Хари подаде глава през прозореца — по магистралата напред тътнеше усилено движение, но тяхната улица бе празна.
— Всичко е чисто — каза той.
Рон натисна малко сребристо копче на таблото и автомобилът заедно с тях самите стана невидим… Хари усещаше как вибрира седалката под него, чуваше равния шум на двигателя, усещаше ръцете си върху коленете и очилата върху носа си, но от него не би могло да се види нищо друго, освен две очи, които се носеха над една кална улица, пълна с паркирани коли.
— Пълен напред! — чу се гласът на Рон отдясно.
Земята и мръсните сгради от двете страни потънаха, изчезвайки от поглед, докато колата се издигаше. След няколко секунди цял Лондон, обгърнат в дим и светлини, остана под тях.
После нещо изпука и колата, Хари и Рон се появиха отново.
— О, не! — извика Рон, докато натискаше копчето за невидимост. — Повредило се е…
Тогава и двамата се заеха да го натискат. Колата пак стана невидима. После отново се появи.
— Дръж се! — викна Рон и натисна с всичка сила газта. Врязаха се право в къделите от облаци и всичко наоколо стана сиво и влажно.
— Сега какво? — попита Хари, като примигваше в непрогледната гъстота, обгръщаща ги от всички страни.
— Трябва да видим влака, за да знаем в коя посока да се движим — каза Рон.
— Слез пак ниско… ама бързо…
Те се спуснаха отново под облаците и се завъртяха на седалките си, взирайки се надолу към земята.
— Виждам го! — провикна се Хари. — Ей го там отпред.
Експрес „Хогуортс“ се виеше пред тях като алена змия.
— Посоката му е на север — съобщи Рон, като погледна компаса на таблото. — Добре, трябва само да проверяваме горе-долу на половин час… Дръж се!
И те пак се врязаха в облаците. Минута по-късно се озоваха сред ослепително ярка слънчева светлина.
Това беше съвсем различен свят. Гумите на колата едва докосваха морето от пухкави облаци, а небето бе сияеща и безкрайна синева под ослепително бялото слънце.
— Сега трябва да внимаваме само за самолети — каза Рон.
Двамата се спогледаха, разсмяха се и дълго не можаха да спрат.
Сякаш бяха попаднали в приказен сън. „Това е най-прекрасният начин да се пътува“, помисли си Хари — покрай кулите и спиралите от снежни облаци, в кола, изпълнена с гореща и ярка слънчева светлина, с пълен пакет карамелени бонбони в жабката и мисълта за завистта по лицата на Фред и Джордж при вида на мекото им и величествено приземяване върху широката поляна пред замъка „Хогуортс“.
Те редовно следяха движението на влака, докато летяха все по на север и по на север, а всяко гмурване извън облаците им разкриваше различна гледка. Скоро Лондон остана далеч зад тях, отстъпвайки на подредени зелени ниви, които на свой ред бяха заменени от просторни морави тресавища, селца с църквички като играчки и един голям град, който жужеше от коли като пъстър мравуняк.
След няколко безсъбитийни часа Хари трябваше да признае, че вече не му е толкова забавно. От карамелените бонбони бяха ожаднели ужасно, а нямаше какво да пият. Двамата бяха свалили пуловерите си, но фланелката на Хари лепнеше на гърба му, а очилата се смъкваха по изпотения му нос. Фантастичните форми на облаците вече не му правеха впечатление и той си мислеше с носталгия за влака долу, където можеше да се купи леденостуден сок от тиква, който една пълничка вещица разнасяше на количка. Ех, защо не бяха успели да стигнат до перон Девет и три четвърти!
— Вече трябва да сме близо, нали? — прегракнало попита Рон след още няколко часа, когато слънцето започна да потъва в техния килим от облаци, оцветявайки го в наситенорозово. — Готов ли си за още една проверка на влака?
Експресът все още беше точно под тях и заобикаляше едни планини със снежни калпаци. Рон натисна газта да се издигнат отново, но моторът изведнъж започна да вие. Двамата си размениха тревожни погледи.
— Може би просто е уморена — каза Рон. — Никога не е пътувала толкова далеч…
Правеха се, че не забелязват виенето, което ставаше все по-силно и по-силно, колкото повече потъмняваше небето. На черния му фон разцъфваха звезди. Хари отново облече пуловера си и се опита да не обръща внимание, че чистачките на предното стъкло махаха все по-бавно, сякаш в израз на протест.
— Не сме далеч — каза Рон повече на колата, отколкото на Хари. — Вече наближаваме. — И потупа нервно таблото.
Когато малко по-късно пак се снишиха под облаците, трябваше да се взират в мрака, докато забележат нещо познато за ориентир.
— Виж там! — викна Хари, та Рон и Хедуиг чак подскочиха. — Право напред!
На тъмния хоризонт, високо горе върху скалата над езерото, се очертаваха силуетите на множеството кули и бойници на замъка „Хогуортс“.
Ала колата вече се тресеше цялата и губеше скорост.
— Хайде — увещаваше я Рон и клатеше волана. — Ето, почти стигнахме, дай още малко…
Двигателят стенеше. Изпод капака му излизаха тънки струи пара. Хари усети, че се вкопчва здраво в седалката си, докато летяха към езерото. Колата се разтресе. През прозореца Хари видя гладката черна огледална повърхност на водата на километър и нещо под тях. Кокалчетата по ръцете на Рон бяха побелели от напрежение при стискането на волана. Колата пак се друсна.
— Недей, моля те! — промълви Рон.
Намираха се над езерото, а замъкът беше точно пред тях… Рон натисна газта. Чу се силно стържене, давене и двигателят спря съвсем.
— Ууух! — изрече Рон в тишината.
Носът на колата увисна. Те падаха, набирайки скорост, насочени право към каменната стена на замъка.
— Неееееееееее! — изкрещя Рон и завъртя волана. Минаха само на няколко сантиметра покрай черния камък, колата описа голяма дъга и се понесе над тъмните учебни оранжерии, после над мрачните поляни, като непрекъснато губеше височина.
Рон пусна волана и измъкна магическата пръчка от задния си джоб.
— СПРИ! СПРИ! — крещеше той, удряйки с нея по таблото и предното стъкло, но колата продължаваше да лети надолу, докато земята сякаш се издигаше към тях.
— ПАЗИ СЕ ОТ ДЪРВОТО! — изрева Хари и се опита да хване волана, но бе твърде късно…
ТРЯС!
С оглушителен трясък от сблъсък на метал и дърво колата се заби в дебело стъбло и се стовари на земята. Пара излизаше на талази изпод смачкания капак, Хедуиг се мяташе в ужас, цицина колкото топка за бейзбол туптеше на главата на Хари там, където се бе ударил в предното стъкло, а от дясната му страна Рон простена тихо и отчаяно…
— Добре ли си? — тревожно попита Хари.
— Пръчката ми — гласът на Рон трепереше, — виж какво стана с пръчката ми!
Тя се бе счупила почти по средата и върхът й висеше на няколко тресчици. Хари отвори уста да го успокои, че сигурно ще могат да я поправят в училището, но не успя да изрече и дума. В същия момент нещо удари колата откъм неговата страна със силата на разярен бик и го запрати встрани върху Рон точно когато не по-малко силен удар се стовари и върху покрива.
— Какво ста…
Рон се сепна и се взря през предния прозорец, а Хари погледна встрани тъкмо навреме, за да види как един клон с дебелината на питон шибна стъклото. Дървото, в което се бяха разбили, сега ги нападаше. Стволът се бе огънал почти на две и чепатите му клони налагаха всяко местенце на колата, до което стигаха.
— Ааарррррх! — изхриптя Рон, когато един крив клон блъсна и направи голяма вдлъбнатина във вратата до него.
