Вцепенен, той гледаше как Куиръл започна да развива тюрбана си. Какво ставаше тук? Тюрбанът падна. Главата на Куиръл така изглеждаше странно малка. После той бавно се обърна кръгом.
Хари би изкрещял, но не можеше да издаде звук. Там, където трябваше да е тилът на Куиръл, имаше едно лице — най-ужасното лице, което Хари някога бе виждал. Беше бяло като вар, с вторачени червени очи и цепнатини вместо ноздри, като на змия.
— Хари Потър… — прошепна лицето.
Хари се опита да отстъпи назад, но краката му не можеха да мръднат.
— Виждаш ли какъв съм станал? — каза лицето. — Просто сянка и химера… Имам форма само, когато мога да стана част от тялото на друг… Обаче винаги са се намирали желаещи да ме приютят в своите сърца и души… през последните седмици ме подсилваше кръв от еднорози — ти видя верния Куиръл да я пие за мен в гората… а сдобия ли се веднъж с еликсира на живота, ще съм в състояние да си създам собствено тяло. А сега… защо не ми дадеш този камък, който е в джоба ти?
Значи той знаеше! Изведнъж Хари отново почувства краката си. Политна назад.
— Не бъди глупак! — изръмжа лицето. — По-добре спаси собствения си живот и се присъедини към мен… иначе ще намериш същия край като родителите си… Те умряха, молейки ме за милост…
— ЛЪЖЕЦ! — изкрещя Хари внезапно.
Куиръл вървеше заднешком към него, така че Волдемор все още можеше да го вижда. Зловещото лице сега се усмихваше.
— Колко трогателно… — изсъска то. — Винаги ценя смелостта… Да, момче, родителите ти бяха смели… Първо убих баща ти и той храбро се съпротивляваше… но нямаше нужда майка ти да умира… Тя се опита да защити теб… Дай ми сега камъка, ако не искаш да се окаже, че е умряла напразно.
— НИКОГА!
Хари хукна към вратата с пламъците, но Волдемор кресна:
— ХВАНИ ГО!
И следващата секунда Хари усети ръката на Куиръл да сграбчва китката му. Веднага по белега на Хари премина болка, остра като игла; имаше чувството, че главата му ще се разцепи на две; извика, като се бореше с всички сили, и за негова изненада Куиръл го пусна. Болката в главата му отслабна — огледа се за види къде е отишъл Куиръл и го видя, свит от болка и загледан в пръстите си, по които пред очите му се издуваха мехури.
— Хвани го! ХВАНИ ГО! — изкрещя Волдемор пак и Куиръл се хвърли напред, като събори Хари и падна върху него с двете ръце на момчешката шия — болката в белега сега почти заслепяваше Хари, но все пак виждаше как Куиръл вие от страдание.
— Господарю, не мога да го удържа… ръцете ми… ръцете ми!
И Куиръл, макар че притискаше Хари към пода с коленете си, пусна шията му и впери смаян поглед в собствените си длани — Хари можа да види, че те изглеждаха изгорени, кървящи, червени и лъскави.
— Тогава го убий, глупако, и готово! — изпищя Волдемор.
Куиръл вдигна ръка, за да извърши някакво смъртно проклятие, но Хари инстинктивно протегна ръка нагоре и хвана лицето на Куиръл…
— ОООООХ!
Куиръл се изтърколи назад и по лицето му се образуваха мехури. Хари вече знаеше — Куиръл не можеше да докосне голата му кожа, без да изпита ужасна болка. Единственият му шанс беше да се хване за Куиръл и да му причинява достатъчно болка, за да му попречи да изрече някакво проклятие.
Хари скочи на крака, хвана ръката на Куиръл под лакътя и се вкопчи в нея колкото можеше по-плътно. Куиръл се разпищя и опита да отхвърли момчето. Болката в главата на Хари се усилваше — той не виждаше нищо, само чуваше ужасните писъци на Куиръл и крясъците на Волдемор „УБИЙ ГО! УБИЙ ГО!“, и други гласове, може би в собствената си глава, които викаха „Хари! Хари!“.
