време някоя разперваше криле, за да поеме колкото може повече от топлината на ранния следобед, или обръщаше застрашително могъщата си глава и оголваше зъби към някоя съседка, която се опитваше да се приближи прекалено много. Бяха огромни, страшни и внушителни в ужасяващата си неземна красота — но толкова малко на брой! Роан ги преброи набързо и установи, че на пясъка долу лежаха само деветнайсет от трийсет и двете, за които му бе докладвала Фейлин. Той и даде знак да се приближи и попита:
— Къде са останалите?
Момичето повдигна рамене и тръсна хлабаво сплетените коси над едното си рамо.
— Не зная, господарю. Може би са отлетели някъде да си търсят пещери. Дори не искат да се приближат до онези, които се намират недалече от замъка. Преди двайсетина дни господарят Фарид заповяда да ги разчистим, като се надяваше, че тази година драконите ще се върнат, но според мен те са усетили в тях човешко присъствие и затова ги отбягват. Те са много по-интелигентни, отколкото хората предполагат.
Фарид се приближи заедно с коня, който държеше за юздите, и се намеси в разговора.
— Тревожа се за самците. Може да са отлетели заедно с останалите женски, но къде?
— Северен Вер е прекалено студен за тях — размишляваше на глас Фейлин. — Там твърде дълго трябва да мътят яйцата си. На юг е достатъчно топло, но само в Двуглавата скала има няколко пещери, останалите се срутиха отдавна. — Роан я погледна въпросително и момичето обясни: — Миналата година обиколих всички пещери, господарю. Единствените, които с подходящи за тях, се намират тук, както и в една местност недалече от замъка Феруче. Те са топли, просторни и здрави, а наблизо расте горчивослад, който действа възбуждащо на самците — тя се усмихна широко. — Нали знаеш, че това растение има и подобно въздействие върху тях.
Роан се задави от смях.
— Нима? Може би трябва да набера малко и да го изпратя като подарък на Рьолстра.
Фарид се опита да запази почтително изражение на лицето си, но в погледа му проблесна злорадо лукавство.
— Говори се, че производството на дъщери рязко е спаднало поради незадоволителния растеж на някои фактори.
Тилал, който не откъсваше поглед от драконите, изведнъж се обади тихичко:
— Господарю! Мисля, че ни забелязаха!
Роан погледна отново към долината, където няколко женски бяха вдигнали глави и се взираха към хребета.
— Да тръгваме тогава. Никак не ми се ще да развалим следобедната дрямка на тези дами долу. Но ми се иска да погледна и самците. Как мислиш, Фарид, дали пък не са някъде из скалите? Все още има време до мръкване.
След като се скриха от погледа на разтревожените женски, можеха да ускорят крачка без да се тревожат, че ще привлекат отново нежеланото им внимание. Сега пътят беше по-лек. Тръгнаха по отдавна пресъхналото русло на река, което се спускаше надолу към дъното на клисурата, после се заизкачваха по отстрещния склон. Усетиха присъствието на драконите дълго преди да са стигнали до билото, откъдето се разкриваше гледка към осеян с едри камъни валог. Сред скалите в далечината се виждаха три огромни дракона, насочили вниманието си към изтръгването на горчивослада и поглъщането му заедно с корените. От време на време някой от тях надаваше оглушителен рев като предупреждение към останалите и ехото се удряше гръмко в назъбените скали.
От изумление брадичката на Тилал бе увиснала почти до гърдите.
— Господарю, наистина ли си убил такъв дракон? — прошепна детето.
— Да — каза рязко Роан и се помъчи да прогони спомена от мислите си. — Да отидем малко по-близо, Фарид. — Погледна бегло към Фейлин и в погледа му проблесна развеселеност. — Ще извиним нежеланието ти да дойдеш с нас.
— Благодаря, господарю — каза бързо тя, без да откъсва широко отворените си очи от трите огромни туловища на самците.
Билото бе осеяно с буренак и изсъхнали храсти, само тук-там бяха останали зелени клонки, сред които пъстрееха накацали птици. Сенките започваха да се удължават, слънцето бавно потъваше към хоризонта, но Роан бе загубил представа за времето. Искаше да види самците отблизо и да се увери, че са силни, здрави и горди същества, а не умиращи в пясъка чудовища.
— Господарю, виж там! — задъха се от вълнение Тилал и посочи към небето.
