Приказките на барда Бийдъл

издърпали рицаря от водата, сетне се помъчили да прескочат ручея, ала той не ги пускал, а през това време слънцето се снишавало все повече.

Четиримата започнали да умуват какво ли значи надписът върху камъка. Първа го проумяла Амата, извадила магическата си пръчка и изтеглила от съзнанието си спомените за всички щастливи мигове, прекарани с изчезналия си любим, а после ги пуснала в бързея. Потокът ги отнесъл и в него изникнали камъни, така че най-после трите магьосници и рицарят успели да минат по брода и да се качат на върха на хълма.

Кладенецът заблещукал отпред, сред билки и цветя, редки и красиви, каквито те не били виждали никога. Небето се обагрило в рубиненочервено и дошло време да решат кой ще се изкъпе в кладенеца.

Но още преди да вземат решение, изнемощялата Аша се свлякла на земята. Силите я напуснали след трудното изкачване на хълма и била на косъм от смъртта.

Тримата й приятели искали да я отнесат на кладенеца, ала тя вече беряла душа и се примолила да не я докосват.

Тогава Алтеда се втурнала да бере билките, които според нея щели да помогнат, топнала ги във водата в кратунката на Сър Безкъсметен и изляла отварата в устата на Аша.

Тя в миг се изправила. И не само това — всички симптоми на ужасната й болест изчезнали.

— Излекувана съм! — ахнала Аша. — Вече нямам нужда от кладенеца, нека се изкъпе Алтеда!

Но Алтеда беряла в престилката си още билки.

— Щом успях да излекувам твоята болест, мога да спечеля колкото щеш злато. Нека се окъпе Амата.

Сър Безкъсметен се поклонил и показал с ръка кладенеца, но Амата поклатила глава. Потокът бил отмил всичките й съжаления за любимия и сега вече тя разбирала, че той е бил жесток и без вяра и че е щастливка, задето се е отървала от него.

— Трябва да се изкъпете вие, драги ми господине, като награда за рицарското ви отношение! — рекла тя на рицаря.

И Сър Безкъсметен тръгнал с подрънкващи доспехи под последните лъчи на залязващото слънце, изумен, че е избран именно той от стотици хора и замаян от невероятния си късмет.

Щом слънцето се скрило зад хоризонта, той излязъл от водата на кладенеца — греел победоносно и както бил в ръждивите доспехи, се хвърлил в нозете на Амата, най-добрата и най-красивата жена, която някога бил срещал. Поруменял от успеха, той й поискал ръката и сърцето, а не по-малко радостната Амата си дала сметка, че е намерила мъж, който е достоен за тях.

Хванати за ръце, трите магьосници и рицарят тръгнали да се спускат заедно по хълма — и четиримата живели дълго и щастливо, без изобщо да подозират, че във водата на кладенеца не е имало никакво вълшебство.

Албус Дъмбълдор за „Кладенецът на късмета“

„Кладенецът на късмета“ открай време е любима на всички приказка до такава степен, че е единствената, по която е правен опит на коледно тържество в „Хогуортс“ да се представи пантомима.

Тогавашният ни учител по билкология професор Хърбърт Биъри4 беше запален поклонник на самодейния театър и предложи да направим представление по тази толкова обичана детска приказка — нещо като коледен подарък за учителите и учениците. По онова време бях млад учител по трансфигурация и Хърбърт ми възложи „специалните ефекти“, включително да осигуря напълно действащ Кладенец на късмета и мъничък тревист хълм, по който трите ни героини и героят уж се изкачват, но всъщност той бавно хлътва под сцената и се скрива от поглед.

