Приказките на барда Бийдъл

Никоя от магиите му обаче не подействала и синът не успял да спре гърнето, което заподскачало след него, излязло от кухнята и също тръгнало да се качва нагоре към спалнята, като подрънквало и трещяло на всяко от дървените стъпала.

Цяла нощ вълшебникът не мигнал заради покритото с брадавици старо гърне, което блъскало край леглото му, а на другата сутрин упорито заподскачало след него към масата, където била закуската. Дрън-дрън-дрън — не мирясвало гърнето с пиринчения крак, а вълшебникът още не бил и гребнал от овесената каша, когато на вратата се почукало отново.

На прага стоял възрастен мъж.

— Тук съм заради старата си магарица, драги ми господине — обяснил той. — Изгубила се е или някой я е откраднал, а без нея не мога да откарам стоката на пазара и семейството ми ще замръкне гладно.

— И аз сега съм гладен! — ревнал вълшебникът и затръшнал вратата пред стареца.

Дрън-дрън-дрън — дрънчал по пода единственият пиринчен крак на гърнето, а сега вече към трясъците му се прибавили и рев на магаре, както и стенания на гладни хора, които кънтели от дълбините на гърнето.

— Млък! Тишина! — изпискал вълшебникът, но и с всичките си магически способности не успял да усмири покритото с брадавици гърне, което цял ден подскачало подире му където и да отидел и каквото и да правел, ревяло като магаре, стенело и трещяло.

Вечерта на вратата се почукало за трети път — отвън стояла млада жена, която хлипала ли, хлипала така горчиво, сякаш сърцето й ще се пръсне.

— Новороденото ми дете е тежко болно — рекла тя. — Много ви моля, помогнете ни. Баща ви ми каза да дойда, ако има нещо…

Но вълшебникът и на нея захлопнал вратата.

Този път гърнето мъчител се напълнило чак догоре със солена вода и по пода се разплискали сълзи, докато то подскачало, ревяло като магаре, стенело и се покривало с още и още брадавици.

До края на седмицата никой от селяните не дошъл да търси отново помощ в къщата на вълшебника, но гърнето продължило да го уведомява за многото им злочестини. След няколко дни не само ревяло като магаре, стенело, разплисквало вода, подскачало и се покривяло с брадавици, ами и се давело и повръщало, плачело като пеленаче, виело като псе и плюело развалено сирене, прокиснало мляко и цяла напаст гладни плужеци.

Докато то било наоколо, вълшебникът не можел нито да спи, нито да се храни, ала гърнето отказвало да се махне, а мъжът не успявал да го накара да млъкне и да се успокои.

Накрая вълшебникът не издържал.

— Донесете ми всичките си неволи, всичките си злочестини и беди! — разпищял се той, като побягнал в нощта по селския път с гърнето, което заподскачало по петите му. — Насам! Елате да ви изцеря, елате да ви успокоя и утеша! У мен е гърнето на баща ми и ще направя така, че да ви е добре!

И докато тичал по улицата с гнусното гърне, което подрипвало до него, той запращал заклинания във всички посоки.

В една от къщите брадавиците на момиченцето изчезнали, докато то спяло, изгубената магарица била върната с призоваваща магия от обрасла с шипки далечна местност и кротко легнала в обора, болното пеленаче било топнато в отвара от росен и се събудило розово и здраво. Във всяка къща с болести и скръб вълшебникът правел всичко по силите си да помогне, а гърнето до него малко по малко спряло да стене и да повръща и станало тихо, лъскаво и чисто.

— Е, Гърне? — попитал по изгрев слънце треперещият от умора вълшебник.

Гърнето избълвало пантофчето, което вълшебникът бил хвърлил в него, и му позволило да го нахлузи на пиринчения крак. Двамата се отправили обратно към къщата на вълшебника — стъпките на гърнето вече не кънтели. От този ден нататък обаче вълшебникът помагал на селяните точно както преди това правел баща му — да не би гърнето да изуе пантофчето и пак да заподскача.