Усети, че ръката на Куиръл се изтръгна от неговата хватка, разбра, че всичко е загубено, и пропадна в мрак — надолу… надолу… надолу…
Нещо златно блестеше точно над него. Сничът! Опита се да го хване, но ръцете му бяха прекалено тежки.
Примигна. Това изобщо не беше сничът. Бяха очила. Колко странно!
Пак примигна. Усмихнатото лице на Албус Дъмбълдор изплува над него.
— Добър ден, Хари! — каза Дъмбълдор.
Хари втренчи поглед в него. После си спомни.
— Сър! Камъкът! Беше Куиръл! Той взе камъка! Сър, бързо…
— Успокой се, момчето ми, изостанал си малко от събитията — каза Дъмбълдор, — Камъкът не е у Куиръл.
— Тогава у кого е? Сър, аз…
— Хари, моля ти се, по-кротко. Иначе Мадам Помфри ще накара да ме изхвърлят.
Хари преглътна и се огледа. Осъзна, че май се намира в болничното крило. Лежеше в легло с бели ленени чаршафи, а до него имаше маса, отрупана с неща, които можеха да напълнят половин магазин за сладкиши.
— Подаръци от твоите приятели и почитатели — каза Дъмбълдор сияещ. — Това, което се случи в подземията между теб и професор Куиръл, е абсолютна тайна, та естествено цялото училище знае. Предполагам, че твоите приятели, господата Фред и Джордж Уизли, са отговорни за опита да ти изпратят седалка за тоалетна чиния. Без съмнение са мислили, че това ще те развесели. Мадам Помфри обаче сметна, че не е особено хигиенично, и я конфискува.
— От колко време съм тук?
— От три дни. Роналд Уизли и Хърмаяни Грейнджър ще бъдат крайно облекчени, задето си дошъл на себе си. Те бяха извънредно разтревожени.
— Но, сър, камъкът…
— Виждам, че не мога да ти отвлека вниманието. Добре тогава. Камъкът. Професор Куиръл не успя да ти го вземе. Аз пристигнах навреме, за да предотвратя това, макар че ти и сам се справяше много добре, трябва да призная.
— Вие пристигнахте там? Значи сте получили бележката по совата на Хърмаяни?
— Трябва да сме се разминали във въздуха. Едва бях стигнал в Лондон, когато ми стана ясно, че мястото, където трябва да бъда, е онова, което току-що бях напуснал. Дойдох тъкмо навреме, за да издърпам Куиръл от теб…
— Значи вие сте бил!
— Опасявах се да не съм закъснял.
— Почти бяхте, аз не можех още дълго да го задържам да вземе камъка…
— Не става дума за камъка, момче, а за теб… усилието, което си направил, едва не те уби. В продължение на цял ужасен миг аз се боях, че наистина те е убило. А колкото до камъка, той е унищожен.
— Унищожен? — попита Хари в недоумение. — Но вашият приятел… Николас Фламел…
— Я виж, значи знаеш и за Николас? — възкликна Дъмбълдор очарован. — Наистина добре си си свършил работата! Е, Николас и аз имахме малък разговор и се съгласихме, че така е най-добре.
— Но това означава, че той и жена му ще умрат, нали?
— Те са сложили настрана достатъчно еликсир, за да им стигне, докато уредят всичките си работи, и после ще умрат, да.
Дъмбълдор се усмихна приятелски, като видя изумлението на лицето на Хари.
— На човек, толкова млад като теб, сигурно му се струва невероятно, но за Николас и Пърнел то всъщност ще е като да си легнат да спят след един много, много уморителен ден. В края на краищата за добре организирания ум смъртта е просто следващото голямо приключение. Знаеш ли, камъкът всъщност не беше нещо чак толкова чудесно. Пари и живот, колкото си поискаш! Двете неща, които повечето човешки същества биха избрали пред всичко… Работата е там, че хората са склонни да избират именно онези неща,