Струва ми се, мога да заявя без всякаква суета, че и моят Кладенец, и Хълмът си изиграха отредените им роли честно и почтено. Уви, това не може да се каже за останалите действащи лица. Ако за миг забравим за лудориите на грамадния „Червей“, осигурен от нашия преподавател по грижа за магически създания професор Силванус Кетълбърн, човешкият елемент се оказа пагубен за представлението. В ролята си на режисьор професор Биъри прояви опасно недоглеждане за емоционалното усложнение, разразило се направо под носа му. Той и не подозираше, че учениците, изпълняващи Амата и сър Безкъсметен, са били гаджета само час преди да се вдигне завесата, когато „Сър Безкъсметен“ е прехвърлил любовта си към „Аша“.

Достатъчно е да кажа, че нашите търсачи на Кладенеца на късмета така и не се качиха на върха на хълма. Завесата тъкмо се беше вдигнала, когато „Червеят“ на професор Кетълбърн — който, както се оказа, си е бил най-обикновен пепелгънец5 с направена магия за наедряване, — се пръсна сред дъжд от нажежени искри и пепел и напълни Голямата зала с пушек и парчета от декора. Огромните огнени яйца, които пепелгънецът беше снесъл в подножието на моя хълм, подпалиха дъските по пода, а през това време „Амата“ и „Аша“ се обърнаха една към друга и започнаха да се дуелират толкова настървено, че професор Биъри се озова сред кръстосания огън и се наложи преподавателите да евакуират Залата, защото пъкълът, бушуващ на сцената, заплашваше да погълне всичко наоколо. Онази вечер забавата приключи с препълнено болнично крило и трябваше да минат доста месеци, докато из Голямата зала престане да се носи лютивата миризма на дим от дърво, и още повече време, докато главата на професор Биъри си върне обичайните размери, а изпитателният срок6 на професор Кетълбърн бъде прекратен. Директорът Армандо Дипит наложи престрога забрана върху всякакви бъдещи постановки — горда антитеатрална традиция, която „Хогуортс“ отстоява и до днес.

Въпреки нашия театрален провал „Кладенецът на късмета“ вероятно е най-четената от приказките на Бийдъл, макар че — както и „Вълшебникът и Подскачащото гърне“ — и тя си има зложелатели. Не един и двама родители са настоявали точно тази приказка да се махне от библиотеката на „Хогуортс“ и сред тях по една случайност е потомъкът на Брутус Малфой и бивш член на Съвета на настоятелите на „Хогуортс“ господин Луциус Малфой. Господин Малфой представи искането си за забрана върху приказката в писмен вид:

От лавиците на „Хогуортс“ трябва да се премахне всяка творба, била тя художествена или нехудожествена, където се описва кръстосване между магьосници и мъгъли. Не желая синът ми да бъде повлиян и да омърси чистотата на своето родословие, защото чете приказки, възхваляващи браковете между магьосници и мъгъли.

Отказът ми да махна книгата от библиотеката беше подкрепен с мнозинство от Съвета на настоятелите. Написах отговор, в който обясних решението си на господин Малфой:

Така наречените чистокръвни родове поддържат мнимата си чистота, като лишават от наследство мъгълите и мъгълокръвните в родословието си, прогонват ги и разпространяват лъжи за тях. След това се опитват да натрапят двуличието си и на нас, останалите, като настояват да забраним произведения, съдържащи истината, която те отричат. Няма под слънцето магьосница и магьосник, чиято кръв да не е смесена с мъгълска, ето защо би трябвало да смятам за нелогично и безнравствено да премахвам от хранилището на знания за учениците творби, посветени на тази тема.7

Тази размяна на писма бележи началото на дългата кампания на господин Малфой да ме махнат от длъжността директор на „Хогуортс“ и на моята кампания да го махнат от положението му на любим смъртожаден на Лорд Волдемор.

3Косматото сърце на магьосника

Имало едно време един красив, богат и талантлив млад магьосник, на когото му направило впечатление, че щом се влюбят, приятелите му оглупяват, започват да се перчат като пауни и губят апетит и достойнство. Младият магьосник решил да прави, да струва, но да не става никога жертва на подобно малодушие и