силата на друг слънцебегач.
Изведнъж около Рьолстра и Роан се извиха ослепително бели пламъци, заиграха в безумен танц от звездна светлина, която се издигна над тях и събра огнените си езици в трептящ купол над двамата князе. Сводът му проблясваше в ослепителни искри, докато в него все по-дълбоко и по-плътно се впиваха цветовете на всеки фаради — на Тобин, Уривал, Шонед — и на още двама, които потресоха Андраде до дъното на душата й. Едва сега разбра, че Шонед я бе вплела в собствената си мрежа. С всички сили се опита отчаяно да се освободи и да овладее нишките от звездна светлина. Но те бяха подвластни единствено на Шонед. Първожрицата беше напълно безпомощна и могъществото й се простираше само в рамките, които й определяше княгинята.
Роан се отдръпна рязко назад, заслепен от блясъка на ледените пламъци около себе си. От устата на Върховния княз се изтръгна зловещо проклятие, когато в сияйния купол над него изригна светкавица и се заудря в стените му с тътен на огромна камбана. Роан се възползва от мигновеното разсейване на Рьолстра и се хвърли напред с меч, готов да отреже главата му. Но Върховният княз успя да се дръпна в последния момент и се отърва с леко одраскване под лявото рамо.
— Андраде ни затвори в капана си — процеди дрезгаво Рьолстра. — Жалко, исках всички да видят смъртта ти.
Роан щадеше дъха си и не си даде труд да отговори. Рамото му така и не откликна на напрежението, както се бе надявал. Очакваше яростта на битката да превъзмогне нарастващата болка и слабост, а и трескавата жажда за мъст в кръвта му бе угаснала. Денят се оказа прекалено тежък, силите му изтичаха и се надяваше на един-единствен удар, с който да довърши Рьолстра, ако успееше да го направи колкото се може по-скоро, разбира се…
Върховният княз гръмко се разсмя, сякаш четеше мислите на Роан.
— Май си капнал от умора, а? — Той се плъзна яростно напред, не достатъчно гъвкаво, но със страшна сила, и Роан едва успя да избегне меча му с внезапен скок встрани.
Стоманата ехтеше звънко при всеки удар в стомана и ехото отекваше злокобно в купола от звездни нишки, докато Роан го усети да се блъска в собствената му глава. Нито единият, нито другият можеше да си позволи изяществото на изкусния дуел. И двамата жадуваха кръв. По челото на Роан се стичаше студена пот и обливаше тялото му в ледена броня. Скок напред, замах, париране на насрещния удар, насочване на следващия замах, изплъзване встрани, и отново напред… С всеки миг мечът натежаваше все по-жестоко в изтръпналата му дясна ръка. Долавяше ускореното дишане на врага си, усещаше мириса на пот, която избиваше през порите на туловището му, виждаше струйките кръв от раните, нанесени от собствения му меч и знаеше, че е още много рано да очаква победа. Въпреки тежестта на годините и тлъстините си Рьолстра изглеждаше неизтощим.
Насочи замаха си така, че да съсече нозете на врага си, докато Върховният княз бе вдигнал своя за поредния мощен удар. Върхът на острието едва докосна едното му коляно и окървавеният от толкова кръв меч заседна в горната част на мекия кожен ботуш. Рьолстра се опита да се изтръгне, но острието се вряза още по-дълбоко в крака му и Върховният княз изрева от болка. Роан изтегли меча си, замахна за следващия удар към гърдите на врага си — и точно в този миг ръката му отказа да се подчини. Дръжката се изплъзна от безчувствените му пръсти и мечът падна в краката му. Загубил равновесие, Роан залитна, свлече се на колене и изохка от удара в твърдата земя.
— Прекрасна поза — процеди язвително Рьолстра, — но трябваше да я заемеш преди години. Ще науча и твоята слънцебегачка на нея, преди да съм я вкарал в леглото си, за да те забрави веднага. Нали и ти я забрави в постелята на дъщеря ми!
Роан намери опипом дръжката на меча и я стисна с две ръце. Силната му лява ръка се вкопчи в китката на дясната. Рьолстра замахна небрежно към приведения му гръб миг преди Роан да се дръпне встрани, все още опрян на едното си коляно. Дори не почувства болка от новата рана, усети само струйката кръв, която потече по гърба му и се сля с кръвта от другото рамо. Рьолстра се изсмя така, че почти остана без дъх, пристъпи напред и отново вдигна меча над главата си. Роан се изви рязко встрани и дланите му върху дръжката опряха в устремената към него ръка на противника. Младият княз се опита с все сила да блокира замаха на Рьолстра, докато Върховният княз се мъчеше да отдръпне ръката си. Никой не успяваше да вземе надмощие, Роан изрева от болка в рамото и понечи да се откаже в мига, когато усети, че Рьолстра отслабва натиска си. В мислите му като светкавица проблесна подозрение. Внезапната липса на съпротива му се стори преднамерена, когато Върховният княз се спъна и падна върху тревата, докато бълваше проклятия.
