много по-интересни и опасни растения. Професор Спраут взе един голям ключ от връзката на колана си и отвори вратата. Хари долови миризмата на влажна почва и тор, смесена с тежкото ухание на някакви гигантски цветя с размерите на чадър, които се полюшваха от тавана. Тъкмо когато щеше да последва Рон и Хърмаяни вътре, ръката на Локхарт го спря.
— Хари! Исках да поговорим… Не възразявате да закъснее няколко минути, нали, професор Спраут?
Ако се съди по смръщеното чело на професор Спраут, тя възразяваше, но Локхарт каза „Чудесно!“ и затвори вратата на оранжерията под носа й.
— Хари — каза Локхарт и големите му бели зъби блеснаха на слънцето, когато поклати глава. — Хари, Хари, Хари…
Хари бе в пълно недоумение и не каза нищо.
— Щом чух… ами, разбира се, вината е изцяло моя… Щеше ми се да се наплескам.
Хари нямаше представа за какво говори той. И тъкмо се канеше да го каже на глас, когато Локхарт продължи:
— Не знам дали изобщо някога съм бил толкова шокиран. Да летите с кола чак до „Хогуортс“! Е, аз веднага разбрах защо сте го направили. Личеше си отдалеч. Ех, Хари, Хари, Хари…
Забележително беше как успяваше да покаже всеки един от бляскавите си зъби дори когато не говореше.
— Дадох ти да вкусиш от популярността, нали? — каза Локхарт. — Май ти се услади… Появи се на първа страница на вестника с мен и нямаше търпение да опиташ отново.
— О, не… професоре, вижте…
— Хари, Хари, Хари… — продължи Локхарт, като се пресегна и го обхвана през раменете. — Разбирам те. Естествено е да поискаш още, след като си вкусил веднъж. И се обвинявам, че ти показах какво е, тъй като неизбежно щеше да те замая. Ала виж, млади човече, не може току-така да летиш с автомобил в опит да бъдеш забелязан. По-спокойно… Ще имаш време за всичко, като пораснеш. Да, да, знам какво си мислиш сега: „Лесно му е, след като вече е международноизвестен магьосник!“ Но на дванайсет години аз бях точно толкова неизвестен, колкото си ти сега. Дори бих казал — още по-неизвестен от теб. Защото за теб все някой е чувал, нали? Около тая история с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава. — Той погледна мълниевидния белег върху челото на Хари. — Е, да, да, знам, че не е като да си печелил пет пъти поред наградата на „Седмичник на магьосницата“ за най-очарователна усмивка, както аз… Но все пак и това е едно начало, Хари, повярвай ми, едно добро начало.
Той му намигна окуражително и се отдалечи. Хари остана като втрещен няколко секунди, после си спомни, че всъщност трябваше вече да е в оранжерията, отвори вратата и се мушна през нея.
Професор Спраут стоеше зад една грубо скована пейка в центъра на оранжерията, върху която имаше двайсетина чифта разноцветни наушници. Когато Хари зае мястото си между Рон и Хърмаяни, професор Спраут каза:
— Днес ще разсаждаме мандрагора. Кой може да каже какви са свойствата на мандрагората4?
Никой не беше изненадан, че Хърмаяни първа вдигна ръка.
— Мандрагората има чародейна сила — заговори тя така гладко, сякаш беше погълнала целия учебник. — Тя помага на преобразени или прокълнати хора да се върнат в предишното си състояние.
— Отлично! Десет точки за „Грифиндор“ — обяви професор Спраут. — Мандрагората е основна част на повечето противоотрови. Като чародейка обаче тя може да бъде и опасна. Кой ще каже защо?
Ръката на Хърмаяни отново се стрелна нагоре и едва не събори очилата на Хари.
— Викът на мандрагората чародейка може да е смъртоносен за онзи, който го чуе — светкавично отговори Хърмаяни.
— Точно така. Получавате още десет точки — каза професор Спраут. — Само че мандрагорите, които имаме тук, са още съвсем млади.
Докато говореше, тя посочи към един ред дълбоки сандъчета и всички ученици пристъпиха с любопитство напред. Стотина малки китки с моравозелен цвят растяха вътре на редове. Те не направиха някакво особено впечатление на Хари, който нямаше и най-малката представа какво е искала да каже Хърмаяни с „вика“ на мандрагората.
— Всеки да си вземе чифт наушници — каза професор Спраут.
