— Имате трийсет минути. Започнете… сега!
Хари взе листа с теста и зачете:
1. Кой е любимият цвят на Гилдрой Локхарт?
2. Коя е тайната амбиция на Гилдрой Локхарт?
3. Кое според вас е най-голямото постижение на Гилдрой Локхарт досега?
И така, въпрос след въпрос, цели три страници, докато се стигнеше до:
54. Кога е рожденият ден на Гилдрой Локхарт и какъв би бил идеалният подарък за него?
Половин час по-късно Локхарт събра тестовете и взе да ги прелиства нетърпеливо пред целия клас.
— Та-ра, та-ра! Почти никой не си спомня, че любимият ми цвят е лилавият. Написал съм го в „Излети с Йети“. А неколцина от вас трябва по-внимателно да прочетат „Скитосване с върколаци“. Ясно съм заявил в дванайсета глава, че идеалният подарък за рождения ми ден е хармонията между магическия и немагическия свят, макар че… не бих отказал и една голяма бутилка от старото огнено уиски „Огдънс“.
И той пак им смигна палаво и дръзко. Рон гледаше Локхарт така, сякаш не вярваше на очите си. Шеймъс Финигън и Дийн Томас, които седяха отпред, едва сдържаха смеха си. Хърмаяни обаче така се бе захласнала да слуша Локхарт, че се сепна, когато той спомена името й.
— …Ала госпожица Хърмаяни Грейнджър знае, че тайната ми амбиция е да освободя света от злото, както и да пласирам собствената си марка отвари за поддържане на косата. Браво на момичето! Наистина… — и той прегледа целия й тест — …тя получава отличен! Къде е госпожица Хърмаяни Грейнджър?
Хърмаяни вдигна трепереща ръка.
— Отлично! — сияеше Локхарт, — Пълен отличен! Ето десет точки за „Грифиндор“! А сега, да се заемаме с работа…
Той се наведе зад бюрото си и извади оттам голяма покрита клетка.
— Внимавайте! Моята работа е да ви въоръжа срещу най-противните създания в магьосническия свят. В тази стая можете да изпитате някои от най-големите си страхове. Трябва обаче да знаете, че нищо лошо не може да ви се случи, докато съм тук. От вас искам само да запазите спокойствие.
Хари надникна против волята си иззад купчината книги, за да види клетката. Локхарт постави ръка на покривалото й. Дийн и Шеймъс вече бяха престанали да се смеят, а Невил се беше свил на първия чин.
— Трябва да ви предупредя да не издавате писъци — сниши глас Локхарт, — защото може да ги предизвикате.
Когато целият клас бе притаил дъх, Локхарт рязко отметна покривалото.
— Ето — обяви той драматично, — току-що уловени феи от Корнуол.
Шеймъс Финигън не бе в състояние повече да се владее. Той се изсмя с такова пръхтене, което дори и Локхарт не можеше да вземе за писък от ужас.
— Моля? — усмихна се той на Шеймъс.
— Ами те не са… те не са много… опасни, нали? — давеше се вече от смях Шеймъс.
— Не бъди толкова сигурен — каза Локхарт и назидателно завъртя пръст пред Шеймъс. — Дяволски хитри пакостници могат да се окажат понякога.
Феите бяха яркосини на цвят и високи около двайсет сантиметра, с остри лица и с такива пронизителни гласове, сякаш спореха поне няколко от най-устатите австралийски папагали. Щом бе отместено покривалото, те започнаха да се мятат и да подскачат, да разтърсват решетките и да правят гримаси на онези, които бяха най-близо до тях.
— Хайде сега — каза на висок глас Локхарт, — да видим как ще се справите с тях. — И отвори клетката.
Настана истинска суматоха. Феите се пръснаха във всички посоки като ракети. Две от тях веднага грабнаха Невил за ушите и го вдигнаха във въздуха. Няколко се стрелнаха право през прозореца и обсипаха задната редица със счупени стъкла. Останалите продължиха да опустошават класната стая по-успешно от вилнеещ носорог. Те грабваха мастилници и пръскаха класа с мастило, късаха книги и листа, дърпаха картините от стените, обръщаха кошчетата за боклук, взимаха чанти и книги и ги мятаха през счупените прозорци.
Само след няколко минути половината клас бе намерил убежище под чиновете, а Невил висеше на полилея, спускащ се от тавана.
— Хайде, давайте! Обградете ги, съберете ги, не се бойте от някакви си феи… — викаше Локхарт.
Той нави ръкави, размахваше пръчката си и от време на време повтаряше: „Пескипикси! Пестерноми!“ Нямаше абсолютно никакъв ефект. Една от феите успя да измъкне магическата пръчка на Локхарт и я запрати през прозореца.
Локхарт се задави и сам се мушна под бюрото си, като се размина на косъм да не го смачка полилеят с Невил, стоварил се на земята секунда по-късно.
Щом удари звънецът, всички се втурнаха като луди към изхода. В настъпилото затишие Локхарт се изправи, видя Хари, Рон и Хърмаяни, които бяха почти на вратата, и им рече:
— Върнете се! От вас тримата искам просто да напъхате останалите феи обратно в клетката им. — След това той се изниза покрай тях и бързо затвори вратата на стаята зад гърба си.
— Това не е възможно! — изрева Рон, когато една от останалите на свобода феи го ухапа по ухото.
— Той просто искаше да ни даде практически урок — каза Хърмаяни, като обезвреди две феи едновременно с добре изпълнена смразяваща магия и ги напъха в клетката.
— Практически урок ли? — повтори Рон, докато се мъчеше да докопа една танцуваща фея, която все му се изплъзваше и му се плезеше. — Хърмаяни, та той нямаше и най-малка представа как да постъпи!
— Глупости! — отвърна момичето. — Нали си чел книгите му. Там пише какви изумителни неща е правил…
— Или твърди, че е правил… — измърмори Рон.
ГЛАВА СЕДМА
СМУТ И МЪТНОРОДИ
През следващите няколко дни Хари упорито се стараеше да изчезва от полезрението на Гилдрой Локхарт веднага щом го видеше да се приближава по някой коридор. По-трудно му беше да отбягва Колин Крийви, който изглежда знаеше наизуст програмата на Хари. За Колин явно нямаше по-голямо удоволствие от това да казва по шест-седем пъти на ден „Всичко е наред, нали, Хари?“ и да чуе в отговор „Здрасти, Колин!“, макар Хари да не прикриваше раздразнението си.
Хедуиг все още беше сърдита на Хари за онова катастрофално пътуване с колата, а пръчката на Рон продължаваше да своеволничи, дори в петък сутринта надмина себе си, като излетя от ръката му в час по вълшебство и уцели дребничкия стар професор Флитуик точно между очите, оставяйки му голям туптящ зелен цирей на мястото. Така се натрупаха доста неща, заради които Хари с нетърпение очакваше края на седмицата.
Тримата с Рон и Хърмаяни смятаха да гостуват на Хагрид в събота сутринта. Хари обаче бе събуден няколко часа по-рано, отколкото му се искаше — Оливър Ууд, капитан на отбора по куидич в „Грифиндор“, го разтърсваше в леглото.
— Какво има? — попита Хари сънливо.
— Тренировка по куидич! — каза Ууд. — Хайде ставай!
Хари примигна към прозореца. Тънка мъглица висеше от златисторозовото небе. Вече разсънен, той се чудеше как изобщо е спал при оглушителната врява на птиците вън.
— Оливър — каза Хари с дрезгав глас, — ама то още не е съмнало!
— Именно! — отвърна Ууд, висок и як шестокурсник. — Така предвижда новата ни тренировъчна