Албус Дъмбълдор за „Вълшебникът и Подскачащото гърне“

Един добър стар вълшебник решава да даде на коравосърдечния си син урок, като му покаже колко тежки са неволите на мъгълите наоколо. Съвестта на младия вълшебник се пробужда и тои се съгласява да прави магии, за да помага на съседите си не-магьосници. Човек би могъл да реши, че това е най-обикновена топлеща сърцето басня, но така само ще покаже, че е простодушен и лековерен. Промъгълска приказка, в която бащата мъгълофил е показан като по-добър в магиите от сина си мъгълофоб? Наистина е изумително, че изобщо има оцелели копия на първоначалната версия на приказката, които толкова често са били предавани на пламъците.

Бийдъл донякъде не е бил в крак с времето си в този призив за братска любов към мъгълите. В началото на петнайсети век гоненията на вещици и магьосници в цяла Европа набират сила. Мнозина в магьосническата общност смятат, и с основание, че да предложат да направят заклинание на болното прасе на съседа мъгъл е все едно по своя воля да съберат дървата за жертвената си клада1. „Нека мъгълите се оправят без нас!“ — е призивът от онова време, когато магьосниците се откъсват все повече и повече от своите събратя не-магьосници и така през 1689 г. въвеждат Указ за секретност и по своя воля минават в нелегалност.

Но децата са си деца и причудливото Подскачащо гърне пленява въображението им. Изходът е промъгълската поука да се премахне, но да се остави брадавичестото котле — така в средата на шестнайсети век сред семействата на магьосниците широко се разпространява друга версия на приказката. В променената история Подскачащото гърне опазва невинен вълшебник от неговите съседи, размахващи факли и вили, като ги прогонва от дома му, залавя ги и ги поглъща цели. В края на приказката, след като гърнето е излапало повечето съседи, вълшебникът получава от оцелелите селяни обещание да го оставят на мира да си прави магии. В замяна той нарежда на гърнето да върне погълнатите жертви и то послушно ги избълва поомачкани от дълбините си. И до ден-днешен някои деца на магьосници чуват от родителите си (предимно антимъгълски настроени) само променената версия на приказката и много се учудват, когато прочетат оригинала — ако това изобщо се случи някога.

Но както вече намекнах, промъгълските настроения във „Вълшебникът и Подскачащото гърне“ не са единствената причина приказката да си навлече гняв. Когато гоненията на вещици стават още по- ожесточени, магьосническите семейства започват да живеят двойствен живот и да правят магии за укриване, с които да предпазят и себе си, и близките си. През седемнайсети век всички те се отнасят с подозрение към всеки магьосник и вещица, предпочели да се побратимят с мъгълите, и дори ги смятат за врагове на общността. Сред многото възникнали през онзи период обиди, които се стоварват върху мъгълофилите (например цветисти епитети като окаляни, вонящи, тинести), е и обвинението, че магията им всъщност е много слаба или даже некачествена.

Влиятелни магьосници от онова време като Брутус Малфой, подготвял мъгълофобското периодично издание „Вещер във вражда“, налага стереотипа, че мъгълофилът е точно толкова магьосник, колкото и безмощният2. През 1675 година Брутус пише:

Едно можем да заявим със сигурност: магьосник, който обича да общува с мъгъли, не се откроява с особен ум и магиите му са толкова мижави и жалки, че той може да изпитва превъзходство единствено ако е заобиколен от мъгъли свинари.

Няма по-точен признак за слаба магия от слабостта към не-магьосническа компания.

Накрая този предразсъдък отмира при появата на безспорни доказателства, че някои от най-блестящите магьосници3 по земята са — ако използваме разпространения израз — „мъгълофили“.

И досега има среди, които споделят последното възражение срещу „Вълшебникът и Подскачащото гърне“. То може би най-добре е обобщено от Беатрикс Блоксъм (1794–1910), автор на прословутите „Приказки за гъбите“. Госпожа Блоксъм е убедена, че „Приказките на барда Бийдъл“ имат разрушително въздействие върху децата заради — както тя се изразява — „нездравословния интерес към най-ужасните теми като смъртта, болестите, кръвопролитията, черната магия, зловредните герои и телесните изригвания и