Размахали величествено мощните си криле, към тях летяха още дузина дракони — останалите женски, които бяха поели на север. Като че ли не забелязваха самците, които надаваха неистови писъци в стремежа си да привлекат вниманието им. Надменни и недостъпни, могъщите им тела преливаха в медно-златисто, черно и зеленикаво-кафяво, понесени гордо над смълчаните ридове. Изведнъж Роан се разсмя на глас от радостта, която го обземаше при вида на свободата им. По силата на внезапен порив пришпори коня и се понесе в галоп, дори не чу уплашения вик на Фарид, който се опита да го спре. Пришпори Паща още по- бързо и конят се стрелна по каменистата земя напред към подножието на скалите, златистата наметка на княза се развя след него като крила… Сякаш и Роан бе дракон, унесен в полета на безгранична свобода.
В продължение на половин мяра пътят слизаше надолу после рязко се изкачваше към скалите. Роан виждаше драконите много по-ясно и знаеше, че ще го надбягат с лекота, ще се стрелнат към планините на Феруче и скоро ще се изгубят от погледа му. А там проклетата Ианте щеше да изпрати поредния си любовник на лов за дракони и някой от самците щеше да загине, заради прищявката на една своенравна жена. Вятърът плющеше насреща, гривата на Паща го шибаше по лицето и полуголата гръд. Конят прелетя над огромен камък и в един миг Роан долови съвсем осезаемо силата на мускулите и крилата, които го носеха нагоре към небето при драконите…
Жестока болка го опари в дясното рамо и в първия миг той си помисли, че го е улучил камък, откъснал се изпод конските копита. Но в раната като че ли имаше нещо, което продължаваше да раздира плътта му. Дясната му ръка започваше да се вцепенява и едва успя да придърпа юздите, затова Роан посегна с другата си ръка към раната. Пръстите му напипаха дръжка на нож.
Отпред тъмнееше сух гъсталак и от него изскочиха шестима мъже — нямаха коне, някои носеха мечове, други — лъкове и стрели. Паща се подхлъзна върху ронливия камънак и изцвили предизвикателно, верен на тренирания си усет и възбуден от мириса на кръв от рамото на стопанина си, изправи се на задните си крака, готов за смъртоносен удар с копита. Роан едва успя да се задържи върху седлото, стиснал в едната си ръка меча, а в другата — кинжала, измъкнат светкавично от кончовете на ботуша. Мъжете се устремиха към него, един от тях успя да хване юздите на коня, който замахна свирепо с глава, захапа го за ръката и между зъбите му остана част от плътта и ръкава на нападателя. Но ударът извади жребеца от равновесие и въпреки ожесточената съпротива на Роан, който нанасяше удари наляво и надясно без да гледа, Паща залитна и князът се строполи на земята.
Пред погледа му изригна многоцветна дъга и миг след това се стопи в непрогледен мрак, когато нечия ръка дръпна силно ножа в рамото му надолу, раздирайки плътта. Друга ръка изтръгна меча от стиснатата му длан. Роан се опита да се претърколи на другата страна, но ръката с ножа го притисна и превъртя още веднъж в нараненото рамо. Инстинктивно заби лакът в нечии корем и отслабналият за миг натиск му даде възможност да издърпа ножа от ръката си. От страшната болка светът се завъртя вихрено пред очите му.
Дочу гласа на Фарид, който го викаше, ужасените писъци на Тилал… Извъртя се и им кресна да го оставят на мира. Вече не виждаше нищо, не усещаше нищо, освен изгарящия огън в дясното рамо и още едно пробождане в бедрото. Той сграбчи крака си и болката от проникналата в плътта стрела сякаш му върна предишната острота на сетивата. С подсъзнанието си успя да долови нечие движение и замахна със същия нож, който бе изтръгнал от собственото си рамо. Точно тогава очите му го подведоха — погледна надолу в очакване да види върху стрелата цветовете на Мерида, и този миг се оказа фатален. Нападателите се възползваха от мигновеното отвличане на вниманието и нанесоха последния страшен удар, който го повали окончателно. Роан се строполи в прахоляка и последното, което потъна в паметта му заедно с изчезващото съзнание, беше видението за цветове — не зеленото и кафявото на Мерида, а виолетово със златни кантове — цветовете на Рьолстра. И на Ианте…
