празната камина и в нея изведнъж лумнаха пламъци.
— Седнете! — каза тя и двамата приседнаха на столовете край огъня.
— Обяснете! — беше следващото нареждане.
Рон се впусна да разказва, като започна от бариерата на гарата, която бе отказала да ги пусне.
— Така че нямахме друг избор, професоре, щом не можахме да се качим на влака.
— Защо не ни изпратихте писмо по някоя сова? Предполагам, че имахте сова? — обърна се хладно професор Макгонъгол към Хари.
Той само широко отвори очи. Едва след като беше чул въпроса, това му се видя най-естественото нещо, което са можели да направят.
— Аз… аз не се сетих…
— Това ми е ясно — заключи професор Макгонъгол.
На вратата се почука и Снейп отвори с явно задоволство. На прага стоеше директорът на училището професор Дъмбълдор.
Хари се вцепени. Дъмбълдор бе необичайно мрачен. Той ги погледна отгоре надолу над твърде гърбавия си нос и тогава на Хари му се дощя двамата с Рон да са все още под клоните на Плашещата върба.
Настана продължително мълчание. Наруши го Дъмбълдор:
— Моля, обяснете ни защо постъпихте така — тихо каза той.
По-добре да беше им се скарал. Хари не можеше да понесе разочарованието в гласа му. Кой знае защо, той не бе в състояние да погледне Дъмбълдор в очите и затова сякаш говореше на колената си. Разказа на Дъмбълдор всичко, освен това, че омагьосаната кола е собственост на господин Уизли — сякаш двамата с Рон случайно бяха намерили една летяща кола, паркирана пред гарата. Знаеше много добре, че професорът веднага ще усети хитруването, но Дъмбълдор не зададе никакви въпроси за колата. Когато Хари свърши, той просто продължи да ги гледа изпитателно през очилата си.
— Ще отидем да си приберем нещата — каза Рон с безнадеждност в гласа.
— За какво говориш, Уизли? — изненада се професор Макгонъгол.
— Ами… ще ни изключите, нали? — каза Рон.
Хари бързо погледна към Дъмбълдор, който каза:
— Точно днес не, Уизли. Но трябва да ви покажа колко сериозно е това, което сте сторили. Още тази вечер ще пиша на семействата ви. Длъжен съм да ви предупредя, че ако направите нещо подобно още веднъж, няма да имам друг избор, освен да ви изключа.
Снейп гледаше като дете, на което току-що са казали, че Дядо Коледа не съществува. Той се покашля и напомни:
— Професор Дъмбълдор, тези момчета са нарушили Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничествата от невръстни, нанесли са сериозни поражения на древно и ценно дърво… и действия от подобен род трябва да…
— Професор Макгонъгол взема решението за наказанието на тези момчета, Сивиръс — кротко му отвърна Дъмбълдор. — Те са в дома, който тя ръководи, и следователно тя носи отговорността за тях. — После се обърна към професор Макгонъгол: — Трябва да се връщам на тържеството, Минерва, за да направя няколко съобщения. Хайде, Сивиръс, да опитаме един много апетитен сладкиш с яйчен крем.
Снейп стрелна Хари и Рон с жлъчен поглед, докато Дъмбълдор го извеждаше почти насила от кабинета му. Двете момчета останаха с професор Макгонъгол, която все още ги гледаше като разгневен орел.
— Добре е да идеш в болничното крило, Уизли, че целият си в кръв.
— Нищо ми няма — каза Рон и бързо избърса с ръкав раната над окото си. — Професоре, много ми се искаше да видя как ще разпределят сестра ми…
— Разпределителната церемония свърши — каза професор Макгонъгол. — Сестра ти също е в „Грифиндор“.
— Ооо, чудесно! — каза Рон.
— А като говорим за „Грифиндор“… — започна остро професор Макгонъгол, но Хари я прекъсна:
— Професоре, когато взехме колата, срокът още не беше започнал, така че… Така че „Грифиндор“ всъщност няма да бъде лишен от точки, нали? — завърши той, гледайки я умолително.
