— ШШШШТ!
Хари бе целият в слух. Далеч някъде от горния етаж все по-слабо и по-слабо той чуваше гласа: „… надушвам кръв… НАДУШВАМ КРЪВ!…“
Стомахът му се сви.
— Ще убие някого! — викна Хари и като подмина изумените Рон и Хърмаяни, хукна и по следващото стълбище, като взимаше по три стъпала наведнъж и се мъчеше да чуе нещо друго, освен собствените си стъпки.
Обиколи тичешком целия втори етаж, а Рон и Хърмаяни го следваха задъхани, докато не спряха веднага щом завиха по последния необитаем коридор.
— Хари, защо е всичко това? — каза Рон, бършейки потта от челото си. — Не можах да чуя нищо.
Но Хърмаяни ахна и посочи нататък по коридора.
— Вижте!
На отсрещната стена в дъното нещо светеше. Те се приближиха бавно, взирайки се в полумрака. На зида между два прозореца бяха изписани букви, високи трийсетина сантиметра, които блестяха на светлината от запалените факли.
— Какво е това… дето виси отдолу? — попита Рон с леко разтреперан глас.
Докато пристъпваха предпазливо напред, Хари се подхлъзна и едва не падна — на пода имаше голяма локва вода. Рон и Хърмаяни го вдигнаха и продължиха да напредват към надписа, сантиметър по сантиметър, с очи, вперени в тъмната сянка под него. И тримата веднага разбраха от какво е тя и отскочиха, разплисквайки водата.
Госпожа Норис, котката на пазача, висеше на опашката си на скобата на една факла. Беше се вкочанила като камък, с облещени очи.
Тримата не можаха да помръднат няколко секунди. После Рон каза:
— Да се махаме оттук!
— Не трябва ли да се опитаме да направим нещо…
— Слушай какво ти казвам — настоя Рон, — не бива да ни открият тук.
Но беше вече твърде късно. Тътен като от далечна буря им подсказа, че празненството току-що е свършило. От двата края на коридора, в който стояха, проникна тропотът на стотици крака, които изкачваха стълбите, и се разнесе шумната веселба на добре нахранени весели хора. След миг-два учениците нахлуха в коридора.
Приказките, блъсканицата и шумът стихнаха изведнъж, щом първите забелязаха висящата котка. Хари, Рон и Хърмаяни стояха сами в средата на коридора, докато всички наоколо мълчаливо напираха да видят зловещата гледка.
Тогава някой изкрещя в тишината.
— Пазете се, врагове на Наследника! Мътнороди, вие сте следващите!
Беше Драко Малфой. Промъкнал се беше най-отпред на тълпата, студените му очи бяха необичайно оживени, обикновено безкръвното му лице бе пламнало и той се смееше, гледайки увисналата неподвижна котка.
ГЛАВА ДЕВЕТА
НАДПИСЪТ НА СТЕНАТА
Привлечен от виковете на Малфой, Аргус Филч пристигна, пробивайки си път през тълпата с лакти, като викаше:
— Какво става тук? Какво става?
Филч видя Госпожа Норис, закри лицето си в ужас и политна назад.
— Котката ми! Моята котка! Какво се е случило с Госпожа Норис? — крещеше.
А изпъкналите му очи бяха вперени в Хари.
— Ти! — хриптеше той. — Ти! Ти си убил моята котка! Ти си я убил! Аз ще те убия! Ще те…
— Аргус!
Дъмбълдор бе пристигнал заедно с още няколко учители. В следващите секунди той мина бързо покрай Хари, Рон и Хърмаяни и откачи Госпожа Норис от скобата.
— Елате с мен, Аргус — каза той на Филч. — И вие също, Хари Потър, Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър.
Локхарт енергично пристъпи напред.
— Моят кабинет е най-близо, господин директоре, само един етаж по-горе, моля, чувствайте се добре дошли…
— Благодаря ти, Гилдрой! — каза Дъмбълдор.
Смълчаното множество се отдръпна да им стори път. Локхарт, развълнуван и със сериозно изражение, забърза след Дъмбълдор, следван от професор Макгонъгол и Снейп. Като влязоха в сумрачния кабинет на Локхарт, нещо прошумоля и пробяга по стените. Хари видя как няколко от лицата на Локхарт по снимките се скриха, както си бяха с ролки в косите. Истинският Локхарт запали свещите на бюрото си и се отдръпна. Дъмбълдор положи Госпожа Норис на полираната повърхност и започна да я оглежда. Хари, Рон и Хърмаяни си размениха тревожни погледи и се настаниха на столове около кръга светлина.
Върхът на дългия гърбав нос на Дъмбълдор беше само на два-три сантиметра от козината на Госпожа Норис. Той я разглеждаше внимателно през очилата си с форма на полумесец, а дългите му пръсти нежно я натискаха тук-там.
Професор Макгонъгол също се бе навела почти толкова ниско и наблюдаваше с присвити очи. Зад тях наполовина в сянката стоеше изправен Снейп с особено изражение на лицето, сякаш се мъчеше да потисне усмивката си. Локхарт кръжеше наоколо и не спираше да говори:
— Определено е убита от проклятие, навярно трансмутационна магия. Виждал съм резултати от използването й много пъти. Какъв лош късмет, че не съм бил там — знам контрапроклятието, което би спасила котката!
Между бърборенето на Локхарт се чуваха сухите сърцераздирателни ридания на Филч. Той се бе отпуснал в един стол до бюрото, захлупил лицето си с шепи, и не бе в състояние да погледне Госпожа Норис. Колкото и да ненавиждаше Филч, Хари не можеше да не му съчувства, макар и далеч по-малко, отколкото съчувстваше на самия себе си. Ако Дъмбълдор повярваше на Филч, със сигурност щяха да го изключат.
Сега Дъмбълдор мълвеше някакви странни думи и потупваше Госпожа Норис с магическата си пръчка, но нищо не ставаше — тя продължаваше да изглежда като току-що препарирана.
— Спомням си, че нещо доста подобно стана веднъж в Уагадугу в Африка — продължаваше да бърбори Локхарт. — Няколко нападения поред… Цялата история е описана в автобиографията ми. Но аз дадох на населението различни амулети, които веднага разрешиха проблема…
Всички снимки на Локхарт по стените кимаха одобрително, докато той говореше. Само една от тях бе забравила да свали мрежичката от косата си. Най-сетне Дъмбълдор се изправи.
— Тя не е мъртва, Аргус — спокойно каза той.
Локхарт рязко спря да брои убийствата, които бе предотвратил.
— К-как не е мъртва? — заекна Филч, като се опита да погледне между пръстите си Госпожа Норис. — Тогава защо е цялата… скована и неподвижна?
— Вкаменила се е от ужас — обясни Дъмбълдор („О, така си и помислих!“ — веднага заяви Локхарт). — Ала не мога да разбера точно как…
— Питайте него! — кресна Филч, като обърна обляното си в сълзи лице към Хари.
