Предното стъкло вече трепереше под градушката от удари на клонки, извити като кокалести пръсти, а един дебел клон отгоре яростно биеше по покрива като стенобойна машина и ламарината започваше да се огъва.
— Ей сега ще те науча аз тебе! — извика Рон и притисна вратата с цялата си тежест, но в следващия миг с подъл удар друг клон го събори назад в скута на Хари.
— Свършено е с нас! — простена Рон, когато и покривът хлътна, ала изведнъж подът на колата започна да вибрира: моторът бе заработил отново.
— Назад! — изрева Рон и колата се стрелна назад.
Дървото все още се опитваше да ги удари и се чуваше как корените така скърцат, че то едва не се изтръгна от земята, замахвайки към тях този път с друг клон.
— Не улучи… — задъхваше се Рон. — Браво, количке!
Колата обаче бе стигнала до предела на силите си. С два ясни звука вратите се отвориха, Хари усети как седалката му се накланя настрани и в следващия миг се намери проснат по очи на влажната земя.
Силно блъскане му подсказа, че колата изхвърля куфарите им от багажника. Кафезът на Хедуиг полетя във въздуха и се отвори, а совата изскочи от нея и със силни крясъци полетя към замъка, без да се обръща назад. След това колата — очукана, издраскана, пушеща — избръмча в мрака с гневно светещи задни фарове.
— Върни се! — викаше Рон подире й, размахвайки счупената си пръчка. — Татко ще ме убие!
Ала колата изчезна от погледа им, като изсумтя за последен път през ауспуха си.
— Ама и ние имахме един късмет! — тъжно отбеляза Рон, като се наведе да вземе плъха Скабърс. — Можехме да се ударим в толкова много дървета наоколо, а попаднахме точно на това, което бие, а?
И той погледна през рамо към прастарото дърво, което още размахваше заплашително клоните си.
— Хайде — каза Хари уморен, — време е да влизаме в училището.
Пристигането им не се оказа така триумфално, както си го бяха представяли. Сковани, премръзнали и целите в рани, те хванаха куфарите си и ги задърпаха нагоре по тревистия склон на хълма към големите дъбови входни врати.
— Празненството май вече е започнало — каза Рон, като пусна куфара си в подножието на стълбището и отиде на пръсти да надникне през яркоосветения прозорец. — Ей, Хари, ела да видиш, сега е разпределителната церемония!
Хари изтича при него и двамата с Рон занадничаха в Голямата зала. Безброй свещи се носеха в пространството над четири дълги плътно заети маси и хвърляха отблясъци върху златните чинии и бокали. Над всичко това таванът, омагьосан да отразява небето, блестеше от звезди.
През гората от островърхи черни униформени шапки Хари видя дълга редица първокурсници с уплашени лица да влизат в залата. Джини се открояваше между тях с ярката червена коса, типична за семейство Уизли. Междувременно професор Макгонъгол, магьосница с очила и силно опъната на кок коса, наместваше прочутата Разпределителна шапка на „Хогуортс“ върху едно столче пред новодошлите.
Всяка година тази прастара шапка, цялата в кръпки, оръфана и мръсна, разпределяше учениците в четирите дома на „Хогуортс“ („Грифиндор“, „Хафълпаф“, „Рейвънклоу“ и „Слидерин“). Хари много добре си спомняше как я бе наложил на главата си точно преди година и как бе чакал, примрял от страх, решението й, докато тя шепнеше в ухото му. Тогава за няколко ужасни секунди той се бе уплашил, че шапката ще го прати в „Слидерин“, откъдето бяха излезли най-много черни магьосници, но в края на краищата се озова в „Грифиндор“ заедно с Рон, Хърмаяни и другите момчета от семейство Уизли. После Хари и Рон имаха решителен принос „Грифиндор“ да спечели състезанието по куидич между домовете.
Едно много дребно момче с мишосива коса бе извикано да наложи шапката. Погледът на Хари се плъзна там, където седеше професор Албус Дъмбълдор, директорът на училището, и наблюдаваше разпределянето от Височайшата маса на преподавателите, а дългата му сребриста брада и очилата с рамки като полумесеци даваха силни отблясъци на светлината на свещите. Няколко места по-нататък Хари видя Гилдрой Локхарт в синьо-зелена мантия. А най-накрая седеше Хагрид, огромен и тромав, и отпиваше дълги глътки от своя бокал.
— Я чакай… — прошепна Хари на Рон. — Има един празен стол на Височайшата маса… Къде ли е Снейп?
