Фейлин съзерцаваше бавния ход на сенките, които поглъщаха полека долината в неумолимия си прилив от индигово синьо, тъмнокафяво и странни зеленикави нюанси на черното. Драконите-самци върху скалите отсреща сякаш се бяха слели с каменната гръд на планината. Тя тръсна глава, ядосана не само на собствения си глупав страх, но и на самата себе си. Лесно й беше да се кори отдалече, на безопасно разстояние от чудовищата. Княз Роан, господарят Фарид и малкият оръженосец отдавна трябваше да са се върнали от безразсъдния си устрем към драконите и тя изрази безпокойството си пред мъжа, който седеше до нея.
Дарфир повдигна рамене и погледна притеснено към клисурата и изгубените в здрача туловища на зверовете.
— Негово високородие знае как да стигне до замъка.
Думите прозвучаха нормално и успокояващо, но дланите му сами стиснаха юздите, а погледът му претърсваше трескаво пътеката и скалите наоколо. Фейлин прехапа устни.
— Трябва да ги изчакаме — каза тя и се взря напрегнато в мрака.
След малко от устните на Дарфир се отрони сподавено проклятие и той посочи с пръст към скалите. Върху фона на притъмнялото небе се очерта огромна крилата сянка, която се откъсна от земята и бавно полетя нагоре. Драконът, нададе войнствен призив за нападение — Фейлин умееше да разпознава звуците им от детинство, и кръвта във вените й се омръзна от ужас.
— Богиньо милостива… — прошепна Дарфир. — Дали не е, тръгнал към нас?
— Не — обади се друг от мъжете до тях. — Гледай!
Драконът изви над клисурата и се стопи в здрача, а миг по-късно се разнесе предсмъртно цвилене на кон, което отекна в скалите и внезапно секна. След малко към небето се издигна самец със зловещо разперени нокти, от които висеше огромно парче окървавена плът. Отдалече личеше, че това е част от екипировката и тялото на коня, който до скоро бе носил върху гърба си малкия оръженосец.
— Не! — дъхът на Фейлин секна от ужас и дори тя не разбра как е забила пети в хълбоците на коня. Другите препуснаха след нея и неравномерният тропот на конски копита се сля с ужасения ритъм на собственото й сърце.
Внезапно тя дръпна юздите и конят се закова на място, отпред минаваше петнистият скопец на господаря Фарид, очевидно на път към замъка. Дарфир продължи и успя да хване юздите на скопеца. Огледа набързо животното и откри дълбоките драскотини върху хълбоците и кръвта върху поводите а мястото, където ги бяха държали ръцете на Фарид.
— Конят ще се прибере сам, за разлика от онези, които са станали жертва на драконите — промълви мрачно Дарфир. — Но жребецът на княза…? Къде ли би могъл да бъде сега?
— За момента нищо не доказва, че са паднали от конете си — каза тихо Фейлин.
Лойс, най-възрастният от мъжете, избоботи неясно през гъстата си брада:
— Нещо ги е накарало да слязат от конете си — може би стомана.
— Или стъкло — допълни Фейлин. — Едва ли са решили да ни изчакат някъде наблизо. Можеш ли да откриеш някакви следи, Лойс?
Старецът кимна и слезе от коня, за да огледа по-внимателно земята.
— Доведи коня на Фарид. Може да ни потрябва.
Фейлин погледна към Дарфир.
— Какво може да се е случило според теб? Не разбирам как меридците са успели да дойдат без да разберем.
— Не биха посмели — но в думите му прозвуча несигурност.
Лойс, който се беше отдалечил, скоро се изправи и извика, че е успял да открие някакви следи. След половин мяра стигнаха до мястото, където конят на оръженосеца бе свърнал внезапно към клисурата и по отпечатъците личеше, че се е впуснал надолу в панически галоп. Продължиха да яздят мълчаливо в сгъстяващия се здрач и всяка сянка таеше в себе си скрита заплаха. Изведнъж Фейлин спря пред сух гъсталак, до който тъмнееха неясни очертания на човешко тяло. Момичето извика и скочи от седлото.
Фарид лежеше на земята сред тъмна локва от съсирен кръв. Отстрани на тялото му зееше огромна рана, дясната му ръка все още стискаше потъмнелия от кървави петна меч. Смъртта не бе смекчила гнева върху лицето му и докато момичето се навеждаше към него, очакваше той всеки миг да скочи и да се хвърли срещу нападателите. Тя погали леко изстиващата плът, затвори невиждащите очи и сведе съкрушено глава.
— Виж! — извика Лойс и тя вдигна към него замъглените си от сълзи очи. Старецът беше на няколко конски дължини разстояние от нея и сочеше нещо на земята. — Навсякъде има кръв. Негово високородие и нашият господар са дали достоен отпор на враговете, има следи от влачене на тела — виждаш ли следите от ботуши в праха? В края на схватката най-малко трима от тях не са могли да се изправят на крака.
— А може би сред падналите е бил и княз Роан — промълви момичето и потръпна.
— Той носеше ли шпори? Тези трима са имали шпори на ботушите си.
— Не знам, не си спомням.
— Князът е обучен в ездаческото изкуство от баща си, а конят е бил трениран от господаря Чейнал. Това означава, че до хълбоците му никога не са се докосвали шпори. Князът никога не използваше шпори.
Тя избърса очи и каза:
— Дарфир, сложи господаря върху коня му. Ще го върнем у дома.
— Трябва да видим докъде водят следите — заяви мрачно Лойс.
— Вече нищо не се вижда — възрази Дарфир.
Лойс изруга високо, плю гневно в праха и се отдалечи. Фейлин изтича след него.
— Дори и да ги намерим, какво можем да направим? Ние сме само четирима, а дори не знаем колко са те. Може да са убили вече княза, не се знае какво са направили и с момчето…
— То е достатъчно дребно и някой може да го е взел на ръце. Смятах те за по-наблюдателна.
— А аз те смятах за златар, не за войн.
Лойс изпръхтя презрително.
— Златар съм едва след като успея да пренеса нечие богатство през планините. Моят занаят не е толкова безопасен, колкото ти се струва.
Все още не бе притъмняло съвсем и те поеха към близкия скален масив. Лойс поклати глава обезсърчен.
— Ако се съди по следите в храстите, тук са били вързани шест коня. После са тръгнали по по-трудния път. Дори и аз не бих могъл да открия следите им.
— Лойс, виж това! — Фейлин му подаде малък блестящ предмет, който бе намерила наблизо. — Монета… Не, медальон.
Той пое медальона и прокара пръсти по повърхността му.
— Изсечен е още по времето, когато меридците бяха прогонени от Цитаделата. По онова време имаха един прочут златар — познава се по работата. — Той отново се изплю с отвращение. — Проклети меридци! — Когато отидоха при другите, Лойс попита: — Виждала ли си княгинята?
— Не — всеки път, когато са идвали тук, аз съм била из планините да наблюдавам драконите.
— Казват, че не само косата й била огнена, можела да извика Огъня в пръстите си, когато поиска. Когато научи за станалото, никак не искам да съм на мястото на меридците — какъв Огън само ще се изсипе върху тях! Тя ще поведе цяла армия, за да освободи княза.
— Те ще го убият при най-малкия й опит да им направи нещо.
Погледът на Лойс проблесна зловещо в мрака.
— Не познаваш княгинята…
Беляев потърка ритуалния белег върху брадичката си и се взря в плахите проблясъци на луните, които надничах между назъбените планински върхове. След няколко нощи предстоеше пълнолуние и светлината
