— Но аз мислех… Снейп…
— Сивиръс? — Куиръл се изсмя и този смях не беше обикновеният му треперещ фалцет, а студен и остър. — Да, Сивиръс изглежда подходящ за тази роля, нали? Колко полезно беше, че той се носеше насам-натам като великански прилеп. В сравнение с него кой би се усъмнил в б-б-бедничкия п-п-пел-тек п- п-професор Куиръл?
Хари не можеше да повярва. Това не би могло да е вярно, не би могло!
— Но Снейп се опита да ме убие!
— Не, не, не, аз се опитах да те убия. Твоята приятелка Хърмаяни Грейнджър случайно ме събори, когато се втурна да подпали Снейп на онзи куидичен мач. Тя прекъсна зрителния ми контакт с теб. Още няколко секунди, и щях да те сваля от метлата. Щях да съм успял още преди това, ако Снейп не беше мърморил едно противозаклинание, като се опитваше да те спаси.
— Снейп се опитвал да ме спаси?
— Разбира се — каза Куиръл невъзмутимо. — Защо мислиш, че искаше да бъде рефер на следващия ти мач? Искаше да бъде сигурен, че няма да го направя пак. Смешно, наистина… нямаше нужда да си прави труда. Аз не можех да сторя нищо, след като Дъмбълдор гледаше. Всички други учители мислеха, че Снейп се опитва да попречи на „Грифиндор“ да спечели… той наистина успя да спечели ненавистта на всички… И каква загуба на време, когато след всичко това аз тази вечер ще те убия!
Куиръл щракна с пръсти. От нищото се появиха въжета и се увиха плътно около Хари.
— Ти прекалено много си пъхаш носа навсякъде, че да живееш, Потър. Ще ми тичаш ей така из училището на Вси светии! Откъде да знам дали не си ме видял, когато отидох да проверя какво пази камъка.
— Вие ли пуснахте трола да влезе?
— Естествено. Аз имам специална дарба по отношение на троловете… сигурно си видял какво направих с онзи в предишното помещение? За съжаление докато всички останали тичаха да го търсят, Снейп, който вече ме подозираше, отиде право на третия етаж, за да ми попречи… и не само, че моят трол не успя да те пречука, ами и онова триглаво куче дори не смогна да отхапе като хората крака на Снейп… Сега почакай спокойно, Потър. Трябва да проверя това интересно огледало.
Чак тогава Хари осъзна какво стои зад Куиръл. Беше Огледалото Еиналеж.
— Това огледало е ключът за намиране на камъка — промърмори Куиръл, като взе да почуква по цялата му рамка. — Човек може да е сигурен, че Дъмбълдор ще измисли подобно нещо… но той е в Лондон… Аз ще бъда далеч оттук, когато се върне…
Хари не можеше да се сети за нищо, което да направи, освен да накара Куиръл непрестанно да говори, като му попречи да се съсредоточи върху Огледалото.
— Видях ви заедно със Снейп в гората… — избърбори той.
— Да — каза Куиръл нехайно, докато заобикаляше Огледалото, за да разгледа гърба му. — По това време той беше по петите ми и се опитваше да открие докъде съм стигнал. Отдавна ме подозираше. Опита се да ме сплаши… като че ли би могъл, когато имам до себе си лорд Волдемор…
Куиръл излезе иззад Огледалото и се взря жадно в него.
— Виждам камъка… подавам го на своя господар… но къде е този камък?
Хари се бореше с въжетата, които го пристягаха, но те не поддадоха. Трябваше да попречи на Куиръл да насочи цялото си внимание върху Огледалото.
— Но Снейп се държеше винаги така, сякаш ужасно много ме мрази!
— О, да, мрази те — каза Куиръл небрежно. — Бога ми, да. Той е бил в „Хогуортс“ с баща ти, не знаеше ли това? Те се ненавиждали. Но никога не е искал да те види мъртъв.
— Ама аз ви чух преди няколко дни да ридаете… мислех, че Снейп ви заплашва…
За първи път по лицето на Куиръл премина гърч на уплаха.
