни пипала, огромни скали се крепяха едва-едва на шипове, тънки като острие на меч, и заплашваха всеки миг да се стоварят върху пътниците. Скалите пъстрееха в многобройните отблясъци на гранит, оникс и кехлибар, и често надвисваха над пътеката под невероятен и твърде опасен ъгъл. Наричаха това място Двора на Буреносния бог, и живото въображение на Роан си представяше как сред сенките се мяркат множество странни чудовища с невероятна форма. Беше виждал каньона по най- различно време и бе долавял разликите в своенравните му настроения — ослепително ярък сутрин, загадъчно-тайнствен привечер и смразяващ от ужас на лунна светлина, когато сенките сякаш оживяваха, ставаха двойни и тройни, в зависимост от разположението на луните в небето…
Пътеката през Двора криволичеше по протежение на цели пет мери и пътниците пазеха благоговейно мълчание. По едно време Фарид ги поведе в посока противоположна на пещерите и обясни през рамо на Роан, че близката долина е любимото място на драконите за любовните им танци. Отвъд долината се издигаше друг скален масив, където горчивосладът вече бе узрял и ставаше за ядене. Роан познаваше добре пътеката. Тъкмо над нея двамата с Фарид бяха прикрепяли дранат към стъблата на горчивослада.
Той се озърна да види Тилал, който поглъщаше всичко наоколо с разширени от почуда и възхищение очи. Жалко, че не беше първороден син и нямаше да наследи Речен бяг. Наученото в Пустинята щеше да му бъде от огромна полза един ден и от момчето би станал чудесен атри. Може би, докато порасне като Валвис и бъде посветен в рицарско звание, Роан щеше да му намери подходящо място, където да приложи натрупаните знания и умения.
След стръмното изкачване по другия склон на кратера спряха на билото и се вгледаха в песъчливата долина под краката си. Женските се приличаха на слънце, лениви и отпуснати от жегата. Разкошните им тела преливаха от светло-бронзови до наситено червени и от сребристи до тъмносиви тонове. От време на
