Изрази благодарността си към нея с поклон, после се обърна към Роан.
— Имам една молба към теб, господарю. Запалете корабите ни, преди Рьолстра да се е добрал до тях.
— О, няма да се стигне до това, можеш да бъдеш сигурен.
— И аз ще дойда с вас, господарю — обади се тихо Уривал. — Притъмнява, и ще имате нужда от слънцебегач, който да ви свети с Огъня си. — Старецът погледна изпитателно към първожрицата, сякаш очакваше възражение от нейна страна. Роан се засмя.
— Андраде, все още ли имаш скрупули в това отношение? Та ти направи своя избор в момента, когато ми изпрати Шонед! Хайде, лельо, да тръгваме. Ела да се порадваш на собственото си дело.
Шонед се отпусна на колене върху ръба на кратера край Небесната купа, докато удължените сенки на здрача се стапяха полека в мекото сияние на луните. Върху златистожълтото одеялце до нея лежеше бебето. Стомахчето му бе пълно с козе мляко, клепачите му се слепяха за сън, а безметежният му поглед издаваше блажено неведение за тревогите, които бе причинило.
Небесната купа бе останала почти необитаема, също като Цитаделата. Все още не се бяха завърнали онези, които бяха заминали да се бият в Тиглат, а малцината останали приеха без всякакъв коментар вестта, че бебето е на Шонед. Всичко се нареждаше така, както предвиждаше Тобин. Щяха да запазят една тайна в повече, след като толкова години никой не беше разбрал откъде идва златото на Роан.
Тобин се отпусна на колене до Шонед. Оствел коленичи от другата страна на княгинята. Срещу тях сега трябваше да бъде и Роан, но на негово място под скалите под тях се простираше Пустинята. Бебето примлясна сънливо, бледото му телце просветваше в здрача — крехко и мъничко на фона на огромната шир и безкрая на окъпания в звезди небосвод.
— Дете… — пришепна Шонед и най-после се овладя, за да пристъпи към ритуала. — Ти си частица от този свят. Водата ще утолява твоята жажда, Въздухът ще изпълва дробовете ти, Земята ще е опора за нозете ти, а Огънят ще те пази от зимния студ. Вода, Въздух, Земя и Огън — те ти принадлежат по рождение, както принадлежат на всяко човешко същество.
Шонед замълча и Тобин неволно си спомни ритуалите, при които бе давала имена на собствените си синове. Пръстите на Оствел се бяха впили в коленете му, и Тобин разбра, че той мислеше за нощта, в която заедно с Роан и Шонед Камигуен бе дала име на собствения му син — Риан.
— Но ти си и княз — продължи тихо Шонед и Оствел се стресна от унеса си, изненадан не по-малко от Тобин при това отклонение от древната традиция. — Потомък на множество князе и родоначалник на онези, които ще дойдат след теб. За теб този свят ще има повече дарове, но затова и ще изисква от теб много повече.
Шонед вдигна ръце, смарагдът просветна ослепително върху едната й длан, а лекият ветрец въздъхна едва доловимо над езерото. По Въздуха се разнесе свежестта на Водата и лекия дъх на Земя. За разлика от Тобин, Оствел не долавяше изящния сплит от звездна светлина под тънките пръсти на Шонед — нишките бяха фини като паяжина, и Огънят на фаради в тях трепна колебливо на вятъра. Нишките ги обгърнаха в леко сияние и се събраха над детето в мъничка блестяща спирала.
Тобин се разкъсваше между страха и изумлението. Фаради се плъзгаха по лъчите на слънцето и луните, но никога не бе чувала, че могат да се сплитат нишки и от звездна светлина. Само звездите проблясваха с далечния си недостъпен Огън. Около нея трептяха крехки, едва доловими светлинни пътеки, открити пред пръстите на Шонед, която бе коленичила върху скалата и притискаше нежно детето към гърдите си. Тобин разбра, че мислите й са някъде далече, понесени из невидими пътеки от звездна светлина. Тобин въздъхна, затвори очи и тръгна след нея.
Не съзнаваше, че лети, бърза, уверена и силна — чак до мига, в който се озова над бойното поле. Огънят на слънцебегачите осветяваше просмуканата от кръв земя, край ранените притичваха хора и се мъчеха да им помогнат, телата на мъртвите… Тобин потрепера — къде бяха нейният мъж, синът й, брат й? Долавяше пред себе си цветовете на Шонед, която също като нея претърсваше с трескав поглед бойното поле. Тобин полетя до нея, двете се плъзнаха по един и същи сноп от звездна светлина високо над смълчаната равнина и заоблените хълмове край потънали в сянка долове, над гръдта на земята, под която пулсираше вечният кръговрат на живота и смъртта.