Професор Сивиръс Снейп беше преподавателят, към когото Хари хранеше най-малко симпатии. Но и Снейп не изпитваше добри чувства към него. Зъл, саркастичен и ненавиждан от всички, освен от учениците от дома „Слидерин“, за който отговаряше, Снейп преподаваше по отвари.
— Може да е болен — каза Рон с надежда.
— А може и да е напуснал — предположи Хари, — след като не успя отново да се класира за мястото на преподавател по защита срещу Черните изкуства.
— Или пък може да са го уволнили — разпали се Рон. — Понеже всички го мразят де…
— Или може би — каза един леден глас зад тях — чака да чуе защо вие двамата не пристигнахте с училищния влак.
Хари се обърна назад. Там, в черна мантия, развята от студения бриз, стоеше Сивиръс Снейп. Той беше слаб, с жълтеникава кожа, гърбав нос и мазна коса, дълга до раменете, а усмивката му точно в този момент подсказваше на Хари и Рон, че са в голяма беда.
— Последвайте ме — каза Снейп.
Без да смеят дори да се спогледат, Хари и Рон го последваха по стълбите и в просторната входна зала, осветена сега от горящи факли. От Голямата зала се носеше апетитно ухание на храна, но Снейп ги поведе далеч от топлината и светлината — по тясното каменно стълбище, водещо към подземията.
— Влизайте вътре — нареди той, като отвори една врата по средата на коридора.
Те го последваха, треперещи, в кабинета му. По стените, които бяха в сянка, имаше етажерки с големи стъкленици, а в тях плуваха какви ли не отвратителни неща, чиито имена Хари не искаше да узнава точно в този момент. Камината бе тъмна и празна. Снейп затвори вратата и се обърна към тях.
— Така значи — започна той тихо, — влакът не бил достоен за прочутия Хари Потър и вярното му приятелче Уизли. Искахте да пристигнете с гръм и трясък, нали, момчета?
— Не, сър, ама бариерата на Кингс Крос…
— Тишина! — ледено нареди Снейп. — Какво направихте с колата?
Рон преглътна. Не за първи път Снейп създаваше у Хари впечатлението, че може да чете мисли. Но миг по-късно разбра защо — когато Снейп разгъна новия брой на „Вечерни пророчества“.
— Видели са ви — просъска той, показвайки им заглавието: ЛЕТЯЩ „ФОРД АНГЛИА“ СМАЙВА МЪГЪЛИ. После зачете на глас. „Двама мъгъли в Лондон твърдят, че са видели една стара кола да прелита над кулата на пощата… По обяд в Норфък госпожа Хети Бейлис, докато простирала прането си… Господин Ангъс Флийт от Пийбълс съобщил на полицията… Общо шест или седем мъгъли…“ Твоят баща, струва ми се, работи в отдела „Злоупотреба с мъгълски вещи“ — каза той, като вдигна поглед към Рон и се ухили още по- заканително. — Докъде я докара собственият му син…
Хари имаше чувството, че някой от по-дебелите клони на онова лудо дърво го е ударил право в корема. Ами ако някой откриеше, че господин Уизли е омагьосал колата… И през ум не му беше минало…
— Докато обикалях парка за проверка, забелязах, че е нанесено значително поражение на изключително ценната Плашеща върба — продължи Снейп.
— Дървото порази нас повече, отколкото… — изтърси Рон.
— Тишина! — пак го сгълча Снейп. — За голямо съжаление не сте в моя дом и изключването ви не зависи от мен. Сега отивам да доведа онези, които имат щастието да разполагат с тази власт. Вие ще чакате тук.
Двамата се спогледаха пребледнели. Хари вече не чувстваше глад. Сега му беше много зле. Опитваше се да не гледа онова голямо слузесто нещо, плуващо в зелена течност, на рафта зад бюрото. Ако Снейп беше отишъл да доведе професор Макгонъгол, ръководителката на дома „Грифиндор“, едва ли ги очакваше нещо по-добро. Макар и по-справедлива от Снейп, тя беше изключително строга.
Десетина минути по-късно Снейп се върна, придружен от професор Макгонъгол. Хари и преди я бе виждал разгневена по различни поводи, но или бе забравил колко тънки могат да станат устните й, или никога не е била чак толкова ядосана.
Още щом влезе, Макгонъгол вдигна пръчката си, двете момчета трепнаха, но тя просто я насочи към