Настана блъсканица, защото всички се опитваха да се доберат до наушници, които да не са розови и пухкави.
— Като ви кажа да си ги сложите, гледайте ушите ви да са плътно покрити — каза професор Спраут. — Когато е безопасно да ги махнете, ще ви дам знак с палците нагоре. Готови! Поставете наушниците!
Хари притисна наушниците до ушите си. Те заглушиха напълно всякакъв звук. Професор Спраут постави на ушите си един розов пухкав чифт, нави си нагоре ръкавите, прихвана здраво едно от растенията и дръпна силно.
Хари ахна от изненада, но никой не го чу.
Вместо корени, от земята се подаде дребно, кално и много грозно бебе. Листата излизаха направо от главата му. То имаше светлозелена кожа на петна и очевидно врещеше колкото му държат дробовете.
Професор Спраут извади изпод масата една голяма саксия и пъхна в нея мандрагората, като я засипа с черна влажна почва, докато останаха да се виждат само листата й. Тогава Спраут изтупа ръце, даде им знак и си свали наушниците.
— Тъй като нашите мандрагори са едва семеначета, крясъците им още не могат да убиват — обясни тя спокойно, сякаш не е направила нещо по-особено от това да полее една бегония. — Като нищо ще ви зашеметят обаче за няколко часа, а съм сигурна, че никой от вас не иска да си загуби първия ден от новата учебна година. Затова дръжте наушниците си на местата им, докато работите. Ще ви дам знак, като стане време за тръгване. По четирима на сандъче… тук ще намерите достатъчно много саксии… почва има в чувалите там… и се пазете от отровната пипокула, защото й никнат зъби.
И докато говореше, тя цапна силно едно бодливо тъмночервено растение, за да го накара да прибере дългите си пипала, които се прокрадваха откъм гърба й. На сандъчето при Хари, Рон и Хърмаяни дойде и едно къдраво момче от „Хафълпаф“ което Хари познаваше по физиономия, но не бяха разговаряли.
— Джъстин Финч-Флечли — представи се засмяно момчето и стисна ръката на Хари. — Знам кой си, естествено — прочутият Хари Потър… А ти си Хърмаяни Грейнджър, винаги първа по всичко… — Хърмаяни засия, докато разтърсваше нейната ръка. — И Рон Уизли. Летящата кола беше твоя, нали?
Рон не се засмя. Сигурно още не беше забравил конското.
— Този Локхарт е голяма работа! — весело заговори Джъстин, като започнаха да пълнят саксиите си с почва, обогатена със змейска тор. — Страхотен смелчага! Четохте ли му книгите? Щях да умра от страх, ако се окажех заклещен от върколак в телефонна кабина, но той запазил самообладание и — щрап! Направо фантастично! Всъщност аз бях в списъка за „Итън“5, но нямате представа колко съм доволен, че все пак се озовах тук. Мама, естествено, беше малко разочарована, но като й дадох да прочете книгите на Локхарт, май се убеди колко полезно ще бъде да има образован магьосник в обикновено семейство.
Не можаха повече да разговарят. Трябваше да си сложат пак наушниците и да се съсредоточат върху мандрагорите. Работата не се оказа така лесна, както им се видя, когато им показваше професор Спраут. Мандрагорите не искаха нито да излизат от земята, нито да се връщат в нея. Те се мятаха, ритаха, размахваха остри юмручета и скърцаха със зъби. На Хари му трябваха цели десет минути, за да напъха в саксията едно особено дебело семеначе.
В края на урока и Хари, и всички останали бяха отмалели, изпотени и целите изцапани с пръст. Те се дотътриха до замъка да се поизмият и грифиндорци трябваше да бързат за час по трансфигурация.
В часовете на професор Макгонъгол винаги имаше много работа, но този ден беше особено трудно. Всичко, което Хари бе научил миналата година, сякаш се бе изпарило от главата му през лятото. Трябваше да превърне един бръмбар в копче, но всъщност успяваше само да изтощи насекомото, което непрекъснато бягаше от пръчката му, лазейки по целия чин.
Рон имаше още по-сериозни проблеми. Той бе успял след катастрофата да позалепи пръчката си с малко взет назаем магипласт, но тя изглежда бе непоправимо повредена. Трещеше и святкаше в най- неподходящия момент, а всеки път, когато Рон се опитваше да трансформира своя бръмбар, тя го обвиваше
