нямаше щастливо изражение. Над главите на неколцина възбудени първокурсници той виждаше Пърси, който се опитваше да се приближи до тях двамата, за да им каже да се прибират. Хари кимна към Пърси и смушка Рон в ребрата. Той веднага разбра за какво става дума.
— Трябва да се качваме, изморени сме — каза той и двамата с Хари си запробиваха път към вратата в другия край на общата стая, която водеше към спалните помещения.
— Лека нощ! — викна Хари на Хърмаяни, която се бе намусила също като Пърси.
Докато излизаха от стаята, всички ги потупваха по раменете и едва на стълбището ги оставиха на мира. Те забързаха по него и най-сетне стигнаха до старата си спалня, на която сега имаше табелка с надпис „Второкурсници“. Влязоха в познатото кръгло помещение за петима с легла с балдахини от тъмночервено кадифе и високи тесни прозорци. Куфарите им бяха донесени и оставени до шкафчетата.
Рон се усмихна виновно на Хари.
— Знам, че не биваше така да се радвам, ама…
Вратата на спалнята се отвори шумно и вътре нахлуха другите второкурсници на „Грифиндор“ — Шеймъс Финигън, Дийн Томас и Невил Лонгботъм.
— Невероятно! — сияеше Шеймъс.
— Супер! — каза Дийн.
— Страхотно! — рече Невил със страхопочитание.
Хари не издържа и също се засмя.
ГЛАВА ШЕСТА
ГИЛДРОЙ ЛОКХАРТ
На следващия ден обаче Хари като че ли нямаше други поводи за усмивка. Нещата тръгнаха лошо още от закуската в Голямата зала. Под омагьосания таван, този ден с вид на мрачни сиви облаци, дългите маси на четирите дома бяха покрити със супници с каша, плата с риба, планини от препечени филийки и блюда с яйца и бекон. Хари и Рон седнаха на масата на „Грифиндор“ до Хърмаяни, която бе подпряла своята книга „Екскурзии с вампири“ на една каничка с мляко и четеше. Каза им „Добро утро!“ някак сдържано, което подсказа на Хари, че тя все още не одобрява начина на пристигането им. Невил Лонгботъм обаче ги поздрави много весело. Невил бе кръглолико момче със склонност към злополуки и с най-слабата памет, която Хари някога бе установявал у когото и да било.
— Пощата ще бъде тук само след няколко минути, надявам се баба да ми изпрати няколко нещица, дето съм си ги забравил.
Хари едва бе започнал да яде кашата си, когато наистина нещо над главите им прошумоля и вътре нахлуха стотина сови, които кръжаха из залата и пускаха писма и пакети сред шумното множество. Голям обемист пакет отскочи от главата на Невил, а върху каничката с мляко на Хърмаяни се стовари нещо едро и сиво, което изпръска всички с мляко и пера.
— Ерол! — възкликна Рон и вдигна птицата за краката.
Ерол се отпусна в безсъзнание на масата, вирнал нагоре крачета, а в човката си още държеше влажен червен плик.
— О, не! — изпъшка Рон.
— Няма нищо, той е жив — каза Хърмаяни, като побутна нежно совата с върха на пръста си.
— Не за него, а за това…
Рон сочеше червения плик. На Хари му се видя съвсем обикновен, но Рон и Невил го гледаха така, като че очакваха да избухне.
— Какво има? — попита Хари.
— Тя… тя ми е изпратила едно конско — каза Рон едва чуто.
— По-добре го отвори, Рон — плахо прошепна Невил. — Иначе ще стане по-лошо. Баба ми изпрати веднъж едно конско, а аз не го отворих и… после… Ужас!
Хари премести очи от уплашените им лица към червения плик.
— Какво е конско? — попита той.
Ала вниманието на Рон бе изцяло погълнато от писмото, което бе започнало да дими по ъглите.
— Отвори го — подкани го Невил, — всичко ще свърши за няколко минути…
Рон протегна трепереща ръка, измъкна плика от човката на Ерол и го отвори. Невил запуши ушите си с пръсти. Само след части от секундата Хари разбра защо. За миг си помисли, че писмото наистина е избухнало: същински рев изпълни голямата зала, а от тавана се посипа прах.
