приложил Черните изкуства, за да е сигурен, че е неуязвим.
Семейството му дори не подозирало за неговата тайна и се подсмихвало, задето той е толкова равнодушен и студен.
— Всичко ще се промени, щом някоя девойка грабне сърцето му — пророкували близките му.
Но сърцето на младия магьосник си оставало недосегаемо. С високомерния си вид той привличал вниманието на много девойки, които прилагали най-изкусни средства само и само да му се харесат, но никоя не докосвала сърцето му. Магьосникът се гордеел с безразличието и далновидността си, на които то било плод.
Първата свежест на младостта посърнала, връстниците на магьосника се изпоженили, започнали да им се раждат деца.
— Сърцата им сигурно са се превърнали в суха шушулка, спаружили са се заради тия малки ревльовци, които постоянно искат нещо — злорадствал той в себе си, докато наблюдавал как младите родители наоколо треперят над рожбите си.
Отново се поздравил за мъдростта, която е проявил при своя избор.
Когато им дошло времето, възрастните родители на магьосника умрели. Синът им не скърбил за тях, напротив — смятал се за благословен заради кончината им. Сега вече се разпореждал сам в техния замък. Пренесъл най-голямото си съкровище в най-дълбокото подземие и се отдал на охолен лек живот, а многото му слуги не се грижели за друго, освен всеки миг да му е добре.
Магьосникът бил сигурен, че всички ужасно му завиждат за великолепната, от нищо ненакърнявана самота. Ето защо изпаднал в яростен гняв и скръб, когато един ден чул как двама от лакеите му одумват господаря си.
Първият слуга изразил съжаление към магьосника, който при цялото си богатство и власт си нямал никого, който да го обича.
Другият слуга се изсмял и попитал защо човек с толкова злато и със замък за чудо и приказ не е успял да привлече в него жена.
С думите си те нанесли тежък удар върху гордостта на магьосника.
Той решил на мига да си вземе жена, и то не каква да е, а жена, която да превъзхожда всички останали. Тя трябвало да бъде изумително красива и да събужда ревност и желание у всеки мъж, който я зърне, да бъде с магьосническо потекло, та децата им да наследят изключителни магьоснически дарби, и да бъде богата поне колкото магьосника, та той и занапред да си осигури охолен живот въпреки новите гърла в къщата.
Сигурно е можело да минат петдесет години, докато магьосникът си намери такава жена, но по една случайност същия ден, когато той решил да я търси, при свои роднини, които живеели наблизо, дошла да погостува девойка, отговаряща на всичките му изисквания.
Била вълшебница с удивителни способности и притежавала много злато. Била ненагледно хубава, така че трепвало сърцето на всеки мъж, който я видел — на всеки, с изключение на един. Сърцето на магьосника не усетило нищо. Но девойката била именно такава, каквато искал да бъде, и той се заловил да я ухажва.
Всички, които забелязали промяната в поведението му, били изумени, и казали на девойката, че е успяла там, където стотици други са ударили на камък.
Младата жена била и очарована, и отблъсната от вниманието на магьосника. Долавяла студенината зад привидно щедрите му ласкателства — за пръв път срещала такъв странен и отчужден мъж. Роднините й обаче отсъдили, че двамата са си лика-прилика, и за да ускорят нещата, приели поканата да отидат на голямото угощение, което магьосникът устроил в чест на девойката.
Масата била отрупана със сребърни и златни прибори и съдове с най-отбрани вина и вкусна-превкусна храна. Музикантите свирели на лютни със свилени струни и пеели за любов, каквато господарят им не бил изпитвал никога. Девойката седяла на престол до магьосника, а той мълвял тихи пленително нежни думи, които бил откраднал от поетите, без изобщо да има представа какво всъщност означават.
Озадачена, девойката послушала, послушала и накрая отвърнала:
— Красиво говориш, магьоснико, и щях да бъда поласкана от вниманието ти, ако бях убедена, че наистина имаш сърце.
Магьосникът се усмихнал и й казал да не се притеснява за това. Поканил я да дойде с него и от пиршеството я отвел долу в заключеното подземие, където пазел най-голямото си съкровище.
Там, в омагьосано кристално ковчеже, било сложено туптящото сърце на магьосника.
То отдавна било откъснато от очите, ушите и пръстите, никога не било ставало жертва на хубостта и на напевния глас, на нежната като коприна кожа. Девойката се ужасила от вида му, понеже сърцето се било спаружило и било покрито с дълги черни косми.
— О, какво си сторил? — проплакала тя. — Върни го на мястото му, умолявам те!
Щом видял, че това ще умилостиви девойката, магьосникът извадил магическата си пръчка, отключил кристалното ковчеже, разрязал гръдта си и сложил косматото сърце в празната кухина, откъдето навремето го бил изтръгнал.
— Сега вече си изцерен и ще познаеш истинската любов! — възкликнала девойката и го прегърнала.
Допирът на нежните й бели ръце, звукът на дъха й в ухото му, мирисът на гъстата й златна коса — всичко това пронизало като копие току-що пробуденото сърце. Но през дългото си изгнаничество то се било отчуждило, в мрака, на който било обречено, било станало сляпо и свирепо, и сега желанията му били ненаситни и извратени.
Гостите на пиршеството забелязали, че техният домакин и девойката ги няма. В началото го посрещнали спокойно, но часовете отминавали, те започнали да се притесняват и тръгнали да претърсват замъка.
Накрая открили подземието и там ги чакала ужасяваща гледка.
Девойката лежала на пода мъртва, с разсечена гръд, а до нея на колене стоял безумният магьосник, който държал в окървавената си ръка голямо, гладко, лъскаво алено сърце — ближел го и го галел с думите, че ще го замени със своето.
В другата ръка стискал магьосническата пръчка и се опитвал да накара съсухреното си космато сърце да излезе от гърдите му. Но косматото сърце било по-силно от него и отказвало да разхлаби хватката върху сетивата му и да се върне в ковчежето, където било стояло заключено толкова дълго.
Пред очите на ужасените си гости магьосникът метнал встрани магическата пръчка и грабнал сребърен кинжал. Заканил се, че за нищо на света няма да допусне господар да му бъде собственото му сърце, и го изтръгнал от гърдите си.
За миг, както стискал във всяка от ръцете си по едно сърце, постоял победоносно на колене, сетне се свлякъл върху тялото на девойката и издъхнал.
Както вече видяхме, първите две приказки на Бийдъл си навличат нападки, защото са посветени на великодушието, търпимостта и любовта. Но „Косматото сърце на магьосника“ явно не е била променяна и критикувана през вековете, откакто е написана — разказът, както накрая го прочетох в руните на оригинала, бе почти същият като историята, разказана някога от майка ми. С тази уговорка „Косматото сърце на магьосника“ определено е най-зловещият от даровете, оставени ни от Бийдъл, и мнозина родители разказват приказката на децата си чак когато станат достатъчно големи, за да не сънуват кошмари.8
Защо тогава тази страховита приказка е оцеляла? Според мен „Косматото сърце на магьосника“ се е запазила през столетията в непокътнат вид, защото е насочена към най-тъмните дълбини у всекиго от нас. Посветена е на едно от най-големите и най-трудно признавани изкушения в магията: стремежа към неуязвимост.
Този стремеж, разбира се, не е нищо повече от налудничави небивалици. Няма мъж или жена по земята, били те магьосници или не, които да не са понесли някаква рана — физическа, психическа или емоционална. Да нараняваме е точно толкова човешко, както и да дишаме. Въпреки това ние, магьосниците,