И тогава ги видя, разбра и какви бяха войните, изправени в битка един срещу друг. Видя тънката мускулеста фигура на мъжа си, седнал неподвижно върху коня. Стори й се, че вижда статуя на съвършена мъжка красота. До него стоеше брат й — застинал също като Чей в безмълвно очакване, с коси, посребрени от звездната нощ. Видя и Андраде — с разпуснати до кръста побелели коси, странно безпомощна, докато говореше нещо на двамата мъже, които сякаш не я чуваха. Имаше и други ездачи, но Тобин не спря погледа си върху тях понесена от лъчите напред, там, където беше зърнала Рьолстра.
Върховният княз махна рязко с ръка и от групата около него се откъсна тънката фигура на млада жена. Чей тръгна да я посрещне. Двамата си казаха нещо, което Тобин не успя да чуе, не видя и лицата им в сянката. Забеляза само, че мъжът кимна с глава, жената се поклони в знак на съгласие и когато отново се изправи върху седлото, Тобин я позна — беше Пандсала. Двамата обърнаха конете и поеха обратно към своите князе; междувременно Рьолстра и Роан бяха скочили на земята.
Уплашена и объркана, Тобин се разтрепера в звездното сияние. Андраде простря напред ръце. Пръстените й проблеснаха, устните й се изкривиха и от тях се изтръгнаха непонятни ужасяващи слова. Отметна глава и Тобин съзря лицето й, застинало в кошмарна гримаса. Рьолстра изкрещя, Роан поклати глава. Дори Андраде не можеше да спре вече онова, което трябваше да се случи.
Двамата князе свалиха бойните доспехи и дрехите си, докато останаха голи до кръста. Дясното рамо на Роан бе обвито в превръзка, върху която тъмнееше зловещо петно. Чей заговори нещо, размаха припряно ръце, в тона му се долавяше предупреждение, но Роан само кимна разсеяно и изтегли меча си от ножницата. На Тобин й се стори, че чува гневния удар на метал в метал и зърна в мрака продълговатия блясък на меча — тънък и блед като мъжа, който го стискаше в ръка.
Андраде най-после се примири и се подчини безмълвно на Уривал, който я отведе настрани. Двамата фаради слязоха от конете си и застанаха зад войниците на Роан. Останаха миг-два неподвижни, после протегнаха ръце напред и пред пръстите им пламнаха малки огнени кълба. Групата на Роан се подреди в полукръг зад него, същото сториха и войниците на Рьолстра зад своя господар. Андраде и Уривал застанаха един срещу друг от двете страни на кръга, а огнените кълба осветиха арената на двубоя. Прегърбена от покруса, първожрицата бе свела глава и изведнъж се бе превърнала в старица. Сърцето на Тобин се сви от мъка, но тя знаеше, че каквито и да са били намеренията на Андраде към двамата князе, двубоят между тях беше единственото възможно решение.
Двамата пристъпиха предпазливо, като се дебнеха с погледи, а телата им излъчваха напрежение. Всички предимства на Роан — младост, сила и гъвкавост, бяха погълнати от страшната болка в дясното му рамо, и колкото по-дълга се окажеше битката, толкова по-нищожни щяха да са шансовете на младия княз за победа. Рьолстра беше по-тежък и по-бавен, а и бе надхвърлил възрастта, когато боецът е в разцвета на силите си. Но под кожата му играеха здрави и пъргави мускули, и още с първия замах на меча в ръката му се разбра, че инстинктите му на войн са останали непокътнати от времето.
Тобин не чуваше звънтенето на оръжията, нито стенанията, отронили се от устните на Роан при всеки замах на дясната ръка, не чуваше и подигравките, които Рьолстра просъскваше в лицето на брат й между два удара. Но можеше да вижда проблясването на искрите при удара на метал в метал, блясъка на тънко острие сред редицата от войници на Рьолстра, които се размърдаха неспокойно и сред тях се образува пътека. Звездната светлина около Тобин се завихри, цветовете й кипнаха в луда паника, усукани един в друг и слети с тези на Шонед, после на Уривал и Андраде, и нечии други цветове, на обучен, но недостигнал съвършенство фаради. Изведнъж някой откликна на ужаса на Шонед с бледи, несигурни, неясни нюанси, светлина и сянка се завъртяха в луд танц и около Тобин, преминаваха през нея и тя изгуби от погледа си собствените си цветове, понесени в могъщия вихър на Огъня от звездите.
Зашеметена от могъществото на звездния вихър, в първия миг Андраде не успя да разгърне силите на своята закрила. Уловена в мрежата от звездна светлина, тя видя литналия във въздуха нож, но беше твърде късно. За първи път след получаването на десетия си пръстен се почувства подвластна и безпомощна пред