— Понякога ми е трудно да изпълнявам заповедите на своя господар… той е велик магьосник, а пък аз съм слаб…
— Искате да кажете, че той е бил в класната стая с вас? — ахна Хари.
— Той е с мен където и да отида — отговори Куиръл тихо. — Срещнах го, когато пътувах по света. Тогава бях глупав младеж, изпълнен с нелепи идеи за добро и зло. Лорд Волдемор ми показа колко греша. Няма добро и зло, има само власт и такива, които са прекалено слаби, за да я потърсят… Оттогава аз му служа вярно, въпреки че много пъти съм го разочаровал. Налагало се е да бъде много твърд към мен — Куиръл внезапно потрепери. — Той не прощава лесно грешките. Когато не успях да открадна камъка от „Гринготс“, той беше много недоволен. Наказа ме… реши, че ще трябва да ме наблюдава по-отблизо…
Гласът на Куиръл заглъхна. Хари си спомни своето посещение на улица „Диагон-али“… Как е могъл да бъде толкова глупав? Той беше видял Куиръл там именно в този ден, бе се ръкувал с него в „Продънения котел“!
Куиръл ругаеше под носа си.
— Не разбирам… дали камъкът е вътре в огледалото? Трябва ли да го счупя?
Умът на Хари работеше трескаво.
„Повече от всичко на света в този миг аз искам да намеря камъка преди Куиръл — помисли си той. — Значи ако погледна в Огледалото, ше видя себе си как го намирам… което означава, че ще видя къде е скрит! Но как мога да погледна, без Куиръл да разбере какво съм намислил?“
Опита да се придвижи наляво, за да застане пред Огледалото, без Куиръл да забележи, но въжетата около глезените му бяха много стегнати: той се спъна и падна. Куиръл не му обърна внимание. Все още говореше на себе си.
— Какво прави това огледало? Как действа? Помогнете ми, господарю!
И за ужас на Хари един глас отговори и този глас като че ли излизаше от самия Куиръл.
— Използвай момчето… Използвай момчето…
Куиръл се обърна към Хари.
— Да… Потър… ела тук.
Плясна с ръце и въжетата, които пристягаха Хари, паднаха. Той бавно се изправи.
— Ела тук — повтори Куиръл. — Погледни в огледалото и ми кажи какво виждаш.
Хари тръгна към него.
„Трябва да излъжа — мислеше той трескаво. — Трябва да погледна и да излъжа за това, което виждам, и толкова!“
Куиръл застана плътно зад него. Хари вдъхна странната миризма, която сякаш идваше от тюрбана на Куиръл. Затвори очи, пристъпи пред Огледалото и пак ги отвори.
Първо видя своето отражение — бледен, с изплашен вид. Но миг по-късно отражението му се усмихна. То сложи ръка в джоба си и извади един кървавочервен камък. Намигна и върна камъка в джоба — и когато го направи, Хари усети, че нещо тежко падна в истинския му джоб. Някакси — невъобразимо как — той беше получил камъка.
— Е? — попита Куиръл нетърпеливо. — Какво виждаш?
Хари събра цялата си смелост.
— Виждам себе си как се ръкувам с Дъмбълдор — измисли той. — Аз… аз съм спечелил Купата на домовете за „Грифиндор“.
Куиръл отново изруга и каза:
— Махни се оттук!
Когато се отдръпна встрани, Хари усети камъка в джоба си. Би ли дръзнал да побегне?
Обаче не беше направил и пет крачки и един писклив глас заговори, въпреки че Куиръл не движеше устните си.
— Той лъже… той лъже…
— Потър, върни се тук! — викна Куиръл. — Кажи ми истината! Какво видя току-що?
Пискливият глас заговори пак.
— Остави ме да говоря с него… лице в лице…
— Господарю, не сте достатъчно силен!
— Имам достатъчно сили… за това…
Хари се усети като прикован на място от дяволската примка. Не можеше да помръдне нито един мускул.
