— Нямат друга цел, предполагам, освен да ме накарат да изгубя спокойствието си. За да направя грешки. Питам се в чии ли шатри спят?
— В тези на Върховния княз Рьолстра — промърмори Валвис, докато прибираше лечителското си оборудване.
— Няма доказателства — възрази Роан.
— Само свидетелства — оспори Чейнал. Той си играеше със стъкления нож. — И догадки какво биха спечели ли от смъртта ти.
— Петгодишно дете на трона като владетел на Пустинята. Вярно, подкрепяно от способен военачалник и от княгиня-майка, които ще управляват до пълнолетието му, ала все пак само дете. — Роан седна и се загледа в ботушите си. — Чей — проговори той подир дълго мълчание — никога по-рано не си бях давал сметка за това. Имам пред вид Мааркен и Джани: това, че те са в опасност, тъй като са мои наследници. Благодаря на Богинята, че в Цитаделата имат надеждна охрана.
— И аз не се бях сетил — изрече бавно бащата на близнаците. — Ала собственият ти син ще бъде прицел на всички стъклени остриета от мига, в който се роди.
— Зная.
— А Шонед знае ли?
Роан нямаше какво да му отговори. Чейнал мълчаливо подаде ножа на Валвис и си тръгна. Оръженосецът попипа зловещото оръжие и юношекото му лице потъмня от тревога. Той също дълго мълча, но накрая се осмели да каже:
— Господарю, те няма да се опитат да те убият наистина, нали?
— Валвис, очакваш ли да ти отговоря? Махни това жалейно изражение от лицето си. Безброй хора внимават за мен, а утре на състезанията ще бъда целия ден сред тълпата — там нищо не би могло да ми се случи.
— Сред тълпата от княжески дъщери, нали? О, господарю, точно тогава най-много ще се страхувам за теб!
Роан сърдечно се разсмя:
— Недей! Ще имам най-добрата стража: сестра ми ще ме пази. — Ще пази също Шонед, добави мислено гой. За миг се запита дали между подбудите на Андраде да му намери невеста-слънцебегачка не е било и това да го постави под закрилата на цялата невидима мрежа от свързани един с друг, безмълвно и безотказно сътрудничещи си фарадим. Да, навярно; ала срещу чии попълзновения бе замислена тази предпазна мярка? На Мерида? На Негова всесветлост? И на двамата може би?
Глава 13
Още преди няколко поколения пространството между лагерите на гостуващите князе и пистата за конни надбягвания бе залесено с дървета, както за да обезпечи спокойствие и мир на конете, участващи в състезанията, така и за да защити шатрите от миризмите и прахта. Заслонът за животните и пасището също бяха създадени отдавна, заедно със самата писта, озвучавана през всеки три години от тропота на безчислени копита. Обиколката й бе точно една мяра, а широчината — достатъчна, за да препускат по нея двайсет ездачи в коридори, разграничени от многоцветни перила. На всяка третина от разстоянието имаше дървена куличка, от която съдия наблюдаваше да не се нарушават правилата. Все пак това, което се случваше извън полезрението на отделните надзорници, минаваше безнаказано. Местата за зрителите бяха обърнати на юг. Редиците столове за най-знатната публика тази година бяха защитени от копринен балдахин в цвят на зелени листа — нововъведение, струвало на княз Клута доходите му за шест месеца. Щеше да излезе още по-скъпо, ако негова светлост Лейн, княз на остров Дорвал, не бе направил отбивка от цената на тъканта, защото мразеше да го пече слънце, докато гледа надбягванията. Простолюдието се редеше безгрижно по обиколката на пистата и се гощаваше със закуски и напитки от будките, разположени наблизо: денят на надбягванията беше единственият, в който на търговците се разрешаваше да пренасят стоката си през реката и да я продават извън панаира. Знатни и простолюдие наблюдаваха състезанията еднакво развълнувани, с една и съща възбуда, спореха и залагаха еднакво оживено, като съсловната разлика се проявяваше само в размера на сумите.
