им даваше възможност да се приберат у дома. В тъмното бяха неизменно изложени на опасността да се подхлъзнат на някоя скала или да пропусна някой важен ориентир по пътя. Оказа се, че не бяха разчел добре времето си, и онази кучка, принцесата, щеше да се ядоса. Е, това си беше нейна грижа, мислеше си Беляев, и изруга коня си, когато предните му копита се подхлъзнаха върху ронливия камънак. Откъде можеше да знае, че онзи глупак князът ще хукне подир драконите веднага след пристигането си? Нима можеше да очаква, че Роан ще препусне сам из хълмовете и ще стресне така залегналите в засада меридци?
Бяха пристигнали едва предния ден и ако зависеше от Беляев, едва ли би избрал оскъдния гъсталак за прикритие. Но въпреки че не бе успял да изучи добре местността и да вземе съответните мерки, в крайна сметка се оказа, че нещата не се бяха развили толкова зле. Той дръпна юздите и облекчи донякъде гнева си, като се изплю върху русите коси на Роан. Китките и глезените му бяха омотани с въже, което минаваше под корема на коня, върху който князът бе преметнат напряко като чувал със зърно. До него беше вързан един от убитите меридци, обвит в дебело платнище, за да не остави диря подир себе си от кръвта, която се стичаше от почти отсечената му ръка. Княжеският меч, нанесъл този удар, а и много други, както и ножовете на Роан, сега бяха притежание на Беляев, заедно със златистата туника без ръкави. Той потри дрехата в лицето си и с удоволствие усети докосването на гладката коприна и грапавината на сребърните бродерии. Жалко, че дрехата беше така разкъсана от нанесените удари и съсипана от кръвта на княза, но може би слугините на принцесата щяха да я поправят и почистят. Едва ли имаха някаква работа сега, когато най-после бяха свършили онези дяволски покривки и завеси с драконските мотиви.
Конят пак се подхлъзна и Беляев се обърна назад да предупреди останалите; двама от тях бяха ранени, други двама убити и прехвърлени през седлата, а петият бе преметнал на коня пред себе си малкия оръженосец — със запушена уста и мотан с въжета като вързоп. Бяха прахосали ценно време за прибирането на ранените и мъртвите, а и пътуването вървеше бавно с трите коня без ездачи, които трябваше да бъдат водени с поводи от оцелелите, но беше немислимо да оставят след себе си следи. Трябваше да приберат както хората, така и онази проклета стрела, която търсиха толкова време в прахоляка, войниците служеха при Ианте и впоследствие щяха да бъдат разпознати по цветовете на дрехите им. Хората на княза трябваше да останат с впечатлението, че покушението над него е дело на меридци. С тази цел бяха подхвърлили и медальона на мястото на схватката. Беляев се усмихна злорадо при мисълта за господаря Чейнал, повел войските на Пустинята към равнинните отвъд Тиглат. Пътят им неизбежно минаваше покрай Феруче, а там принцесата щеше да задържи Роан, докато направи с него онова, което си беше наумила. Ако зависеше от Беляев, той би нарязал княза на любопитни форми и би го изпратил на онази вещица-слънцебегачка — жена му, но Ианте се бе противопоставила на подобни намерения. Според уверенията й, собственият й план щял да се увенчае с много по-благоприятни резултати и в погледа й бяха просветнали смъртоносни огънчета, които бяха по-убедителни от всякакви думи.
Не че бе склонен да й се довери, размишляваше Беляев, докато се опитваше да язди изправен назад, за да облекчи малко болката в гърба си. Преди да го съборят от седлото, господарят Фарид бе успял да му нанесе страхотен ритник, и миг по-късно Беляев го бе пронизал с огромно удоволствие. Меридецът бе получил и други рани и от ездата далеч не му стаяваше по-добре. До Феруче оставаха още трийсет мери — едва тогава щеше да се повери на грижите на слугините, а Роан щеше да бъде предаден лично на принцесата. Беляев изобщо не й вярваше, но за момента не би спечелил нищо, ако навреди на плановете й. През ума му преминаха множество варианти за осуетяване на намеренията й спрямо Роан, но в крайна сметка бе принуден да ги отхвърли с леко повдигане на рамене. Меридецът не се интересуваше дали тя ще задържи княза като кутре до себе си, или щеше да го хвърли от скалите в пропастта.
Той се протегна сковано. Не можеше да си разтрие гърба, тъй като ръцете му бяха заети с юздите на двата коня, и се замисли как най-бързо да извести събратята си на север, че се налага да ускорят приготовленията за бъдеща война. Според замисъла трябваше да нападнат внезапно Тиглат и с един бърз и смъртоносен удар да решат изхода на войната, но сега се налагаше да ускорят развоя на събитията. Ианте и Рьолстра го предупреждаваха да не избързва, но едва ли друг момент би се оказал по-подходящ за удар над Цитаделата. Върховният княз бе сключил тайно споразумение с младия княз Ястри от Сир и двамата смятаха да проведат съвместни военни действия покрай река Фаолаин, но на сирска територия. Планът на Рьолстра предвиждаше светкавичен удар, който да съкруши веднъж завинаги цялата жива сила на Пустинята, която можеше да бъде събрана за толкова кратко време. Затова и беше заповядал на меридците да не избързват с нападението си срещу Тиглат, тъй като това би принудило господаря Чейнал да раздели войските си на две и да заеме позиции едновременно на север и на юг. Но моментът за нападението над Тиглат беше назрял, страната само чакаше да бъде превзета. Е, Върховният княз страшно се заблуждава, ако смята, че меридците ще пропуснат такава възможност. Толкова по-зле за Рьолстра, ако войските на онзи конекрадец от Радзин се разцепеха на две и поемеха защитата не само на Тиглан, но и на границата покрай Фаолаин. Всъщност, мислеше си Беляев, Мерида правеше истинска услуга на Върховния княз, като поемаше под свое управление половината земи на Пустинята. А след като и Тиглат паднеше в техни ръце, Рьолстра щеше да бъде лишен от изкушението да се отметне от обещанието си, според което трябваше да върне северните провинции на Пустинята на законните им притежатели. Беляев изобщо не вярваше на Върховния княз.
Той погледна златистата глава на Роан, който се раздвижи и от устните му се отрони сподавено стенание. Изхлузи единия си крак от стремето и с добре премерено движение го ритна точно зад ухото. Не биваше да се поемат излишни рискове, за да не предизвика гнева на Ианте. Князът отново изпадна в безсъзнание. Лунната светлина проблясваше леко върху кръвта по рамото на ранения и Беляев се усмихна — независимо от някои несъответствия във времето, щеше да й предостави княза така, както беше обещал. До падането на зимата Мерида щеше отново да завладее Цитаделата.
Позволи си да се порадва на тази прекрасна перспектива, докато изминаха следващите няколко мери по криволичещите планински пътеки. Най-после откъм хоризонта на изток слънцето извести за скорошното си появяване и Беляев ускори леко хода на коня. Проклинаше необходимостта да заобиколи гарнизона на княза под Феруче, защото трябваше да измине още десетина мери в повече, а пътят и без това му се виждаше безкраен. Но всичките му усилия щяха да се окажат безсмислени, ако някой от гарнизона забележеше как малката група конници се насочва към Феруче.
През целия ден слънцето приличаше безжалостно над изтощената земя, дори по залез все още беше жарко и немилостиво. Най-после Беляев поведе групата през тесния страничен проход. Стреснатите часовои си подвикваха предупредително един на друг и на всеки вик той отговаряше с недоволно ръмжене. Над скалите се показаха тънките шпилове на кулите, които го измъчваха с напразни надежди, че замъкът вече е близо. Наложи се да измине още три мери преди да стигне до портите. Спря коня в двора и скочи от седлото, пронизван от болка във всеки мускул. Грабна мях с вода от първия притичал прислужник и след като утоли жаждата си, изпусна дълбока въздишка на облекчение. В същия миг се върнат сепнат — на стълбите спря Ианте и му извика властно да отиде при нея.
— Защо се връщаш толкова скоро?
— Трябва да си доволна, че можах да се върна изобщо — озъби се той. Богиньо, колко красива беше принцесата, помисли си той. Погледът му обходи великолепната й фигура, едва прикрита от жълтеникав нощен халат. Косата й все още не подредена, беше обула пантофките си на бос крак. Очевидно току-що ставаше от сън, събудена от шума на конниците, идващи с предназначения специално за нея подарък. Лицето постепенно се разведри, погледът й проблесна и Беляев се досети, че най-после е видяла Роан.
— Не е ранен, нали? — попита тя с глас на разтревожена майка, макар че в тъмните й очи нямаше и следа от нежност.
— Не е сериозно. Пробождане в рамото и удар в главата. Целият е твой, принцесо. Можеш да правиш с него каквото искаш.
— Точно така смятам да постъпя — каза тя и махна на прислужниците, които се суетяха подплашени наоколо. Свалиха княза от седлото, сложиха го на носилка и двама мъже го понесоха към входа на замъка. Едва сега Ианте забеляза момчето.
— Това пък какво е?
— Оръженосецът, мисля. Фарид загина в схватката. Знам, че ти нямаш подобни скрупули, но аз не мога да убивам деца.
— И ти, значи, имаш някакви граници. Много интересно… Махнете му парцала от устата, любопитна съм да чуя какво ще каже.