…ДА ОТКРАДНЕТЕ КОЛАТА! НЯМА ДА СЕ ИЗНЕНАДАМ И ДА ТЕ ИЗКЛЮЧАТ, НО ЧАКАЙ САМО ДА МИ ПАДНЕШ… ЕДВА ЛИ ТИ Е МИНАЛО ПРЕЗ УМА КАКВО ПРЕЖИВЯХМЕ С БАЩА ТИ, КАТО ВИДЯХМЕ, ЧЕ Я НЯМА…
От виковете на госпожа Уизли, сто пъти по-силни от обикновено, чиниите и приборите по масата започнаха да тракат, а каменните стени връщаха оглушителното ехо. Всички по масите се извръщаха да видят кой е получил конско, а Рон така се бе снишил в стола си, че се виждаше само почервенялото му чело.
…СЛЕД ПИСМОТО ОТ ДЪМБЪЛДОР СНОЩИ ПОМИСЛИХ, ЧЕ БАЩА ТИ ЩЕ УМРЕ ОТ СРАМ… НЕ СМЕ ТЕ ВЪЗПИТАЛИ ДА СЕ ДЪРЖИШ ТАКА… И ДВАМАТА С ХАРИ МОЖЕШЕ ДА СТЕ МЪРТВИ СЕГА…
Хари тъкмо бе започнал да се чуди кога ли ще се появи и неговото име. Мъчеше се с всички сили да си придаде вид, че не чува гласа, който всъщност можеше да спука тъпанчетата му.
…АБСОЛЮТНО ВЪЗМУТЕНИ… НА БАЩА ТИ ЩЕ МУ ПРАВЯТ РАЗСЛЕДВАНЕ В СЛУЖБАТА… ВИНАТА ЗА ВСИЧКО ТОВА Е САМО ТВОЯ И АКО САМО ПОСМЕЕШ ДА ПОДАДЕШ ДОРИ НОСА СИ ИЗВЪН ЛИНИЯТА НА ПРИЛИЧИЕТО, ЩЕ ТЕ ПРИБЕРЕМ ПРАВО ВКЪЩИ!
Последва кънтяща тишина. Червеният плик, който бе изпаднал от ръцете на Рон, избухна в пламъци и се превърна пепел. Хари и Рон стояха стъписани, сякаш ги бе заляла приливна вълна. Няколко ученици се изсмяха и скоро жуженето на разговорите отново изпълни залата.
Хърмаяни затвори „Екскурзии с вампири“ и насочи погледа си надолу към свлеклия се на стола Рон.
— Е, не знам какво си очаквал, Рон, но ти наистина…
— Само не ми казвай, че съм си го заслужил — сопна й Рон.
Хари бутна настрани кашата си. Господин Уизли щяха да го разследват в службата! След всичко, което той и госпожа Уизли бяха направили за него през това лято…
Но нямаше време за размишления — професор Макгонъгол вече обикаляше масата на „Грифиндор“ и раздаваше програмата. Като взе своята, Хари видя, че първо имат два часа билкология с учениците от „Хафълпаф“.
Хари, Рон и Хърмаяни излязоха заедно от замъка, прекосиха зеленчуковите лехи и се отправиха към оранжериите, където се отглеждаха магическите растения. От конското имаше поне един положителен резултат — Хърмаяни изглежда реши, че са получили достатъчно наказание, и отново се държеше приятелски с тях.
Като наближиха оранжериите, видяха, че другите от класа са вече там и чакат преподавателката професор Спраут. Хари, Рон и Хърмаяни едва се бяха присъединили към групата, когато тя се появи, крачейки през ливадата, придружена от Гилдрой Локхарт. Професор Спраут носеше цял куп бинтове и Хари отново изпита вина, като забеляза в далечината, че няколко от клоните на Плашещата върба са бинтовани и привързани към други.
Професор Спраут беше дребна тантуреста магьосница с шапка с кръпки върху рошавата си коса. По дрехите й обикновено имаше големи количества пръст, а при вида на ноктите й леля Петуния би припаднала. Гилдрой Локхарт обаче беше безупречно облечен в силно надиплена тюркоазена мантия, а златисторусата му коса грееше под изрядно нагласената шапка със златна обшивка.
— О, здравейте всички! — провикна се той и обходи в кръг насъбралите се със сияйната си усмивка. — Тъкмо показвах на професор Спраут как точно се лекува плашеща върба. Но не искам да останете с впечатлението, че съм по-добър билколог от нея. Просто имам късмет, че съм срещал някои от тези екзотични растения по време на моите странствания…
— Днес — в Трета оранжерия, ученици! — обяви професор Спраут, която обикновено бе ведра, но този път изглеждаше неузнаваемо кисела.
Разнесе се оживен шепот. Досега бяха работили само в Първа оранжерия, но в Трета се отглеждаха