Професор Макгонъгол го прониза с остър поглед, но той беше сигурен, че е готова да се усмихне. Във всеки случай устните й вече не изглеждаха така тънки.
— Няма да отнемам точки от „Грифиндор“, но вие и двамата ще бъдете наказани с допълнителен труд.
Хари не очакваше да се отърват така леко. И какво от това, че Дъмбълдор щеше да пише на семейство Дърсли? Те просто щяха да останат разочаровани, че Плашещата върба направо не го е размазала.
Професор Макгонъгол отново вдигна пръчката си и я насочи този път към бюрото на Снейп. Нещо пукна и се появиха голямо блюдо със сандвичи, две сребърни чаши и кана леден сок от тиква.
— Нахранете се тук и отивайте направо в спалното крило — поръча им тя. — Аз също трябва да се върна на празненството.
Когато вратата се затвори зад нея, Рон подсвирна тихо и продължително.
— Мислех, че с нас е свършено — каза той, грабвайки сандвич.
— И аз — каза Хари и направи същото.
— Ама и ние имахме един късмет! — фъфлеше Рон с пълна с пиле и шунка уста. — Фред и Джордж трябва да са летели с тая кола поне пет-шест пъти и никакъв мъгъл не ги е видял. — Той преглътна и отново отхапа голяма хапка. — Ама защо всъщност не можахме да минем през бариерата?
Хари вдигна рамене.
— От сега нататък трябва да си отваряме очите за всичко — каза той и жадно отпи от тиквения сок. — Така ми се щеше да можем да отидем горе на празника…
— Тя не искаше да правим впечатление — каза Рон мъдро. — За да не решат другите, че е много хитро да пристигнеш с летяща кола.
Когато бяха погълнали колкото сандвичи можаха, защото блюдото непрекъснато се допълваше само, те станаха и напуснаха кабинета, за да поемат по познатия път към кулата на „Грифиндор“. Замъкът беше утихнал — празненството сигурно беше свършило. Те вървяха покрай мърморещи портрети и скърцащи брони и се изкачиха по тесните каменни стълби. Най-сетне стигнаха коридора, където в портрет с маслени бои на една много дебела жена с розова копринена рокля бе скрит тайният вход за кулата.
— Паролата? — попита ги Дебелата дама, като се приближиха.
— Ъъъ… — замънка Хари, почесвайки се по главата.
Те не знаеха паролата за новата учебна година, тъй като още не се бяха видели с никой от префектите на „Грифиндор“, но получиха помощ почти начаса. Чуха зад гърбовете си забързани стъпки и като се обърнаха, видяха Хърмаяни да се втурва към тях.
— А, ето ви и вас! Къде бяхте досега? Ама че нелепи слухове! Някой каза, че са ви изключили, защото сте катастрофирали с летящ автомобил.
— Е, не са ни изключили — увери я Хари.
— Да не искате да ми кажете, че сте долетели дотук? — попита Хърмаяни строго почти като професор Макгонъгол.
— Остави поученията — прекъсна я Рон нетърпеливо — и ни кажи новата парола.
— Брадатко — отвърна Хърмаяни също нетърпеливо, — ама не е там работата…
Не можа да довърши, защото портретът на Дебелата дама се отвори и избухна буря от ръкопляскания. Май че целият дом „Грифиндор“ бе все още буден и всички се бяха събрали в кръглата обща стая, накачулени по разкривени маси и продънени фотьойли, за да ги посрещнат. През отвора зад портрета се протегнаха ръце, които издърпаха Хари и Рон, а Хърмаяни остана сама да се прехвърли вътре.
— Великолепно! — крещеше Лий Джордън. — Гениално! Това се казва пристигане! Да налетиш с кола право в Плашещата върба! Ще има да се разправя с години!
— Браво на вас! — каза петокурсник, с когото Хари никога не бе разговарял.
Някой го потупваше по гърба, сякаш току-що бе спечелил маратон. Фред и Джордж си пробиха път през множеството и в един глас попитаха:
— Толкова ли не можахте да ни извикате да се върнем, а?
Рон бе почервенял и се усмихваше смутено, но Хари бе забелязал едно-единствено лице, на което