Роан винаги бе обичал деня на конните надбягвания. Тази година допълнително удоволствие за него бе, че нямаше да му се налага да си държи езика зад зъбите и да се преструва на невежа. От него, като от син на баща си, можеше да се очаква да разбира от коне, и младежът с облекчение щеше да покаже познанията си. Сега, преди да отиде при зет си, той се разхождаше из поляната, дето ездачи и жребци чакаха да обявят началото, и проучваше съперниците на Чей в предстоящите обиколки. Самият Чейнал оглеждаше Аккал от копитата до пискюлчетата на ушите; когато най-сетне приключи, скочи пъргаво на седлото и се оплака на шурея си:
— Яд ме е, че изглеждам като клоун — и подръпна червения си копринен ръкав. Облеклото му беше в хералдическите цветове на неговото наследствено владение — червена туника, бели панталони и ботуши от лосова кожа, допълнено от син пояс през кръста, като знак на васалната му връзка с княза на Пустинята. Роан възрази:
— Тобин смята, че изглеждаш прекрасно. Впрочем гледай не костюма си, а големия сив жребец на господаря Резе. Сред всички тук той е единственият, който може ла тича.
— Смяташ да заложиш на него ли? — ухили се Чейнал, потупвайки черния си ат по врата.
— Не изглежда чак толкова бърз! — отвърна Роан. Чу се тръбата, оповестяваща началото на първата гонка; младежът извърна глава към пистата. — Започва се. Пистата е добра, но ми се струва, че видях трудно място във втората третина.
— Благодаря. Върви да крепиш Тобин и й кажи, че през живота си не съм падал от кон.
— Блесандин те хвърли от гърба си преди две години.
— Именно. Той ме хвърли, защото криеше дявол под кожата си, а и бях пиян.
Роан се разсмя. Погледа как зет му води Аккал към пистата и осъзна, че той самият има още мъничко време преди началото на надбягванията, за да огледа собствените си коне. Чейнал включваше своите в Риалата главно за да изтъкне качествата им като стока и да ги разпродаде изгодно, но Роан бе решил да участва само заради удоволствието. Той свика конярите си и се зае да дава последните разпореждания кой кое животно ще язди. Забеляза, че Оствел с тъжен поглед обикаля в края на групата, без да смее да се присъедини, и го покани с жест да дойде при него:
— Не е трудно да се разбере какво те мъчи — каза с усмивка.
— Знам — въздъхна печално младият мъж. — Господарю, не исках да моля, но…
— Виждаш ли петнистата кобила ей там? Това е Елизиел. Може да бъде много проклета, ако поиска, тъй че внимавай. Ще участваш в четвъртата гонка, с моите цветове.
Очите на Оствел грейнаха от признателност и за миг той сякаш бе готов да падне на коляно. За облекчение на Роан се овладя и не го направи. Само изрече пламенно:
— Благодаря, господарю! Тя е мечтата ми! Ще се състезавам и ще спечеля, обещавам!
— Ако не спечелиш, мисли му — закани се шеговито князът, довърши разпорежданията си и тръгна към зеления балдахин. По пътя мислеше колко е хубаво да си владетел, когато можеш да зарадваш някого така, както той бе зарадвал избраника на Ками. Откри я да седи заедно с Андраде, когато потърси с поглед русата глава на леля си; отиде при тях и седна, поздравявайки:
— Добър ден, господарки! Къде е Тобин?
— При Шонед и омайните дъщери на Негова всесветлост — отвърна първожрицата.
Роан изрече само: „О!“ Не желаеше да му се напомня, че дъщерите на Негова всесветлост съществуват. Не желаеше и да си представя с каква отровна любезност се обръщат те към Шонед. Затова попита:
— Леличко, смяташ ли, че Тобин възнамерява да прекара приятно с тях?
Вместо леля му се обади Камигуен, със смеещи се очи:
— Господарю, на твое място не бих задала този въпрос пред нейно високородие. Тя не се забавлява с тях, а ги учи на ум и разум.
— Несъмнено. На времето учеше мен. И докато не пораснах с една глава по-високо от нея, уроците й бяха твърде болезнени.
Развеселената Андраде също се включи:
