Джоан Роулинг
Приказките на барда Бийдъл
Предговор
„Приказките на барда Бийдъл“ са написани за подрастващи магьосници. Векове наред с тях приспиват децата и затова мнозина от учениците в „Хогуортс“ са чували за Подскачащото гърне и Кладенеца на късмета точно както малките мъгъли (не-магьосници) познават Пепеляшка и Спящата красавица.
Историите на Бийдъл приличат на нашите приказки по много неща, например доброто обикновено е възнаградено, а злото е наказано. Има обаче една съвсем очевидна разлика. В мъгълските приказки магията често е корен на несретите на героя и героинята: злата вещица слага отрова в ябълката, приспива принцесата за сто години или превръща принца в грозен звяр. А в „Приказките на барда Бийдъл“ срещаме герои и героини, които сами знаят да правят магии и въпреки това установяват, че им е точно толкова трудно да решат проблемите си, колкото и на нас. Поколение след поколение приказките на Бийдъл са помагали на родителите магьосници да обяснят на невръстните си деца тази болезнена житейска истина: че магията създава толкова много неприятности, колкото може и да отстрани.
Друга съществена разлика между тези басни и мъгълските им подобия е, че магьосниците на Бийдъл търсят щастието си много по-напористо от героините в нашите приказки. Аша, Алтеда, Амата и Зайката Бабити са все магьосници, които вземат съдбата си в свои ръце, вместо да потънат в непробуден сън или да чакат някой да им върне изгубената обувка. Изключение от това правило е безименната девойка от „Косматото сърце на магьосника“ — тя прилича в поведението си повече на нашите приказни принцеси, обаче приказката не завършва с „и заживели щастливо години напред“.
Бардът Бийдъл е живял в края на петнайсети век и животът му до голяма степен си остава обвит в тайна. Знаем, че е роден в Йоркшир, а от единствената оцеляла до наше време гравюра се вижда, че е имал невероятно буйна брада. Ако приказките точно отразяват неговите лични схващания, той явно е обичал мъгълите, смятал ги е по-скоро за невежи, отколкото за зли, не се е доверявал на черната магия и е бил на мнение, че най-страшните изстъпления в магьосническия свят са плод на типични човешки черти като жестокост, бездушие и нагла злоупотреба с магьосническата дарба. В приказките му побеждават не героите и героините с най-силни магически способности, а онези, които проявяват най-голяма доброта, благоразумие и находчивост.
Към твърде сходни възгледи се е придържал и един магьосник от наше време — разбира се, професор Албус Перцибал Улфрик Брайън Дъмбълдор, носител на Ордена на Мерлин (първа степен), директор на училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, председател на Международната конфедерация на магьосниците и главен съдия в Магисъбора. Въпреки това сходство е изненадващо, че сред многото книжа, които Дъмбълдор оставя на архива на „Хогуортс“ в завещанието си, са открити и бележки за „Приказките на барда Бийдъл“. Така и няма да разберем никога дали той е писал този коментар за собствено удовлетворение, или е смятал някой ден да го публикува, но професор Минерва Макгонъгол, сегашната директорка на „Хогуортс“, любезно разреши да поместим тук бележките на професор Дъмбълдор заедно с превода на приказките, току-що направен от Хърмаяни Грейнджър. Надяваме се, че прозренията на професор Дъмбълдор, които включват наблюдения върху историята на магията, лични спомени и информация, осветляваща ключови елементи във всяка от приказките, ще помогнат на младото поколение читатели и сред магьосниците, и сред мъгълите да оценят по достойнство „Приказките на барда Бийдъл“. Всички, които лично са познавали професор Дъмбълдор, са убедени, че той с радост би подкрепил това начинание: лицензионните приходи от него ще бъдат дарени на сдружението
Струва ни се съвсем оправдано да внесем още едно малко уточнение за бележките на професор Дъмбълдор. Доколкото можем да съдим, те са завършени някъде около година и половина преди трагичните събития, разиграли се на върха на Астрономическата кула в „Хогуортс“. Който познава историята на последната война в магьосническия свят (например всички, прочели и седемте книги за живота на Хари Потър), е наясно, че професор Дъмбълдор не разкрива докрай всичко, което знае — или подозира — за последната приказка на книгата. Обяснението на този факт вероятно се крие в онова, което преди много години Дъмбълдор е казал на своя любим и най-известен ученик за истината:
„Тя е нещо красиво и страшно и затова трябва да се отнасяте към нея с голямо внимание.“
Независимо дали сме съгласни с професор Дъмбълдор вероятно можем да го извиним, задето е пожелал да предпази бъдещите читатели от изкушенията, заради които самият той падна жертва и за които плати ужасна цена.
За бележките под линия
Професор Дъмбълдор очевидно е писал за читатели магьосници, затова тук-там съм вмъкнала обяснения на различни понятия и факти, за да станат ясни и на читателите мъгъли.
1
Вълшебникът и Подскачащото гърне
Имало едно време добър стар вълшебник, който щедро и мъдро използвал магическите си способности, за да помага на своите съседи. Вместо да разкрива истинския източник на силата си, той се правел, че отварите, магиите и противоотровите идват готови от котлето, което наричал гърнето, носещо щастие. Хората се стичали от километри с грижите и неволите си при вълшебника, който на драго сърце разбърквал гърнето и оправял нещата.
Този много обичан вълшебник доживял до дълбоки старини, а когато починал, оставил всичко каквото имал на единствения си син. По нрав синът бил съвсем различен от великодушния си баща. Смятал, че който не знае да прави магии, е нищожество, и често се карал с баща си заради навика му да помага на съседите с вълшебство.
След смъртта на стареца синът намерил скрито в старото гърне пакетче със своето име. Отворил го с надеждата да намери злато, но вътре видял меко дебело пантофче, прекалено малко, за да го обуе, и само едно, без еш. В пантофчето имало парче пергамент, на което пишело: „С обич и с надеждата, синко, че никога няма да опреш до него“.
Синът проклел баща си, задето в края на живота си съвсем е изкуфял, после метнал пантофчето обратно в котлето, което решил оттук нататък да използва за боклукчийска кофа.
Още същата вечер на входната врата почукала една селянка.
— Внучката ми се е покрила цялата с брадавици — рекла тя. — Баща ти правеше в онова старо гърне специални лапи…
— Махай се! — извикал синът. — Какво ме интересуват брадавиците на твоята внучка?
И затръшнал вратата в лицето на старицата.
Тутакси откъм кухнята се чули силно дрънчене и звънтеж. Вълшебникът запалил магическата си пръчка, отворил вратата и що да види: на старото гърне на баща му бил израсъл един пиринчен крак и то подскачало на едно място насред плочника по пода, като вдигало невъобразим шум. Синът се приближил изумен, но побързал да се отдръпне, щом видял, че цялото гърне се е покрило с брадавици.
— Отвратително си! — викнал той и първо се опитал да му приложи заклинание за изчезване, после — да го почисти с магия, а накрая — да го изгони от къщата.
