които са най-лоши за тях.
Хари лежеше и не намираше думи. Дъмбълдор си тананикаше и се усмихваше на тавана.
— Сър? — обади се Хари. — Мислех си… Сър… дори ако камъка го няма вече, Вол… искам да кажа Вие- знаете-кой…
— Наричай го Волдемор, Хари. Използвай винаги истинските имена на нещата. Страхът от едно име увеличава страха от самото нещо.
— Да, сър. Ами Волдемор ще опита други начини да се върне, нали? Искам да кажа, че той не е изчезнал, нали?
— Не, Хари, не е. Той е все още някъде там и може би търси друго тяло, в което да се засели… Тъй като не е истински жив, не може да бъде убит. Той остави Куиръл да умре; това показва, че е също толкова безпощаден към своите последователи, както към своите врагове. Въпреки всичко, Хари, докато ти може би само си забавил неговото завръщане на власт, ще е нужно просто да се появи някой друг, готов да води следващия път една наглед загубена битка… и ако той бъде забавян отново и отново, в края на краищата може би никога няма да се върне на власт.
Хари взе да кима, но веднага спря, защото от това го заболя главата. После каза:
— Сър, има няколко други неща, които бих искал да узная, ако може да ми ги кажете… неща, за които бих искал да знам истината…
— Истината… — въздъхна Дъмбълдор. — Тя е нещо красиво и страшно и затова трябва да се отнасяме към нея с голямо внимание. Все пак аз ще отговоря на твоите въпроси, освен ако имам много важна причина да не го сторя, в който случай те моля да ми простиш. Но аз няма да те излъжа, естествено.
— Добре… Волдемор каза, че убил майка ми само защото се опитала да му попречи да убие мен. Но всъщност защо е искал да убие мен?
Този път Дъмбълдор въздъхна много дълбоко.
— Уви, първото нещо, което ме питаш, не мога да ти кажа. Не днес. Не сега. Един ден ще узнаеш… не го мисли засега, Хари. Когато поотраснеш… Знам, че ти е неприятно да чуеш това… но когато си готов, ще го узнаеш.
И Хари разбра, че няма смисъл да спори.
— А защо Куиръл не можеше да ме докосне?
— Майка ти умря, за да те спаси. Ако има нещо, което Волдемор не може да разбере, това е любовта. Той не е осъзнал, че една любов, толкова силна като обичта на майка ти към теб, оставя своя отпечатък. Не белег, не видим знак… Това, че си бил обичан толкова горещо — дори ако човекът, който те е обичал, си е отишъл, — ще ти даде завинаги някаква защита. Тя е в самата ти кожа. По тази причина Куиръл, изпълнен с омраза, алчност и амбиция и споделил душата си с Волдемор, не можеше да те докосне. За него беше агония да пипне човек, белязан с нещо толкова добро.
В този момент Дъмбълдор прояви голям интерес към една птица, кацнала на прозореца, което даде на Хари време да избърше очите си с чаршафа. Когато си възвърна гласа, Хари попита:
— А мантията невидимка… знаете ли кой ми я изпрати?
— Ами… баща ти случайно я остави при мен на съхранение и реших, че може да ти послужи. — Очите на Дъмбълдор заблестяха закачливо. — Полезно нещо… Докато беше тук, баща ти я използваше главно за да се прокрадне до кухнята и да грабне нещо за ядене.
— Освен това…
— Кажи!
— Куиръл каза, че Снейп…
— Професор Снейп, Хари.
— Да, той… Куиръл каза, че той ме мрази, защото мразел баща ми. Вярно ли е това?
— Ами те доста се ненавиждаха. Както ти и Драко Малфой. А после баща ти направи нещо, което Снейп никога не можа да му прости.
— Какво?
— Спаси му живота.
— Какво?
— Да… — каза Дъмбълдор замечтано. — Странно как действат умовете на хората, нали? Професор Снейп не можеше да понесе мисълта, че е задължен на баща ти… Мисля, че през тази година той се стараеше толкова усилено да те предпази, защото имаше чувството, че по този начин ще бъде квит с баща ти. А после би могъл да продължи спокойно да мрази спомена за него.
Хари се опита да разбере това, но от усилието главата му сякаш се разтуптя, та се отказа.
— И, сър, още едно нещо…
— Само едно ли?
— Как извадих камъка от Огледалото?
— Ааа, радвам се, че ми зададе този въпрос! Това беше една от моите блестящи идеи и, между нас казано, туй вече означава нещо. Виж какво, само някой, който би искал да намери камъка… да го намери, но да не го използва… можеше да го получи. В противен случай само щеше да се види как прави злато или как пие Еликсира на живота. Моят ум изненадва понякога дори и мен самия… А сега — стига с тези въпроси! Предлагам да се заловиш със сладкишите. А! Всякаквовкусовите бобчета на Бърти Бот! На младини имах нещастието да попадна на едно с вкус на бълвоч и оттогава като че ли ми мина апетитът към тях… Но мисля, че ще е безопасно, ако си взема едно хубаво карамелено бобче, какво ще кажеш?
Той се усмихна и мушна в устата си едно златистокафяво бобче. После се задави и каза:
— Уви! Ушна кал!
Мадам Помфри, старшата сестра, беше мила жена, но много строга.
— Само пет минути! — молеше се Хари.
— По никакъв начин.
— Пуснахте професор Дъмбълдор…
— Съвсем естествено — той е директорът… съвсем различно нещо. Ти се нуждаеш от почивка.
— Но аз почивам, вижте, лежа и така нататък. Ох, хайде, Мадам Помфри…
— Е, добре — каза тя. — Но само пет минути.
И позволи на Рон и Хърмаяни да влязат.
— Хари!
Хърмаяни изглеждаше готова пак да го прегърне, но Хари се зарадва, че тя се овладя, защото главата все още много го болеше.
— О, Хари, бяхме сигурни, че ще… Дъмбълдор беше толкова разтревожен…
— Цялото училище говори за това — каза Рон.
— Какво стана в действителност?
Беше един от онези редки случаи, когато истинската история е дори по-странна и вълнуваща от най- налудничавите слухове. Хари им разказа всичко: за Куиръл, Огледалото, камъка и Волдемор. Рон и Хърмаяни бяха много добри слушатели — ахкаха на всички подходящи места и когато Хари им каза какво е имало под тюрбана на Куиръл, Хърмаяни нададе силен писък.
— Значи камъка вече го няма? — каза Рон накрая. — Фламел просто ще умре?
— Това казах и аз, ама Дъмбълдор смята, че… как го рече… „за добре организирания ум смъртта е просто следващото голямо приключение“.
— Винаги съм казвал, че е откачен — заяви Рон с вид, сякаш е много възхитен от това до каква степен неговият идол е луд.
— А какво се случи с вас двамата? — попита Хари.
— Аз се върнах невредима — отговори Хърмаяни. — Свестих Рон… това трая известно време… и тъкмо тичахме към соварника, за да се свържем с Дъмбълдор, когато го срещнахме във входната зала. Той вече знаеше… просто каза „Хари е тръгнал подире му, нали?“ и хукна към третия етаж.
— Мислиш ли, че е искал да го направиш? — попита Рон. — Изпратил ти е мантията на баща ти и всичко останало?
