— А, ето го и немирника! Влизай, Хари, влизай!
Множество фотографии на Локхарт в рамки грееха по стените, осветявани от безброй свещи. На няколко от тях се виждаха дори автографи. Върху бюрото му имаше още един голям куп.
— Ти можеш да пишеш адресите на пликовете — каза Локхарт на Хари, сякаш му оказваше голяма чест. — Ето тук първият е за Гладис Гъджън — да е жива и здрава! Тя е моя голяма почитателка.
Минутите се заточиха бавно. Хари скоро престана да обръща внимание на потоците от думи, с които го обливаше Локхарт, и само от време на време отвръщаше с „Ммм…“ „Добре“ и „Дааа“. На моменти улавяше някоя фраза, като „Славата е изменчива, Хари“ или „Знаменитият се познава по делата му, помни това“.
Свещите постепенно догаряха и светлината им танцуваше върху многото движещи се лица от снимките на Локхарт, които го гледаха. Китката на Хари вече го болеше, когато я премести върху хилядния според него плик, за да напише адреса на Вероника Сметли. Дали вече не наближаваше време да си тръгва, помисли си тъжно. О, дано да е вече време за…
Точно тогава той чу нещо… Нещо съвсем различно от припукването на догарящите свещи и бъбренето на Локхарт за почитателките му.
Беше глас — вледеняващ до мозъка на костите, глас на смразяваща, спираща дъха омраза.
— Ела… ела при мен… дай да те разкъсам… дай да те изкормя… дай да те убия…
Хари подскочи и голямо мастилено петно заличи адреса на Вероника Сметли.
— Какво? — попита той на глас.
— Да, наистина! — отвърна му Локхарт. — Цели шест месеца на върха на класацията за най-продавани книги! Счупих всички рекорди!
— Не! — трескаво му отвърна Хари. — Онзи глас!
— Моля? — озадачи се Локхарт. — Какъв глас?
— Онзи… онзи глас, дето каза… Не го ли чухте?
Локхарт гледаше Хари, силно изненадан.
— За какво говориш, Хари? Може би вече си се одрямал? Я виж кое време стана. Та ние сме прекарали тук цели четири часа! Просто да не повярваш, нали?
Хари не отговори. Той напрягаше слуха си да чуе отново онзи глас, но от него нямаше и следа. Чуваше само Локхарт, който го предупреждаваше да не очаква такива приятни наказания всеки път, когато извърши нарушение. Леко зашеметен, Хари си тръгна.
Беше толкова късно, че общата стая на „Грифиндор“ бе почти празна. Хари се качи направо в спалнята. Рон още не се беше върнал. Хари навлече пижамата си, пъхна се в леглото и зачака.
Половин час по-късно се прибра и Рон, който крепеше отпред сгъната дясната си ръка и разнасяше остра миризма на препарати в тъмната стая.
— Мускулите ми се схванаха! — простена той, като се строполи в леглото си. — Накара ме да лъскам четиринайсет пъти оная купа от куидичен шампионат, докато я одобри. А после взех че изповръщах плужеци върху една Награда за особени заслуги към „Хогуортс“. Отне ми доста време да обера слузта… Как беше с Локхарт?
Шепнейки, за да не събуди Невил, Дийн и Шеймъс, Хари разказа на Рон какво точно беше чул.
— И Локхарт каза, че не го е чул? — попита Рон.
На лунната светлина Хари забеляза, че той се мръщи.
— Мислиш, че е излъгал? Все пак не разбирам — който и да е бил, дори да е невидим, поне щеше да отвори вратата.
— Така е — каза Хари, който лежеше на кревата си и гледаше нагоре в балдахина между четирите колони. — И аз не разбирам.
ГЛАВА ОСМА
„ТЪРЖЕСТВО ЗА ДЕНЯ НА СМЪРТТА“
Дойде октомври и разстла влажен студ над земята и в замъка. На Мадам Помфри, старшата сестра, й се отвори много работа с внезапната вълна от настинки сред персонала и учениците. Нейната пиперлива отвара изправяше веднага на крака, макар че часове наред след това от ушите на болния излизаше дим. Пърси накара сестра си Джини, която изглеждаше доста болнава, също да пие от отварата. Парата, която излизаше изпод нейната огненочервена коса, създаваше впечатление, че главата й е обхваната от пламъци.
Дъждовни капки като куршуми барабаняха по прозорците на замъка дни наред, езерото се разбуни, цветните лехи се превърнаха в кални потоци, а тиквите на Хагрид пораснаха колкото плевници. Обаче ентусиазмът на Оливър Ууд за редовни тренировки никак не спадна. По тази причина в един буреносен съботен следобед, няколко дни преди Деня на Всй светии, Хари се връщаше към кулата на „Грифиндор“, мокър до кости и оплескан с кал.
Дори да не бяха дъждът и вятърът, тренировката пак нямаше да е приятна. Фред и Джордж, които бяха изпратени да шпионират отбора на „Слидерин“, се увериха със собствените си очи в скоростта на новите им метли „Нимбус две хиляди и едно“. Те докладваха, че от отбора на „Слидерин“ се виждали само седем зеленикави петънца, носещи се по небето като изтребители.
Докато шляпаше по празния коридор, Хари се натъкна на някого, който изглеждаше не по-малко унил от самия него. Почтибезглавия Ник, духът бродник от кулата на „Грифиндор“, гледаше умислен през прозореца, мърморейки си под носа: „…не съм отговарял на техните изисквания… за някакъв си сантиметър и четвърт, ако става въпрос…“
— Здрасти, Ник! — каза Хари.
— Здрасти, здрасти! — отвърна Почтибезглавия Ник, като се сепна и огледа наоколо.
Той носеше елегантна ярка шапка с перо върху дългата си къдрава коса и жакет с яка на къдрички, което прикриваше факта, че шията му бе почти прерязана. Беше прозрачен като дим и Хари можеше да вижда през него тъмното небе и поройния дъжд навън.
— Изглеждаш загрижен, млади Потър — каза Ник, докато сгъваше едно прозрачно писмо, което после пусна във вътрешния джоб на жакета си.
— Ти също — отвърна Хари.
— О, това е без значение! — махна с изящните си пръсти Почтибезглавия Ник. — Не че държах да ме приемат… рекох само да кандидатствам, но… очевидно не отговарям на изискванията им.
Въпреки ефирния глас лицето му изразяваше голямо огорчение.
— Но кой би допуснал — избухна той изведнъж, измъквайки отново писмото от джоба си, — че да те удрят четирсет и пет пъти с тъпа секира по шията не е достатъчно условие да бъдеш приет в Бандата на отрязаните глави!
— Ами… да — каза Хари, който явно трябваше да се съгласи.
— И аз самият бих искал повече от всеки друг да беше станало бързо и чисто и главата ми да се бе търкулнала от първия път, дето се казва, защото това би ми спестило много болка и подигравки. Само че…
Почтибезглавия Ник тръсна ръка да отвори писмото и зачете гневно:
—
Вбесен, Почтибезглавия Ник захвърли писмото.
— Заради сантиметър и нещо кожа и сухожилие, на които се държи главата ми, Хари! Според повечето хора това си е все едно обезглавен, но не… не и според сър Абсолютнообезглавения Подмор. — Почтибезглавия Ник въздъхна дълбоко няколко пъти, а после заговори с много по-спокоен тон: — И така, кажи какво те тревожи. Мога ли с нещо да помогна?