Роан се задъха. При всяко вдишване усещаше в гърдите си нажежено острие. Вече нямаше сили за следващ замах, мечът бе натежал неимоверно в ръцете му. Ръката му се плъзна към левия ботуш, изтръгна скрития в него нож и се хвърли към лъхтящото тяло отпред. Пръстите на Рьолстра се сключиха около китката му в желязна хватка, заизвиваха я силно и едва не я измъкнаха от ставата. Роан усети, че в следващия миг ще припадне, затова събра всичките си сили и се изтръгна рязко от смъртоносната хватка.
Върховният княз изръмжа от болка и се изправи несигурно, залитна, но успя да се задържи на крака. От коляното му се стичаше струйка кръв. Роан посегна към ножа в другия ботуш и тутакси бе възнаграден за усилието си със силен ритник в гърдите. Цялото му тяло се вцепени от страшната болка, дъхът му застина в гърлото и за първи път в живота си усети вледеняващия ужас на предчувствието за близката смърт.
Задъхан, Рьолстра се изви заплашително над него. Подпря се на меча си, забит в почвата до краката му. Украсената със скъпоценни камъни дръжка просветна сред блясъка на слънцебегаческия Огън.
— Ще науча и сина ти да коленичи — просъска Рьолстра. Роан усети солен вкус върху устните си, внезапно нещо сякаш се взриви в главата му. Яростта най-после заля всяка клетка от тялото му, безумният му бяс изчисти всяка представа за честен двубой и справедливо възмездие. Моят син… Думите отекваха в главата му с гневния ритъм на полудялата кръв — моят син, моят син…
— На колене, нещастнико — изрева Рьолстра с натежал от омраза глас. — На колене!
На Роан му се стори, че времето е спряло. Притиснал здравата си ръка към наранената гръд, той опря длан в земята, сякаш търсеше нейната опора, за да се изправи на колене. В плътта му пламна пожар, в едната си ръка усети нещо студено и влажно като предутринна роса. Подвил единия крак под себе си, опрян върху коляното на другия, през парещата мъгла в очите си Роан се взря в дядото на своя син.
Усмихнат, Рьолстра го гледаше от високо. Продължи да се усмихва и при светкавичния скок на Роан, който с мълниеносно движение заби ножа в меката плът на шията му. Дългото острие се вряза под брадичката, проникна още по-дълбоко, изви рязко нагоре през езика, през небцето и стигна до основата на мозъка.
Върховният княз се олюля и се строполи на земята. Роан го гледаше, докато пада, и знаеше, че Рьолстра е мъртъв. Изведнъж напоената с кръв трева се втурна стремително към него и светът престана да съществува.
Уплахата в гласа на Чей изтръгна Андраде от унеса й и тя с мъка осъзна, че съществува и в друг свят, различен от този на студената звездна светлина, която бе погълнала в бледото си сияние обезкръвените вече цветове. Чуваше гласа му и събра всичките си сили, за да събере поне собствените си цветове и да се върне в реалността на околния свят. Цветовете на другите фаради, далеч не толкова мощни като нея, все още оставаха вплетени в сияйния купол над мястото на двубоя. Напрегна се да ги изтръгне оттам и да възстанови трептенето на всеки отделен фаради.
Най-напред успя да свести Уривал — цветовете на тъмен сапфир, блед лунен камък и сияен кехлибар отново се сляха в отдавна познатия мотив. Истина, мъдрост, закрила — това беше Уривал, и тя заплака от радост, когато най-после успя да го върне при себе си. Той й помогна да върне към съзнание останалите, разплитайки хаотичната плетеница от цветовете на Шонед, Тобин и другите двама непознати фаради. Андраде и Уривал познаваха добре двете княгини и възстановяването на цветовете им стана бързо и лесно. В цветовете на единия от неизвестните слънцебегачи първожрицата съзря нещо странно познато и ги остави на Уривал. Андраде се зае да изследва цветовете на другия, който така я бе стреснал с неочакваното си присъствие. Топазът означаваше високо развит интелект, смарагдът — надежда, искрящата перла — чистота и невинност, а яркият блясък на диаманта — красота и разум. Андраде разбра на кого принадлежи
